ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (275.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (275.)

  Няма зли хора, има само нещастни. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  03.06.2001. ЕВГЕНИЙ И ЕДГАР ЛОРЪНС 

  Приятелят Емил Калъчев (1932-2013) в романа си "Дочакай деня" коментира героя си Желяз в подобна ситуация (финала на предишната ми тема): Този обезумял човек, дето се бунтува срещу чуждата воля, иска да командва, да принуждава да му служат. Навираше се в чуждия живот, стягаше го в примка и го повличаше където пожелае".* Палийски, литературният му герой, организатор на антикомунистическа непохватна селска самозащита от колективизацията през 1948-1952 г. у нас, няма друго общо с войводата Ботйов освен точно тази страст да управлява чуждата воля, чужди съдби. Ала не е ли това посегателство основа и цел на всяка агитация и на всяка откровена манипулация? Особено изправен очи в очи срещу смъртта, човек е силно в правото си да извърши сам своя избор.

  Вперени в героичното, не съзнаваме ужасяващата му кърваво-сенчеста страна. И въобще не съм навлизал в този механизъм за изземване на воля, който съзирам и у Георги Бенковски, например, подпалил земята под нозете на въстаналите българи от Средногорието и хукнал после да си спасява кожата. Подобни ситуации изобилстват не само в Българската ни история. Прочетете спомените на очевидци, да усетите как християнското население, например, на Калугерово се разделяло с дотогавашния си живот в робско унижение и каква била участта им след кратката еуфория, че успели да се освободят от орисията си и мечтата си за свое царство на справедливостта. 

  Повод за размишления в тази насока дава и статията за младия син на даскал Ботю Петков от историка Божидар Димитров във вестник "Труд" от 2 юни 2001 г. (стр. 14). По-вероятно е Ботев да е убит от своите четници, макар историкът да оспорва такава версия. Логично погледнато, в критична ситуация изкушените от една красива мечта, изправени пред крах, да се обърнат срещу обожаваните до онзи критичен сюблимен момент вдъхновители и героични водачи. В трагичния край на Априлското въстание от 1876 г. селяни от не едно място пребивали до смърт водачите си и ги замъквали с потрошени кости в конака да доказват смирение пред султана и Османската империя. Това какво е! Колко лесно е да ги възненавиди именно г-жа Франческа** – фукльо и грандоман. Представят Историята като произведение на ювелирното изкуство, като поучителен разказ, където винаги Доброто побеждава, "нашите" люде са най-готини: едни такива горди, в чистичка и колосана народна носия, добри-и-ички, изпълнени с възвишената идея как само по-славно и по-поучително да загинат за Отечеството. Ай сиктир! От непригладената тенденциозно История на Априлското въстание и Гибелта на Ботевата чета кръв капе, вони остро на барут и сяра, а между кориците й розовеят не купешки карамфили и маргаритки, а разплискани мозъци и обезобразени тела.

  Страхотно разминаване между законите на живота и умозрителни абстрактни идеи за хармония! И как ще постигнеш щастие, пренебрегвайки диалога между различните позиции? Иисус преобръща издъно властта на могъщата Римска империя, без с нито един свой жест да се опълчва насрещу й. Това е най-велик урок, който човечеството все още не успява да усвои. Отключват хаоса в името на някаква висша цел или нова уравновесеност? Как ли ще сполучат по такъв начин! Нетърпение, припряност водят до насилия и загуба на влияние в сферата на нравствеността. Действителният живот, естествено наложилите се правила на живеене създават фино балансирана система от взаимозависимости в обществото. Задава се тежък булдозер: бръмчи, пуши, рови, издълбава ями там, където досега е никнела морава... Минават години, и тревата пак никне; съзнават ли, че пред Небесата тревицата е по-силна от грохота на желязото?

  Виждат у Левски преди всичко революционера, а той е всъщност българска версия на християнски апостол в условията на ислямския фанатизъм. Затова ли малцина от нашите герои не му приличат по сдържаност, ще рече: по нравствено великолепие.

  04.06.2001.

  Вчера... Та тъкмо сме поседнали с Емил "на коневръзите или край ивицата Газа"*** срещу местния Висш селскостопанския институт. Запалил си съм цигара, кафенцето – каймаклия, ароматно, въздухът – свеж, наситен с утринна прохлада. И край масичката ни величествено като луксозен презокеански лайнер преминава Евгений Тодоров****. Отбелязвам историческия факт: Видя ли Евгени Тодоров? Току-що мина, направи се, че не ни познава? А Емил: "Що бе, можех да го препъна, та да дойде на нашата маса!" Остави го – казвам – да пътува! За какъв дявол ни е! Евгений (предполагам "й" после си го е добавил, след като се е усетил велик и талантлив), в студентските години съм чел негови доста посредствени текстове, подписани от скромния Евгени Тодоров; та Евгени някога, в младежките си години, правеше впечатление на прилично отгледана и добре възпитана личност, която си е поставила висока цел в живота, това нещо се виждаше и с невъоръжено око поне от стотина метра разстояние. Мисля, че мерак му беше да стане най-малко българския Федерико Фелини. По тази причина посещаваше и той като мен факултативния курс по киносценаристика на Васил Кацев; спомням си, че на тези сбирки сме обсъждали негово (на Евгени) 2-3 минутно филмче, заснето с 8-милиметрова любителска кинокамерка Made in USSR.

  Сюжетът на тази ярка кино-творба представяше самия Евгени, който къпе трабантче с гъба, напоена с пяна, после с парче гюдерия подсушава картонения звяр и дотам се увлича, че разнежен захваща да гали и да целува измитото трабанче, любовно, почти сексуално привлечен. Накратко, то си беше мощен артилерийски залп срещу еснафа – идейка семпла, но удобна, изключително модерна сред амбициозните млади автори с жълто около човката. Сред пловдивските поети, мои връстници, например, начело с госпожа Франческа от Рогош, неколцина покрай тази борба с еснафа се прочуха и не са се отървали и досега от онзи соц.апломб, който ги тресе още от славните времена на борбата с империализма и апология на Новия човек, комунист естествено; борбата с еснафа се вихреше с жар, пъчене и весела патардия. А еснафът – какво! – товарно муле: носи на лобут, не протестира, няма как да отговори, та беше боксова круша за пишещата младеж, която по този начин демонстрираше пред чичковците и дядките от Тодор-Живковия Съюз на българските ни писатели своите възможности. Чучелото на еснафа славните поети от редичката на т.нар Априлско поколение, а и оттам-насетне мнозина... го размятаха като тюфлек по целия тепих пред смълчалата се VIP-ложа.

  В онези бойки и романтични години младият Евгени – бъдещ Евгений, се движеше в компанията на все такива, подобни нему интелигентни и високо талантливи синове и щерки на персони от елита на обществото. Момичетата от тяхната изискана компания употребяваха огромни количества грим, обличаха се шик и повечето от тях по-късно станаха съпруги на добре отхранени и възпитани проспериращи личности. Момчетата от компанията им ни гледаха с лекичко пренебрежение нас, сбралите се от кол и въже простосмъртни провансалци, дечица на бедни родители. И с основание – нали идеха от каймака на България! Толкова за еснафа и класовото разделение! Малко по-късно Евгени се ожени за готината Нери Терзиева, работеха в студиото на Районния радио- телевизионен център (РТЦ-Пловдив) и бяха бая симпатично младо семейство. Просто съдбата събра двама млади талантливи журналисти от този бранш. Днес Нери е шеф на медийната политика, доколкото чух, в канцеларията на Президента Петър Стоянов, а Евгений е, пък доколкото знам, собственик или някакъв ръководещ частно студио за постни телевизионни филмчета и рекламни клипове. Фелини ряпа да яде!

  Всичко дотук си стои съвсем прилично, обнадеждаващо. Ала защо този вече зрял мъж, творец и бизнесмен ми е тема за размишление?! Дали заради едва доловимия аромат на мокра кокоша перушина, който мощно излъчва около себе си в медийното пространство? Ами може би завиждам! О да, то ще е причината да му отделя място в тази хронология.

  07.06.2001.

  Чета първите разкази от книга на родения през 1931 г. Е. А. Доктороу*****. Романът му "Рагтайм" (имаше филм с щурата и красива Лайза Минели по този роман) заедно с отлично направения филм ми хареса преди години, още си го спомням. Харесва ми и сега; удоволствието от якия сюжет въобще не ми е избледняло. Та в предговора към сборника, който освен "Житията" включва и романа му "Световно изложение" (1985), редакторът на българското издание отбелязва: Доктороу "заслужено си е извоювал както престиж на един от най-изящните стилисти в днешната художествена проза на САЩ, така и предаността на широка читателска публика". Бих желал да имам неговия успех, но го нямам. Бих желал като Едгар Лоурънс Доктороу и аз да съм богат, смел и прославен, да обсъждат книгите ми, да ме харесват, да редят сладки слова, които да включват думи, като престиж, преданост, извоювал. Суетността чат-пат и мен яко ме тресе. А се движа в мъгла и плътен мрак като нощен експрес. Нощният експрес, драги граждани и случайни кибици, занимава малцина от по-будните, независимо че пращи от енергия. Самонадеяно си мисля, че такива ми ти сладости ми се полагат по право. Още по-самонадеяно си мисля, че посредствеността ми и неумението да правя тънки сметки не позволяват да прекрача в осветените пространства на известността. А тази илюзия има горчиво-сладък привкус, пенлива е, замайва полекечка съзнанието. Е, и какво от това! Животът, пък и писането на книга, като идеална част от реалния живот, е по-величествено занимание от всякакви суети. Вероятно неизвестността е версия на самочувствие от друг вид. Казваш си: О-о, един ден, когато вече няма да ме има, леле, колко ще им липсвам на онези, дето ще прочетат моите книги! Как само ще съжаляват, че не съм жив, поне да ми стиснат една лапа.

  Иначе първите четири разказа на Едгар Л. Доктороу не ми създават кой знае какво впечатление, освен че са писани с мека ирония и печално усещане за отминаващото време край нас и вътре в нас. На 54 години, този готин американец (евреин, доколкото разбирам) е богат, известен, прославен; на 54 години, моя милост е точно обратното на всичко току-що споменато. И все пак, повтарям: аз съм си щастлив Homo scribens (пишещ), просто участта ми е такава: монашеска. Ай, колко романтична гордост има в този жест: да не оставиш върху ръкописа името си, да изчезнеш под надпис "смирен раб божи"! Което не намалява стойността на написаното, както и респекта към автора.

  Младият поет Гален Ганев (1955) по елегантен начин ми се похвали, че Дружеството на пловдивските писатели присъдило за отминалата вече 2000 г. Голямата награда на стихосбирката му, т.е. на него, като автор. Попита ме дали познавам университетския преподавател доцент Живко Иванов, чел ли съм негови, на Живко Иванов, книги. Чел съм. По мое настояване канихме с колегите филолози литературния изследовател на обсъждане върху любопитната му студия за Алеко Константинов и Бай Ганьо. Тогава Гален Ганев не се появи на сбирката в методичния кабинет на ІV етаж на училищната сграда. Сега обаче се почувствал задължен да прочете някоя от творбите на критика, който оценил стиховете в сбирката "Шапка и перо" като голям успех за Гален Ганев и родната литература. Ето стихотворение в типичния за младия поет стил – "Портрет":

    Карирани обувки пишат
    квадратни стихове.
    Под шапката змия гнезди
    и мъти гълъб.
    Очи – червени сфери –
    зелени кубчета нареждат.
    С полиран розов конус
    цилиндър сферите кълве
    и кубчета поглъща.
    Засуква тънки вежди
    дебел мустак.
    Кръстосват панталони крак
    и смок колана стяга.
    Изтънчен нос трепти с уши,
    уханията чува – рядък прилеп.
    Къде ли шапката търкаля
    човека свой?
    И има ли човек изобщо? 

 Расте симпатията ми към Гален; и тя няма нищо общо със силата на таланта му, но ми показва част от собственото ми тщеславие. Че не съм ли и аз като него – в плен на представата си за изключителност под звездите и слънцето! Всички ние сме уникати.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 oct. 2020

___
* Емил Калъчев, автор на сборник с три романа: "Дочакай деня", "Носач на взрив" и "Прощално за времето на самотата”, изд. 1989, с.14. Емил Калъчев пише може би първия откровен, честен роман за събитията по време на т.нар. колективизация в Българското село.
** Нарекох г-жа Франческа самозванец, тарикат и циник между местните гръмогласни провинциални поети.
*** Пловдивчани го наричат така този широк булевард заради обилното присъствие на арабски студенти по кафененцата, наредени плътно като лястовичи гнезда едно подир друго на поне триста метра разстояние.
**** Колега от СУ "Кл. Охридски" от I до IV курс. Явява се фактор в местната Пловдивска частна телевизия; отличително качество – съпруг на Нери Терзиева, която правеше тандем с Асен Агов в първите месеци на бТВ, по-късно г-жа Нери бе медиен шеф при президентството на г-н Петър Стоянов или Бате Петьо Петолевката, както го наричат тук местните зевзеци, които не пропускат да изкарат въздуха на някой издул се от самочувствие плондер.

.

Едгар Лорънс Доктороу (1931-2015)

***** Е. Л. Доктороу, "Жития на поети". Бел.м., tisss.