ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (266.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (266.)

  Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. Артур Шопенхауер (1788-1860)

   04.05.2001. ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ

  Търся Личността! – пeрифраза на онова Hominem quaero!* от Диоген. Определяйки се срещу някого, изтъкваме своето, себе си изнасяме на показ. Интересен подход, за да избегнеш прякото противопоставяне, както демонстрира легендата за богочовека. Иисус избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (т.е. лицемерите) са най-силни и гръмогласни. Гласът на нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас цари в съзнанието, в душата, когато у теб е най-тихо, когато човекът е гол и незащитен самичък със съвестта си. Към този твой вътрешен бог са обърнати посланията на Христос. И това е революционен акт, качествено нов подход, който, предполагам, до 33-годишна възраст Иисус е усвоявал от тибетските монаси. Знаем за малкия Иисус, сетне – до трийсет и третата Му година, почти нищо.

  По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон Кобурггота прилага стил, заимстван от католическия набор манипулации в общуването между личността и инертно множество. Елиминирайки го според техните си тайни правила и закони, нашите фараони фактически го въздигнаха в образ на мил мъченик пред очите ни, жадуващи по нравственото. Българите сме духовно устроена нация, тъй сме зададени от генетичните ни първостроители траките, митичните бриги (или фриги), изтласкани из великолепното Царство на езотериката** от честолюбивия глупав Александър, синът на Филип Македонски.

  Да, българите сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света отвън; ще се повторя: тъй сме зададени от нашите предци далеч преди християнството да се появи като философия на човечността. Ала това досега никой от политиците ни като че не проумя, и не за да ни защитава, а за да ни отстоява като идентичност, като стил и манталитет пред чуждите влияния и интереси.

  Из предговора "Философията на Сьорен Киркегор" от проф. Исак Паси***; цитатът е от "Повторението" – книга от 1843 г. на Киркегор (1813-1855): "Ако поетът би имал по-дълбок религиозен опит, той не би станал поет... Религиозният индивид е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на реалността" (с.41). Та уверено звучащият ми вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство, задето без "страх и трепет" – две ключови понятия от Библията (с. 630 и с.1446, бълг.изд.1983 г.), заети от датчанина Киркегор на въоръжение, – възприемам бездната на духовното отсъствие в материалния ни днешен свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усещам пълноценно присъствието си именно в собствената си плът? Като всяко размислящо същество, и аз мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философията!

  Бог над мен бих го приел като заплаха и назидание във всеки миг, и особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Е, добре, но поради какви обстоятелства и причини откриват Бог точно там, горе? Не е ли по-човеколюбиво и боголюбиво да си представям присъствието на Бог у мен: или го нося в себе си, или ме е напуснал! Ако Христос среща себе си в различни версии, докосвайки се до отделни човешки съдби, нима подобни срещи следва да го гневят, да го разочароват от нас?! Не възприемам Учителя по този страховит начин; смятам, че би бил удовлетворен да го носим вътре в себе си, а не над себе си. В религията, каквато ни я проповядват, не ми се нрави, че отците работят с крайни мерки. Съгласен съм, че животът ми е краен, възможностите ми – ограничени, знанието ми е колкото пшеничено зрънце в океана от неизвестно, и въпреки това, и все пак! Пътят към Истината не опира в крайното; такова нещо няма; и представата за Божественото у нас е лъч и пътеводна звездичка за творческата ни енергия, и в никакъв случай не е средство за ограничение. Да вярваш в Бог, според мен, означава да вярваш в божествения стремеж, заложен генетично у човека, а не да му поставяш рамки, да се любуваш на този затворен в клетка човек като на екзотично животно от космическата Райска градина. Big Brother е противен образ, от това свое откритие съм не само потресен, но и дълбоко обиден. Животът, който ми е даден, е велик дар, но не желая да се сбогувам с "всички детски лудории на реалността" само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ Бог. Вярата, не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване, според мен, е голямата цел на вселенския Създател. Без да отричаме религията, ни пак сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието си чисто религиозния чрез страх и трепет подход към света.

  Левски нарушава обета си на духовно лице: формално съблича расото, подрязва си косите, престава да служи като дякон в църквата; от този факт обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от смирен дякон: да бъде Апостол – личност, носеща из многострадалната Българска земя Бог в себе си.

  Не ми е ясно как високата строга философия ще разтълкува участта му, житейската му пътечка, ала простоватият уж народец отлично схванал мисията на реалния Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово, разбрал го не по канони и правила на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, обърнала взор строго към себе си и любознателна за света. Под грубите невежествени налепи и горчиви самообвинения го разбрал още докато бил жив, а не post factum, както правят отрепките или по-късно присъединилите се "глашатаи на истини от последна инстанция", каквито винаги сме ги имали в изобилие, понеже ламтящите за власт тарикати са както винената мушица, самовъзпроизвеждат се от невежествената алчност и наглост.

  05.05.2001. 

  Обичам си момичето и с плътта, и с душата, но снощи, може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Някак си раздвоена – в два образа нахълта: при първия – свенлива, едва докосваща, целомъдрена; във втория – настъпателна, вакханална, изкусителна, явно търсеща сексуален досег, както орлица налита върху плячката си. В плътска прегръдка, усетих, видях в съня как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Чувствах се гузен и объркан; животинското надмогваше гузността, елиминираше ориентирите ми за това що е редно и кое не. В крайна сметка, вакханката постигна каквото желаеше. И се будя объркан. Леле, обладаният бях аз! Със затворени очи пробвам да възстановя какво и как стана. Толкова ли съм лесен?!

  Поколебах се дали да разкажа съня. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле!... Как да обърна гръб на опасността! Вроден рефлекс ми е да съм очи в очи с опасността, да не бягам. Не искам от себе си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая. Като че някой Отгоре е пратил това, изживяно подсъзнателно и насън, за да провери, да ме изпита. Е!? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

  Когато описвам, мисля си: отдалечавам ли бесовското; безогледната страст от себе си отклонявам ли. То няма общо с любовта. Е!? Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа видимо озадачена, нищо не казва, но като мъж, вече знам: тези нейни широко отворени очи дълго ще ми парят. Какво още! Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е, Боже мой! Не е важно какво ти се е случило, важното е как си го преживял, и какъв опит става оттук-нататък преживяното (пък дори и насън) за теб.

  Продължение

  Вяра – божествена лудост, според древните елини.
  Абсурдът е обект на вярата, според датчанина Сьорен Киркегор (1813-1855).
  De profundis ad te, Domine, clamavi!*

  Задача: Да проверя какво се случва в брачния триъгълник Авраам – Сара – слугата Елиезер.

  Апостол Петър трижди се отрича от Иисус, три пъти изневерява на Вярата, в която се е клел; тези негови отричания разрушават ли чисто човешкото му величие за нас?

  Бащата от библейската притча поставя Блудния си син на най-почетно място край трапезата, празнува завръщането му, щастлив, говори на околните ей тези приказки – знак, че тържествува, че е доволен като стопанин и баща на челядта си: "Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери"**.

  Редя думи, като да адвокатствам на себе си. Кой може да управлява сънищата! Не изпитвам вина: плътта е слаба, не, няма смисъл да се отрича слабостта й. Има обаче сила в нравственото, което е основата на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само след покаяние. Покаянието свързва по-здраво чрез чудесния жест на опрощаващия. Развратникът и онзи, които според собствените му клетви, никога не е грешил, не проумява това. Грехът е най-сигурно средство за трупане на опит; трупане на тъга е то, но и трупане на ползи от страна на силната – т.е. нравствената, страна в какъвто и да е случай. Който не е бил в греха, едва ли разбира живота и страданието.
Мъдър човек, евреинът Барух Спиноза***, си пожелава: "И не да осмивам човешките достойнства, и не да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам". Сънят ми тази утрин, в навечерието на Гергьовден, може и другояче да се тълкува: не от гледна точка "грях-нравственост", а от гледна точка целесъобразно и необходимост, реални изгоди. И такова тълкуване отключва бесове и страсти, които култура, цивилизация през целия свой съзнателен живот всеки човеколюбиво подтиска. Въображението ми развихря сюжети на необуздани пиршества, на дионисиевско опиянение, на втурване в джунглата у мен. Тук ги няма задръжките, условностите, няма и уговорки, увещания. Няма съобразяване с нищо и никого освен с животинския нагон у нас: Самката и Той самецът. Леле, какви ритуали в чест на плътта, на тленното, ала и на жизненото са то! Добре, но колко време може така да се живее?

  От друг зрителен ъгъл видяно, дали Природата не цели точно това – оплождането и Чао, скъпи, беше ми много приятно! – отместила е вниманието, грижата си към Онзи, който следва да се роди от това съвкупление?

  "Някой станал велик, когато е очаквал възможното, друг – когато очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-велик от всички. Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с Бога, става най-велик от всички. Авраам е най-велик от всички, велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази своя надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си" – гърми страховито шепотът на Киркегор****. Интересуват ме абсурдите, но не в отношението "човек-бог", а в отношението на човека към самия себе си. В различните пластове на моето "аз" властват различни императиви. Проблемът ми е кое от тези едновременни съществования, оформящи представа и форма на моето уникално "аз", е водещо за мен. Човекът не е монолит; може би най-чаровното човешко качество е склонността да изненадваме, да изневеряваме на себе си, да изскачаме извън рамки и граничните ровове, пълни с кървава слуз, да се меним – оставайки си един и същи човек. Лесно е да обвиниш грешника; непосилно е понякога да разберем как така е бил изненадан неподготвен: беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу егоизма, срещу тъпата алчност и възгордяване, като основна част от характера.

  Преживял греха насън, виждам моето момиче по-красиво и по-страстно, и с повече обич от преди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в родното пристанище, по-жив откогато и да било. И въпреки това, и въпреки това... Просто никога не знаеш!

  Върху картонче с квадратен отвор, за да отделям една шахматна задача от другите, докато вися над шахматните фигури в хола, съм сложил надпис: "Животът е игра на случая". Случайно един едничък от четирите милиарда сперматозоиди се е оказал в яйцеклетката. Сред четирите милиарда точно този "аз" е победителят; всмуканият в лоното "аз" се оказал единствената осъществена възможност: уррра-а-а!; това може да го каже всеки от нас на нашата чудесна малка планета. Моята свобода генетически произтича от случайното. Нямам никаква вина, че съм се оказал на точното място в подходящия миг с подходящите качества и слабости, и точно аз съм Победителят.

  "Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно, трагически обречено". Киркегор се противопоставя на всякакви опити да бъде отстранена свободата като съпричинител на историческия развой. "Човешката история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както прави това Хегел, а единствено от гледище на случайността и свободата. Нали необходимостта затова е необходимост: защото подчинява свободата и я разглежда като своя форма... докато случайността именно като случайност, т.е. като независима – и необусловена, и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма". Философията на Сьорен Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е нейна изходна точка, нейният център и нейна крайна цел***** (...за изследване, бих добавил към този по-пространен текст).

  Но датският философ прекалява. Защо му е да отива толкова надалеч! Случайно на пръв поглед един мъж обладава, или е обладан от... 17-годишно момиче. Да позволи да му се случи случката, все пак не е случайност, а въпрос на избор – избор, макар и между два огъня: изкушен от младата дама, но и от собствените си бесове – егоизъм, самолюбие, похот. За избора си, каквото и да каже, носи отговорност, следователно: "случайното" няма как да го оневини. В реалното ни човешко общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut към ада, който движи нещата в самите нас.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 oct. 2020

___
* Hominem quaero! Денем със запален фенер шетал Диоген из Атина и тъй отвръщал на недоумяващите си съграждани: „Човека търся!” (лат. версия).
** Първо това: бастисал Одриското царство, принудил огромната маса от траки да поеме на югоизток, да се установи в земите между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на триста години рамо до рамо с предците на днешните кюрди. А след още пет столетия, извършвайки величествен кръг през планините на Алтай и спускайки се оттам до коритото на река Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век "в земите на своите", както пише през Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвал потеклото и рода на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка доц. Петър Добрев, която ми е известна от 1983 г., а мой е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките, най-древни, най-многолюдни (според Херодот) племена на Балканите, повлияли вероятно по-нататък развоя на цивилизацията върху целия Европейски материк.
*** Към книгата на Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с.41.

Продължение:

* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам.
** Лука, 15-24.
*** Бенедикт (Барух) Спиноза (1632-1677), нидерландски философ. Из съчинението "Политически трактат".
**** Фрагмент от "Страх и трепет" на Сьорен Киркегор, вж. с.50 в "Дневник на прелъстителя".
***** Исак Паси (1928-2010), цит.съч., с.51. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (265.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (265.)

Моралът съвсем не се намира в предразсъдъка, нито в церемониите, той няма нищо общо с догмите. Няма смисъл много да се повтаря, че всички догми са различни и че моралът е един и същ у всички хора, които си служат с разума. Значи, моралът идва от бога, като светлината. Волтер (1694-1778), из "Философски речник"

Моралното да се разглежда в по-широк смисъл, когато означава не само морално или добро. Le moral във френски език се противополага на psychique и означава духовно, интелектуално изобщо. В държавата обективният дух получава върховно нравствено олицетворение, своето действителното нравствено назначение. Хегел (1770-1831), из "Философия на духа"

  03.05.2001. Г-Н НИКОЙ И ОТРЕПКИТЕ

  No-hoper (англ.) – пропаднал, без перспектива, нищожество, г-н Никой; произнася се [ноу хоупъ]. Симеон Борисов Сакскобургготски, заради когото съм чувал и за себе си фразичката на съседи от блока: "Живееш си като Симеончо" (беше ми я рекнал преди десетина години Слави Бахчевански – бивш строител, шофьор и настоящо пиянде от съседния вход). Негово величество Цар Симеон ІІ, както го титулуват царедворците от монархическите партии и сдружения, Симеон, накъсо казано, ми е симпатичен: и като характер, и като човек, чийто слабости личат отдалече. Може да е манипулация, но потърся ли реална личност, която да противопоставя на лица, будещи у мен, като български гражданин, отвращение – господата Филип Димитров (1955), Жан Виденов (1959), Христофор Събев (1946), Александър Божков (1951-2009) и пр. парвенюта* на политическата сцена подир Десети ноември, виждам единствено този аристократ по кръв и по манталитет. Обвиняват, че не говорил конкретно, бил прикрит и казва само онова, което нацията желае да чуе, но малко чудо ли е в развихрилата се вакханалия на безнравствеността сред нас, в България, да чуем и уравновесен глас – глас, който не ни крещи, не се заканва, не ръси гнусотии, най-малкото: не обвинява безогледно**. Писна ми от уста, които не си мерят приказките! И не знам още дали бих гласувал за него, ако все пак ни позволят избор, но такава личност, мисля си, крайно време беше да се появи и в нашия цирк "Демократична България". Думите имат свойството да ни заблуждават като тип логически инструмент. Интуитивно мнозинството разочаровани като че виждаме най-сетне не политическа сламена кукла, не духовно джудже, а човек от плът, независимо от странностите, от претенциите му. Посягайки да го унижат, май повече себе си унижават. Вижда се и с просто око как им обърка сметките на нашите пишман политици, стратези, политолози, та се засуетиха, взеха да се хвърлят от една крайност в друга, та засмърдяха на мокра кокоша перушина довчерашните домашни хищници.

  Моят народ има необходимост от една неосъществена, а може би пък осъществима, вълшебна приказка: защо да не си помечтаем за истинско Царство на нравствеността, където крадци-кокошкари, потомствени крадци на добитък, като Цар Киро (1942)***, да речем, или внезапно забогатели ловки тарикати от ембаргото над петролни продукти за воюваща Милошевичева Сърбия, тъмни персони с лъчезарни имена, като Барона, Чомбе, Златистия, Васил Илиев, Илия Павлов! И тези отрепки станаха власт, която не може вече да бъде пренебрегвана при управлението на Република България. Учудва ме как стойностни хора това качествено "ново" не го разбират – отсега нататък всеки възкачил се да управлява ще бъде определян според мерките на нравственото, не по материалните придобивки, които са си по-скоро недоимък за обикновения българин, окачени като воденичен камък на шията му.

  Не потръпна от погнуса никой, когато сред народните представители в най-висшия орган на Републиката – Народното събрание, от пандиза окрилен се върна Дон Цеци, скандалният Цветелин Кънчев (1967). А виж, за вероятността Симеон Втори да влезе в политиката чухме протести. Това какво показва! Г-н Кънчев, от когото бе пропищяла Златица, какъв им е на българите? А аристократът Симеон какъв ни е? Първият може би им е свой, втория го усещаме неидентифицирано тяло и се виждаме заплашени. С какво ни притесни, това обикновеният простосмъртен българин проумя по-бързичко, отколкото им се щеше на кокошкарите.

  А може и да се лъжем. Да не излезе романтична илюзия това, което си представяме потресени от властващата аморалност? Дори Симеон да не се окаже онова, за което го вземаме, прецедентът може да превърнем в правило: устремените към властта да държат пред седемте милиона граждани на Републиката първо тест за нравственост. Библията е извор за познания върху човешката природа. Чели ли сме друго от онези седемдесет и седем книги освен за строгост? Да, строгост – от Стария завет, Любов – от Новия завет; това е необходимо днес в нашата печална политическа идилия. Като пиша тези две – строгост и любов, виждам сякаш огромната, символ на вдъхновение, строена в течение на 600 (шестстотин) години: от 1248, осветена чак в 1880 г. Кьолнска катедрала, виждам скулптурата "Лаокоон"**** сред Рим, чувам тържествените акорди от музиката на Йохан-Себастиян Бах, която ми проправя пътека от югоизточния ъгъл на материка Европа към Небесата, Хорът на евреите от операта "Набуко" на Джузепе Верди чувам, току пред очите ми са кадри от филм на Федерико Фелини, който филм започва в абсолютна тишина: и постепенно от беззвучно движещите се изпращачи и пътници край презокеански кораб изплува звук първо откъм жужащата кино-камера, после прости делнични шумове, а от тях полека-лека изплува и все по-мощно звучи онзи Хор на евреите, който буди у мен усещане за суетата и величието на живота, за нашата мимолетна преходност, уязвимост от Злото, нежност, крехкост, ефимерност.

POST FACTUM ОТ ФОРУМА

  Светлозар: – Струва ми се, отдавна се изясни, че сте се лъгали, tisss. Аз се усъмних във "величеството" още при пристигането му – като чух как мънка, и бях склонен да повярвам на онези, които предупреждаваха: Симеон спечели ли на изборите, у нас ще настане такова хищно разграбване на Отечеството, в сравнение с което Александър-Божковите далавери ще ни изглеждат невинни детски пакости. Както и стана. Има куп примери какво всъщност се оказа прословутият "нов морал" на г-н Сакскобургготски.

  tisss: – Прав сте. Любопитно е как потомствен играч в голямата политика заложи на нравствеността в отношенията елит - национална общност. Тактиката му бе успешна, защото се появи в България с ореола си на историческа фигура. Нали е тръпка, като си представиш как пред някогашното пет-шестгодишно хлапенце в къси панталонки чинно изпънати като струна стоят нашите храбри полкове, получили кръщението си в кървавия вихър по фронтовете за отстояване на нашата мила България, рапортуват на хлапето генерали – самите те с ореола на избрани свише от Бог за простолюдието. Като крупен играч, "величеството" постави за първи път на дневен ред пред всички нас темата за нравственост в отношенията между политически елит и простия народ. Както анонсират царете в играта на покер, той блъфира и номерът му успя.

  Случаят Симеон Втори внесе обаче и друга, по-мрачна страна, която се прояви чрез обвинението на разочаровани муцуни в политиката, че българинът бил недорасъл да ги оцени. Грешейки, масовият "прост" българин – а броя и себе си в това множество, тепърва има да учи какви сложни манипулации, какви хватки прилагат иван-костовци и прочие нагла паплач, само и само да им даде нацията кредит доверие. Този кредит доверие обаче не е вечен. Е, рискове и слабости на демокрацията, какво да се прави, има много да се учим! По върховете са трето поколение от същите до болка познати другари и другарки, гневни защитници на паднали отгоре сякаш като гръм от ясното небе "европейски духовни ценности", и Симеончо, както и управлението преди него, се оказаха за нас, българите, поредица епизоди от историята на столетницата БКП.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 oct. 2020

___

* Парвеню ( от фр. рar venu) – издигнал се бързо на високо обществено положение, без да притежава духовните качества, навици и култура за това. 

** Мнение отпреди шест години, когато е писан текстът. 

*** Предците на въпросния са прогонени с полиция от някогашните съдебни власти в Белград за системни золуми, чрез които се препитавали. Когато българските власти им дават достъп, конекрадците се заселват в покрайнините на пловдивското село Катуница. С пари, натрупани от кражби на добитък в Сърбия, освен потомствения си занаят кражбата практикували отначало и търговия с розово масло, в наше време вече и производство на менте ракия. След края на Т.-Живковото управление из Пловдив се носеха фантастични разкази, които обаче са с документална основа, за пищното погребение на т.нар. Цар Гого. Разказваха си пловдивчани като измишльотините за Хари Потър как полиция охранявала живота на опечалените, докато полагали в земята трупа на Цар Гого, турен като полегнал върху дюшек с втъкани златни пендари, как след затварянето на гробната камера три самосвала налели отгоре поне десетина кубика бетон и как полицията вардела две денонощия, докато бетонът се втвърди като плоча за вечни времена, как в опелото участвали босове от кланове на тогавашната циганска мафия, дошли тук от Бургас, Пазарджик, София, Варна, Русе, Стара Загора, Видин, а мощите на починалия носили на ръце от дома му до гробището, все едно траурната процесия изпраща в Отвъдното египетски фараон, да речем, Тутанкамон ІІ. 

Нацията ни, оплетена от пипалата на Октопода

**** Скулптурната група "Лаокоон" е изложена във Ватиканския музей, годишно я гледат над милион посетители, и сред тях хиляди и хиляди са дошли в Рим, но не са счели за необходимо да видят папата. Всички са на мнение, че това е изключителна творба, същевременно е всичко, което безспорно е известно. Кога е създадена скулптурата – причисляват я към епохата на Александър Велики (след средата на IV в.пр.н е.), някога преобладавало мнението, че е създадена в средата на II в.пр.н.е., но не липсвали и сериозни твърдения, че е възникнала в Рим в началото на I столетие от н.е. Днешните историци приемат версията, че скулптурата е създадена на остров Родос най-вероятно в средата на първото столетие пр.Хр. Плиний пише: "Сътворили са я най-великите майстори, родосците Агесандър, Полидор, Атенодор". Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (264.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (264.)

 – Ами защо Маргарита ви нарича Майстор? – попита Воланд. Човекът се усмихна: – Простима слабост. Тя има прекалено високо мнение за романа, който написах. – Роман за какво? – Роман за Пилат Понтийски. И езичетата на свещите пак се олюляха и заподскачаха, съдовете върху масата зазвънтяха, Воланд се разсмя гръмогласно, но не уплаши и не учуди никого с този смях. Бегемот, кой знае защо, изръкопляска.*

  01.01.2007. КАРДИФ, МОЯ ЛЮБОВ!

  Българи и румънци, двете нации са потомци на тракийския субстрат, или основният ни ген иде от най-древни заселници на Балканския полуостров. Племена на древните елини минали някога по тези земи, но траките ги изтласкали отвъд пасбищата си към безплодното каменисто крайбрежие на Северното Средиземноморие и от немай къде древните елини станали преди всичко мореплаватели и рибари. Генетично съм трак, потомък на траки, най-многолюдния след индийците народ, според елина Херодот*, който владеел езотериката и живял подредено, прибрано, преди всичко обърнат към себе си, за разлика от общителните отворени към света древни елини.

  Никога не съм излизал от България; животът ми дотук е преминал в Пловдив, като добавя, че съм живял и в София (1967-1971), докато следвах курса по специалността Българска филология в Софийския университет. Познавам Пазарджик – родния град на майка ми, също и Балчик, в чиято черква "Св. Георги" са вписани като покръстени християни двете ми щерки Вера и Надя. Познавам бегло Хасково, в чиято близост две години служих като редови войник в ракетен дивизион от есента на 1965 до есента на 1967 г. Познавам повърхностно Варна, Бургас, Перущица, Велико Търново, Карлово, Хисаря, Калофер и май това е. Да, наистина не съм напускал пределите на България, независимо че редовно – под натиска обикновено на поредната ми приятелка, съм си вадил паспорт за чужбина и винаги с усмивка, че евентуално може и да ми се наложи, нищо се не знае, животът предлага и красиви изненади.

  Е, не ми се случи да съм красиво изненадан. Една позната, стара любовна история, преди три години по телефона късно след полунощ ме уговаряше да ме отведяла в Кардиф; подхвърли храбро, че е готова да ми прати билет за самолетчето и след три часа, значи, да съм й кацнел на летище Хийтроу, откъдето щели сме да изприпкаме в първия автосалон, където щяла да ми купи автомобил; спорихме даже: тя предложи Volkswagen, аз капризничех, настоявах за BMW и след някакви си пет часа препускане по магистралата, минавайки през Бирмингам, щели сме да се озовем в пристанищния град Кардиф. "Кардиф" се казва втората от всичко двете ми книги, понеже ключовото стихотворение там има такъв завършек: "О, нека не узная никога Кардиф" – накратко, нека мечтата завинаги да си ми остане мечта.

  "А в Кардиф има кътчета, които ще ти напомнят артистичната атмосфера на Стария Пловдив – убеждаваше ме тази Милена П-ва – Ще дойдеш тук и нищо не искам от теб, освен да пишеш, да пишеш, да си пишеш твоите книги. Просто, като те знам, бясно ще ти се пише. Да-а, бясно ще ти се пише, когато се озовеш в Кардиф, изобщо, дойдеш ли във Великобритания, ще се почувстваш наистина бял човек. Ти заслужаваш – тъй ме убеждаваше това мило палаво момиче, с което някога във Велико Търново, ама и не само в Търново, изкарахме щура любов, докато между другото си вземаше изпитите.

  Както и да е, разминах се и с Кардиф. Отказах с гордо вдигната кратуна – мен никой не може да ме купи, реших в себе си. Преди това, в годините, докато още бях женен, а то значи: докато ме водеха по щат литературен сътрудник (а всъщност бях редактор) в пловдивския младежки вестник, една рускиня проправи пътека между родния свой город Белая Калитва и Пловдив, предлагаше да осинови малката ми щерка, която й е едноименничка; предлагаше да й гостуваме двамата с Ася в нейния Саветскам саюзе. И жена ми Ася тогава беше бая навита да пуснем нашето русо хлапенце лъвицата ми Надя при г-ца Надя Морозова, която по онова време ни се представи като зам.-главен прокурор на град Комрот, втори по големина град в Молдовската ССР, имаше метални коронки на зъбите и всъщност накрая, когато вече се развеждахме с жена ми, долетя от Саветском союзе, престоя около месец в най-гадния за нас период тук, в Пловдив, у нейна позната, която стана и наша обще добра позната – Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Второ РУ на МВР, и ме покани спешно накрая, значи, у Катини, за да ми каже със сълзи на очи ей тази супер драматична вест: "Ах, Георгий, Георгий, как тъй не понял, что я уже десять лет тебя люблю". Не знам граматически вярно ли предавам думите й, въпреки че в дипломата ми от Софийския университет са писали, че руският език ми е втора специалност, а френският – трета специалност. Даже съм преподавал една учебна година наред с българския, едновременно руски – в седми клас, и френски – в осми клас на чистак новичкото по онова време (ноември 1971 до юли 1972) училище в село Гурково, отстоящо на час път пешком през къра от Балчик.

  Защо ги споменавам дотук тези детайли от собствената си биография? Може би за да се изправя чист пред цивилизована Европа и на логичния въпрос, който учтивите възпитани европейци няма да посмеят да ми зададат, на мълчаливия техен въпрос, значи: Откъде съм, откъде съм се залетял към подредената и чистичка Европейска общност с високите нейни духовни ценности, да отвърна с всичкото останало ми в наличност човешко достойнство, да отвърна, перифразирайки думите на писателя концлагерист от бившия СССР Владимир Буковски (1942-2019): Не съм от България, драги; аз съм от концлагера, мили дами и господа европейци! Свикнал съм, казано в резюме, и да ме подслушват, и да ме подсичат подло в гръб, и крак да ми подлагат, и да чувам как железобетонни бивши мекерета, доносници и партайци днес лицемерно ми се правят на първи демократи, макар по стар навик пак да размахват назидателно пръст над главата ми. Във форум за политика на доста известен сайт, например, се е развихрил такъв един праведник, дето ми се пише приятел, ама е яростен костовист, лицемер и в червата, и първи – както го гледам тази сутрин, е избързал да поздрави всички след снощните поздравления на други двама ярки другари, които оглавяват в момента Републиката ни – съветския възпитаник Сергей Станишев, и сътрудника на Татовата Държавна сигурност другаря Георги Първанов, строен левент и знаменосец бивш на техникума или някаква си гимназия в Перник.

  За униженията, с които съм раснал и съм се сраснал, дружелюбната в този момент Европа нищо не знае. И огромната есеистична хронология, която от април 2006 г. съм захванал да публикувам с продължение в блога си, има за цел единствено да разкаже за моето поколение българи, поколение на родените непосредствено преди или след Втората световна война и доживели, додрапали да се видят в една общност рамо до рамо с останалите честити християни, от които: по-точно, от тяхната Западна Европа всъщност... бяхме напъдени, изоставени, изолирани като прокажени в разстояние на шейсет дълги и изнурителни за нас, простите българи, години.

  Накрая ще добавя, че лично аз, както и хората от моето поколение, нямам... нямаме капка вина, че някога в някаква виенска луксозна кръчма или в долнопробна пивница сър Уинстън Чърчил и таваришч Йосиф Висарьонович се договорили относно зоните на влияние в континента Европа, като трампили готината Австрия срещу България. В нашето дередже иначе сега щяха да са чистичките, благи и яко възпитани австрийци.

  Е, добре ни заварили, драги мои съграждани европейци! Шоуто продължава, но вие всъщност не знаете нищо от онова, което от рождението ни до днес сме преживели в неандерталските пещери на комунизма, или социализма, както щете си го наричайте.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 oct. 2020

–––

* Из "Майстора и Маргарита", роман на Михаил Булгаков. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (263.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (263.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   28.04.2001., прод. НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА

 Най-детайлно разказваха за жестокостите концлагеристите от лагерите в Скравена, Белене и пр., които не били пряк обект на мъченията до смърт. Едва оцелелите, сами измъчвани до полуда, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са изпитали. И това е логично, защото от ужасите детайлно се интересуват хора, които не знаят що е ужас; за тях ужасът е сюжет, филм и от роман на ужасите, където – удобно изтегнал се, като страничен наблюдател се кефиш: "Леле-е-е, какви гадости ставали по света!" Така, спомням си, баща ми не обичаше да го разпитвам какво е преживял на фронта; гневен, веднъж ме отряза: "Какво толкова да ти кажа, през първата седмица в окопа от вонята на гниещите трупове само повръщах, не можех залък да туря в уста, само повръщах. Касапницата ли те интересува?" А се бе завърнал като герой от фронта, с орден за храброст ІІ степен, сребърен, със сребриста лентичка, който орден ненужен се подмяташе докато не го прибрах от шкафовете в старата къща. Защо ли не искаше да се покаже герой, пред сина си поне?

  Веднъж все пак отстъпи на настойчивите ми разпитвания. Разказа ми случай, когато войник от ротата, чийто вътрешности висели от разпрания му корем, с кървави сълзи молел да се смилят над него, да го застрелят. И вие какво направихте – продължих да му досаждам, понеже замълча, застреляхте ли го? Той само изсумтя, стана от масата, слезе долу в избата, в работилницата, и работи до късно онази вечер, та масата така си и остана с чашата му ракия недопита и яденето му недокоснато. Та за мъчениците и лъже-мъчениците говоря! През късната пролет на 1990 г. група от такива мъченици бяха пратили послание до вестника, който тогава правех, че се отказват от пенсиите, които правителството на Андрей Луканов (1938-1996) "великодушно" им бе отпуснало като компенсация за преживените издевателства. Те дори не настояваха за присъди над извергите, желаеха само имената на мъчителите им да бъдат публично огласени.

  Впрочем, ето част от адресирано до главния редактор на политическия вестник на първата регистрирана след Десети ноември в България Демократическа партия със седалище в Пловдив и с председател Илия Кожухаров – Писмо от концлагеристи и политзатворници на режима. То беше поместено на първа страница, под главата на вестник "Демократическо знаме", бр. 2. от 29 май с.г. като Обръщение, подписано от тогавашните жители на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, на които не им е нужен коментар, толкова са красноречиви! И така рязко демаскират лъжестрадалците, дето се роиха подир "славния" Десети ноември с внушение, че са първи демократи в отечеството, и разбира се, с яка претенция за привилегии. Заради сравнението, което се налага между реакцията на истинските и лъжливите демократи, ето част от това Обръщение.

  КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

  Копие: До г-н Г.Б., главен редактор на вестник "Демократическо знаме"

  Господа, Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер – с постановление на Министерския съвет 38 от 28 април 1990 г. ще "обезщетят" своите жертви, репресирани след Девети септември 1944 година.

  Какви са подбудите и каква е целта на този акт?

1. Да се създаде впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на сегашната БСП, нямат нищо общо с тяхната комунистическата партия, извършила тези престъпления.

2. Да запушат устата на опозицията и замажат очите на репресираните по един елементарно демагогски начин, за да не се споменава вече за позорните деяния на комунистите.

  (Следват три пункта към тези два, предавам част от останалия текст.)

  Ние смятаме за очевидна истина, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тя репресира физически и духовно. Няма компенсация за избитите, които сега лежат в знайни и незнайни гробове и чийто дух витае над тази изстрадала страна и зове не за пари. Този дух вечно ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944 г. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда и това е единствената утеха и удовлетворение за страдалците. Ние не снемаме отговорността на всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в тази партия, и ги считаме за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Колкото и да се стараят, че са други, те си остават пак те. Приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но през последните месеци напуснаха тази компрометирана партия и с цялата си душа и сърце прегърнаха идеите на демокрацията и християнския хуманизъм.

  Ако трябва да се даде обезщетение само за материалните щети на репресираните, то КОЙ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ И ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ? Тези репресии не са акт на един, двама или петима човека. Те са дело на БКП. А партията, това са нейните членове. Идеологията на тази партия е изградена върху принципа на насилие и безчовечност. Всеки член на БКП (сега член на БСП) е приел тази идеология и носи отговорността за осъществяването й на практика. Не може този, който е членувал редица години в тази партия, дори и само мълчаливо да се е съгласявал с нейните прийоми, да смята сега, че е освободен от отговорност за нейните деяния...*

  29.04.2001.

  У всекиго – може и да се заблуждавам, ала все пак ми е необходима тази илюзия! – има глъбина, където е нежно, уязвимо и пулсира обич, примесена с тревога. Това е лоното на душата. Усилията на всякакъв род манипулации са прицелени именно към това съкровено кътче; то е капризно, своенравно, не се поддава леко на логическите инструменти, съпротивява се страстно на всяка абстрактно права линия, и преди да стигнеш до него, има мочурища от печал, а понякога настръхнали предизвикателно телени заграждения.

  Седя край маса, отрупана с отбрани ястия и напитки, до брата на моя приятел от ранното юношество инж. Тодор Ряпов. Христо е с година по-голям от нас двамата с Тодор – разменяме фрази, изпразнени от съдържание. То е ритуал, не фразите имат смисъл, а общото послание зад тях: че нямаме нищо против един друг, приемаме се, каквито сме, ще поседим, значи, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на приятеля Ряпов). Ресторантът е "Ловна среща" покрай пловдивската Гребна база, луксозно обзаведен, пращи по шевовете от пищна суетност: официално облекло, дамски тоалети, бижута, фантастични прически, приповдигнати изражения, креслива музика, отмерени жестове, благовъзпитани погледи, жарки ръкостискания. Всеки е дошъл да засвидетелства уважението си, да се покаже откъм възможно най-представителната си страна. Ще се гледаме, ще бъбрим, ще се веселим и фактически нищо няма да си кажем. Много си падам по подобен род празненства, но то е сватба.

  Наоколо освен нас, двамата с Ицо, се кипрят още: съпругата му – силно гримирана, с повяхнало личице; най-малкият от тримата братя Ряпови – Никола, който от време на време ми намига приятелски от далечния ъгъл на масата; тук е неговата (на Колю) съпруга, оперена, понапълняла булка; тук е сестра им на тримата братя – Анастасия. Сийка е вдовица с четири поизраснали вече деца, но тях ги няма между нас: седи си и лекичко, струва ми се, от неудобство се усмихва; а в усмивката й личи колко трудно, но с достойнство носи товара на собствената си орис...

  ...И внезапно си помислих за Re., слязох при жигулата пред ресторанта, донесох си подаръка; побутвам Ицо по рамото: Имам бойна задача! – смигнахме си по хайдушки и бързичко си тръгнах. В колата на път към къщи реших, че съм адски щастлив. Не-е, не съжалявам, че си тръгнах. Ресторантът бе препълен от народ; гледах ги тези хора как играят ролите си на самоуверени млади мъже и предизвикателни с прелестите си съпруги и госпожици. А мен възрастните хич не ме интересуваха; какво ли бихме си казали в такава ситуация! – любезности, реверанси към куртоазията и... толкоз. Леле, колко скучно и отчаяно пустинно изведнъж ми се стори това пъстро, шумно и весело празнично стълпотворение! Когато вече бях излязъл изпод душа, бях се поизсушил надве-натри и добре освежен се пъхнах в леглото, тъкмо тогава иззвъня телефонът. Обаждаше се Re. Ето нещо, което силно ме интересува, казах си.

  Меди, съпругата на моя приятел от детство Тодор Ряпов, е наполовина с еврейска кръв – по линия на баща си Бенцион. Бенцион бе завършен мълчаливец, доколкото бегло го познавах, и почина преди 16-17 години, но еврейски черти носят и двамата му внука от Меди, Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият от двамата. Напомня ми по лице графичния портрет на австриеца Франц Кафка от корицата на българското й издание "Роден съм да живея в самота". Сега е новоизгряващ и перспективен д-р по стоматология, 25-годишен, бивш възпитаник на пловдивската елитна математическа гимназия, с доста развито чувство за хумор, което ще рече, според мен: естествен. За разлика от брат си, когото подозирам, че в демонстрациите на самолюбие притъпява някакъв свой комплекс. Като че няма никаква връзка между Венцо и хер Кафка, който напоследък ме занимава, освен външна прилика. Художникът на графичния портрет е предал своето усещане за излъчване от личността на гениалния австрийски евреин. Но има и нещо, което ми говори подсъзнателно: за еврейския ген, за шанса светът да разполага със сюжетите, съхранени и пренесени до всички нас от таланта у евреите.

  В тези десет-дванайсет години напоследък, когато преживяваме сгромолясването на купища химери, когато все по-голямо множество уста шепнат, хленчат, вайкат се, че сме изгубили смисъла на своя живот и загиваме, и сме обречени, направо нямало смисъл да се живее по-нататък. Та в тези смутни години, мисля си, Случаят Кафка** е образец какво може да сполети човек, изгубил вяра и надежда, за да успява някак да преодолява неприятностите и потреса от разгромената ценностна система наоколо. Слушам бъбривите оплаквачки със затаено отвращение, защото, колкото и вярно да говорят, посягат към онази част от душата, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава или да пълзи. Случайно може би съм кръстил дъщерите си Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми били жизнено необходими, за да не започна да се чувствам пръст и кал, тлен, обречена да гние. "Нормално, докторе!" – отговаряше в изнемога, събрал последните си съпротивителни сили в зъби, баща ми. Това, дето ни се случва днес, се е случвало и на други човеци преди нас; нормално е, значи, да се случва от време на време Злото и Разрушението да надделява. Но нима с това се изчерпва всичко, което имаме да направим? Ето фрагмент от писмо на 21-годишния Кафка, определящ ролята на книгата, на обмисленото слово, именно в такива трудни периоди в живота на нацията и на отделния човек:

  "Добре е, щом в съвестта зейват дълбоки рани, защото така тя става чувствителна към всяко докосване. Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които да ни ощастливят, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някой, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; да, книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас".

  Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие съвест и достойнство, че какъв смисъл тогава има да ни се случва, да ни се струпва върху кратуната толкова мерзост в тази наша България! Нищо не иде случайно. Достатъчно дълго сме живели глухи и слепи като нация, дошъл е най-сетне ред да преоценим преди всичко собственото си място в собствения си живот. (14,20 ч.) Четох допреди час-два гробищната статия на Марин Халачев (1933-2005), известен тук писател (статията е печатана в един от последните броеве на леко снобското столично вестниче "Български писател"), прогърмяха и у мен апокалиптичните прогнози на Халачев: "Обречени сме да загинем. България ще изчезне от картата на света. Нека да помислим кому да завещаем поне спомените от миналото на този народ, историческите ни паметници." И прочие, и прочие все с този запев на черно отчаяние. Питам – на масата в кафенето е и приятелят Емил Калъчев (1932-2013): Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на родолюбие, увереност и достойнство?

  Страшно е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшно е, когато сами вече сме коленичили и сме се предали. Нещастния страдащ Марин Халачев, виждам, го боли много, но не мога да му съчувствам. Такъв вид предателство, струва ми се, е най-опасно, понеже от него нататък започват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично. Ракова клетка, превърне ли се в метастаза, е в състояние действително да ни погуби като народ, нация, държава. Знам, казвали са ми, че когато организмът престане да се съпротивява, т.е. престане да повишава температурата си, престанат гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване, мятането наляво-надясно, тогава настъпва особено затишие: огънят спада, съзнанието се изключва, болният престава да се измъчва, лежи си притихнал, кротък – един полека угасващ труп.

  Защо тъй лесно ни отписват дипломатите от чуждите посолства, Боже мой! (14,45 ч.)

  30.04.2001.

  Завчера, докато танцуваха някакъв си там специално обявен в чест на родителите на младоженците танц, като обикаляха в кръг дансинга на втория етаж на ресторанта под насочените насреща им прожектори, а и под благосклонните възторжени очи на празничната публика ("публика" в най-условен смисъл, защото – строго погледнато, всички тук бяхме и актьори, и публика едновременно)... та като гледах как приятелят Т. Ряпов с дълбоки прикляквания, с гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, щастлив, та чак мъничко по циркаджийски смешно се кърши с жена си Меди в – да го нарека, буен и страстен танц, танго д`аморе може би, сърцето ми конвулсивно потръпна: почувствах жал, мъчно ми стана за него, а не знам защо.

  Май това бе причина тъй бързичко да отплувам от цялата менажерия. Да, той беше щастлив: женеше по-малкия от двамата си сина, и всъщност, у мен нещо не е наред. Мисля си, че жена му дори не го познава така добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е много-много самотен; доплака ми се за него; не, не точно за сегашния му вид и статут на големия шеф на поне две хиляди работници, трети или втори по чин в управата на някакъв си комбинат, а за някогашния напет хлапак у него ми се сви сърцето. Целия ден преди да се появя на празненството, бях си припомнял как живяхме години наред заедно като хлапета, юноши и млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, но откакто се ожени, откакто малко по-късно и аз се ожених и създадохме семейни огнища, дом и дечурлига, животът ни дръпна в различни посоки, а детството остана далеч назад – зад хребета на други пътища и връзки, аз с моите многообразни връзки с момичета и жени, например, за разлика от него. За този род самота детското приятелство най-добре помни. И се питам: защо ли по празнични поводи така остро я усещам тази библейска самотност под Небесата, откъдето някой е вперил очи върху всекиго от нас?

  Опитвам да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Сега разбирам до каква степен Re., изобщо, присъствието на сексуалното предизвикателство жена, ми е нишка към детското очарование от живота. Срещу жестокостта мога да съхраня дух и хладнокръвие, и инат без особени проблеми; нежността обаче ни превзема отвътре.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 oct. 2020

___

* Пълният текст е в посочения по-горе брой на вестника. Между другото, лицето на този брой наред с брой 1. от 19 май 1990 г. се оказа единствен от българските вестници сред първите лястовици на опозиционния печат в тогавашния Съветски съюз; вестник "Демократическо знаме", органът на първата Демократическа партия в България, бе показан в едър план на цяла първа страница на руския вестник, който се разпространява в милионен тираж, като се препечатва в Атина, Будапеща, Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин - всеизвестния "Московские новости", в броя от 19 август 1990 г., и по-късно – в броя на руския седмичник от 23 декември с.г.

** Франц Кафка (1883-1924). Днес Кафка, наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст, е смятан за един от "тримата влъхви" на модерната литература. За разлика от много известни писатели, Кафка рядко е цитиран. Но е коментиран повече заради своите видения и перспектива. Шимон Сандбанк, литературен критик и писател, определя Кафка като писател, повлиял на Хорхе Луис Борхес, Албер Камю, Йожен Йонеско, Дж. М. Кутси и Жан-Пол Сартр. Литературният критик на "Файненшъл таймс" твърди, че Кафка е повлиял на Жузе Сарамагу, Ал Силвърман и заявява, че Джеръм Селинджър обичал да препрочита творбите на Кафка. През 1999 г. комисия от 99 автори, учени и лит. критици класира "Процесът" и "Замъкът" като втори и девети по значимост романи в немскоезичната литературна класика на ХХ век. Въпреки всеобхватността, загадъчният стил на Кафка е трудно да бъде подражаван. Вж. https://bg.wikipedia.org/…/%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86… Бел.м., tisss.