ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (263.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (263.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   28.04.2001., прод. НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА

 Най-детайлно разказваха за жестокостите концлагеристите от лагерите в Скравена, Белене и пр., които не били пряк обект на мъченията до смърт. Едва оцелелите, сами измъчвани до полуда, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са изпитали. И това е логично, защото от ужасите детайлно се интересуват хора, които не знаят що е ужас; за тях ужасът е сюжет, филм и от роман на ужасите, където – удобно изтегнал се, като страничен наблюдател се кефиш: "Леле-е-е, какви гадости ставали по света!" Така, спомням си, баща ми не обичаше да го разпитвам какво е преживял на фронта; гневен, веднъж ме отряза: "Какво толкова да ти кажа, през първата седмица в окопа от вонята на гниещите трупове само повръщах, не можех залък да туря в уста, само повръщах. Касапницата ли те интересува?" А се бе завърнал като герой от фронта, с орден за храброст ІІ степен, сребърен, със сребриста лентичка, който орден ненужен се подмяташе докато не го прибрах от шкафовете в старата къща. Защо ли не искаше да се покаже герой, пред сина си поне?

  Веднъж все пак отстъпи на настойчивите ми разпитвания. Разказа ми случай, когато войник от ротата, чийто вътрешности висели от разпрания му корем, с кървави сълзи молел да се смилят над него, да го застрелят. И вие какво направихте – продължих да му досаждам, понеже замълча, застреляхте ли го? Той само изсумтя, стана от масата, слезе долу в избата, в работилницата, и работи до късно онази вечер, та масата така си и остана с чашата му ракия недопита и яденето му недокоснато. Та за мъчениците и лъже-мъчениците говоря! През късната пролет на 1990 г. група от такива мъченици бяха пратили послание до вестника, който тогава правех, че се отказват от пенсиите, които правителството на Андрей Луканов (1938-1996) "великодушно" им бе отпуснало като компенсация за преживените издевателства. Те дори не настояваха за присъди над извергите, желаеха само имената на мъчителите им да бъдат публично огласени.

  Впрочем, ето част от адресирано до главния редактор на политическия вестник на първата регистрирана след Десети ноември в България Демократическа партия със седалище в Пловдив и с председател Илия Кожухаров – Писмо от концлагеристи и политзатворници на режима. То беше поместено на първа страница, под главата на вестник "Демократическо знаме", бр. 2. от 29 май с.г. като Обръщение, подписано от тогавашните жители на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, на които не им е нужен коментар, толкова са красноречиви! И така рязко демаскират лъжестрадалците, дето се роиха подир "славния" Десети ноември с внушение, че са първи демократи в отечеството, и разбира се, с яка претенция за привилегии. Заради сравнението, което се налага между реакцията на истинските и лъжливите демократи, ето част от това Обръщение.

  КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

  Копие: До г-н Г.Б., главен редактор на вестник "Демократическо знаме"

  Господа, Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер – с постановление на Министерския съвет 38 от 28 април 1990 г. ще "обезщетят" своите жертви, репресирани след Девети септември 1944 година.

  Какви са подбудите и каква е целта на този акт?

1. Да се създаде впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на сегашната БСП, нямат нищо общо с тяхната комунистическата партия, извършила тези престъпления.

2. Да запушат устата на опозицията и замажат очите на репресираните по един елементарно демагогски начин, за да не се споменава вече за позорните деяния на комунистите.

  (Следват три пункта към тези два, предавам част от останалия текст.)

  Ние смятаме за очевидна истина, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тя репресира физически и духовно. Няма компенсация за избитите, които сега лежат в знайни и незнайни гробове и чийто дух витае над тази изстрадала страна и зове не за пари. Този дух вечно ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944 г. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда и това е единствената утеха и удовлетворение за страдалците. Ние не снемаме отговорността на всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в тази партия, и ги считаме за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Колкото и да се стараят, че са други, те си остават пак те. Приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но през последните месеци напуснаха тази компрометирана партия и с цялата си душа и сърце прегърнаха идеите на демокрацията и християнския хуманизъм.

  Ако трябва да се даде обезщетение само за материалните щети на репресираните, то КОЙ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ И ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ? Тези репресии не са акт на един, двама или петима човека. Те са дело на БКП. А партията, това са нейните членове. Идеологията на тази партия е изградена върху принципа на насилие и безчовечност. Всеки член на БКП (сега член на БСП) е приел тази идеология и носи отговорността за осъществяването й на практика. Не може този, който е членувал редица години в тази партия, дори и само мълчаливо да се е съгласявал с нейните прийоми, да смята сега, че е освободен от отговорност за нейните деяния...*

  29.04.2001.

  У всекиго – може и да се заблуждавам, ала все пак ми е необходима тази илюзия! – има глъбина, където е нежно, уязвимо и пулсира обич, примесена с тревога. Това е лоното на душата. Усилията на всякакъв род манипулации са прицелени именно към това съкровено кътче; то е капризно, своенравно, не се поддава леко на логическите инструменти, съпротивява се страстно на всяка абстрактно права линия, и преди да стигнеш до него, има мочурища от печал, а понякога настръхнали предизвикателно телени заграждения.

  Седя край маса, отрупана с отбрани ястия и напитки, до брата на моя приятел от ранното юношество инж. Тодор Ряпов. Христо е с година по-голям от нас двамата с Тодор – разменяме фрази, изпразнени от съдържание. То е ритуал, не фразите имат смисъл, а общото послание зад тях: че нямаме нищо против един друг, приемаме се, каквито сме, ще поседим, значи, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на приятеля Ряпов). Ресторантът е "Ловна среща" покрай пловдивската Гребна база, луксозно обзаведен, пращи по шевовете от пищна суетност: официално облекло, дамски тоалети, бижута, фантастични прически, приповдигнати изражения, креслива музика, отмерени жестове, благовъзпитани погледи, жарки ръкостискания. Всеки е дошъл да засвидетелства уважението си, да се покаже откъм възможно най-представителната си страна. Ще се гледаме, ще бъбрим, ще се веселим и фактически нищо няма да си кажем. Много си падам по подобен род празненства, но то е сватба.

  Наоколо освен нас, двамата с Ицо, се кипрят още: съпругата му – силно гримирана, с повяхнало личице; най-малкият от тримата братя Ряпови – Никола, който от време на време ми намига приятелски от далечния ъгъл на масата; тук е неговата (на Колю) съпруга, оперена, понапълняла булка; тук е сестра им на тримата братя – Анастасия. Сийка е вдовица с четири поизраснали вече деца, но тях ги няма между нас: седи си и лекичко, струва ми се, от неудобство се усмихва; а в усмивката й личи колко трудно, но с достойнство носи товара на собствената си орис...

  ...И внезапно си помислих за Re., слязох при жигулата пред ресторанта, донесох си подаръка; побутвам Ицо по рамото: Имам бойна задача! – смигнахме си по хайдушки и бързичко си тръгнах. В колата на път към къщи реших, че съм адски щастлив. Не-е, не съжалявам, че си тръгнах. Ресторантът бе препълен от народ; гледах ги тези хора как играят ролите си на самоуверени млади мъже и предизвикателни с прелестите си съпруги и госпожици. А мен възрастните хич не ме интересуваха; какво ли бихме си казали в такава ситуация! – любезности, реверанси към куртоазията и... толкоз. Леле, колко скучно и отчаяно пустинно изведнъж ми се стори това пъстро, шумно и весело празнично стълпотворение! Когато вече бях излязъл изпод душа, бях се поизсушил надве-натри и добре освежен се пъхнах в леглото, тъкмо тогава иззвъня телефонът. Обаждаше се Re. Ето нещо, което силно ме интересува, казах си.

  Меди, съпругата на моя приятел от детство Тодор Ряпов, е наполовина с еврейска кръв – по линия на баща си Бенцион. Бенцион бе завършен мълчаливец, доколкото бегло го познавах, и почина преди 16-17 години, но еврейски черти носят и двамата му внука от Меди, Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият от двамата. Напомня ми по лице графичния портрет на австриеца Франц Кафка от корицата на българското й издание "Роден съм да живея в самота". Сега е новоизгряващ и перспективен д-р по стоматология, 25-годишен, бивш възпитаник на пловдивската елитна математическа гимназия, с доста развито чувство за хумор, което ще рече, според мен: естествен. За разлика от брат си, когото подозирам, че в демонстрациите на самолюбие притъпява някакъв свой комплекс. Като че няма никаква връзка между Венцо и хер Кафка, който напоследък ме занимава, освен външна прилика. Художникът на графичния портрет е предал своето усещане за излъчване от личността на гениалния австрийски евреин. Но има и нещо, което ми говори подсъзнателно: за еврейския ген, за шанса светът да разполага със сюжетите, съхранени и пренесени до всички нас от таланта у евреите.

  В тези десет-дванайсет години напоследък, когато преживяваме сгромолясването на купища химери, когато все по-голямо множество уста шепнат, хленчат, вайкат се, че сме изгубили смисъла на своя живот и загиваме, и сме обречени, направо нямало смисъл да се живее по-нататък. Та в тези смутни години, мисля си, Случаят Кафка** е образец какво може да сполети човек, изгубил вяра и надежда, за да успява някак да преодолява неприятностите и потреса от разгромената ценностна система наоколо. Слушам бъбривите оплаквачки със затаено отвращение, защото, колкото и вярно да говорят, посягат към онази част от душата, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава или да пълзи. Случайно може би съм кръстил дъщерите си Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми били жизнено необходими, за да не започна да се чувствам пръст и кал, тлен, обречена да гние. "Нормално, докторе!" – отговаряше в изнемога, събрал последните си съпротивителни сили в зъби, баща ми. Това, дето ни се случва днес, се е случвало и на други човеци преди нас; нормално е, значи, да се случва от време на време Злото и Разрушението да надделява. Но нима с това се изчерпва всичко, което имаме да направим? Ето фрагмент от писмо на 21-годишния Кафка, определящ ролята на книгата, на обмисленото слово, именно в такива трудни периоди в живота на нацията и на отделния човек:

  "Добре е, щом в съвестта зейват дълбоки рани, защото така тя става чувствителна към всяко докосване. Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които да ни ощастливят, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някой, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; да, книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас".

  Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие съвест и достойнство, че какъв смисъл тогава има да ни се случва, да ни се струпва върху кратуната толкова мерзост в тази наша България! Нищо не иде случайно. Достатъчно дълго сме живели глухи и слепи като нация, дошъл е най-сетне ред да преоценим преди всичко собственото си място в собствения си живот. (14,20 ч.) Четох допреди час-два гробищната статия на Марин Халачев (1933-2005), известен тук писател (статията е печатана в един от последните броеве на леко снобското столично вестниче "Български писател"), прогърмяха и у мен апокалиптичните прогнози на Халачев: "Обречени сме да загинем. България ще изчезне от картата на света. Нека да помислим кому да завещаем поне спомените от миналото на този народ, историческите ни паметници." И прочие, и прочие все с този запев на черно отчаяние. Питам – на масата в кафенето е и приятелят Емил Калъчев (1932-2013): Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на родолюбие, увереност и достойнство?

  Страшно е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшно е, когато сами вече сме коленичили и сме се предали. Нещастния страдащ Марин Халачев, виждам, го боли много, но не мога да му съчувствам. Такъв вид предателство, струва ми се, е най-опасно, понеже от него нататък започват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично. Ракова клетка, превърне ли се в метастаза, е в състояние действително да ни погуби като народ, нация, държава. Знам, казвали са ми, че когато организмът престане да се съпротивява, т.е. престане да повишава температурата си, престанат гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване, мятането наляво-надясно, тогава настъпва особено затишие: огънят спада, съзнанието се изключва, болният престава да се измъчва, лежи си притихнал, кротък – един полека угасващ труп.

  Защо тъй лесно ни отписват дипломатите от чуждите посолства, Боже мой! (14,45 ч.)

  30.04.2001.

  Завчера, докато танцуваха някакъв си там специално обявен в чест на родителите на младоженците танц, като обикаляха в кръг дансинга на втория етаж на ресторанта под насочените насреща им прожектори, а и под благосклонните възторжени очи на празничната публика ("публика" в най-условен смисъл, защото – строго погледнато, всички тук бяхме и актьори, и публика едновременно)... та като гледах как приятелят Т. Ряпов с дълбоки прикляквания, с гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, щастлив, та чак мъничко по циркаджийски смешно се кърши с жена си Меди в – да го нарека, буен и страстен танц, танго д`аморе може би, сърцето ми конвулсивно потръпна: почувствах жал, мъчно ми стана за него, а не знам защо.

  Май това бе причина тъй бързичко да отплувам от цялата менажерия. Да, той беше щастлив: женеше по-малкия от двамата си сина, и всъщност, у мен нещо не е наред. Мисля си, че жена му дори не го познава така добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е много-много самотен; доплака ми се за него; не, не точно за сегашния му вид и статут на големия шеф на поне две хиляди работници, трети или втори по чин в управата на някакъв си комбинат, а за някогашния напет хлапак у него ми се сви сърцето. Целия ден преди да се появя на празненството, бях си припомнял как живяхме години наред заедно като хлапета, юноши и млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, но откакто се ожени, откакто малко по-късно и аз се ожених и създадохме семейни огнища, дом и дечурлига, животът ни дръпна в различни посоки, а детството остана далеч назад – зад хребета на други пътища и връзки, аз с моите многообразни връзки с момичета и жени, например, за разлика от него. За този род самота детското приятелство най-добре помни. И се питам: защо ли по празнични поводи така остро я усещам тази библейска самотност под Небесата, откъдето някой е вперил очи върху всекиго от нас?

  Опитвам да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Сега разбирам до каква степен Re., изобщо, присъствието на сексуалното предизвикателство жена, ми е нишка към детското очарование от живота. Срещу жестокостта мога да съхраня дух и хладнокръвие, и инат без особени проблеми; нежността обаче ни превзема отвътре.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 oct. 2020

___

* Пълният текст е в посочения по-горе брой на вестника. Между другото, лицето на този брой наред с брой 1. от 19 май 1990 г. се оказа единствен от българските вестници сред първите лястовици на опозиционния печат в тогавашния Съветски съюз; вестник "Демократическо знаме", органът на първата Демократическа партия в България, бе показан в едър план на цяла първа страница на руския вестник, който се разпространява в милионен тираж, като се препечатва в Атина, Будапеща, Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин - всеизвестния "Московские новости", в броя от 19 август 1990 г., и по-късно – в броя на руския седмичник от 23 декември с.г.

** Франц Кафка (1883-1924). Днес Кафка, наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст, е смятан за един от "тримата влъхви" на модерната литература. За разлика от много известни писатели, Кафка рядко е цитиран. Но е коментиран повече заради своите видения и перспектива. Шимон Сандбанк, литературен критик и писател, определя Кафка като писател, повлиял на Хорхе Луис Борхес, Албер Камю, Йожен Йонеско, Дж. М. Кутси и Жан-Пол Сартр. Литературният критик на "Файненшъл таймс" твърди, че Кафка е повлиял на Жузе Сарамагу, Ал Силвърман и заявява, че Джеръм Селинджър обичал да препрочита творбите на Кафка. През 1999 г. комисия от 99 автори, учени и лит. критици класира "Процесът" и "Замъкът" като втори и девети по значимост романи в немскоезичната литературна класика на ХХ век. Въпреки всеобхватността, загадъчният стил на Кафка е трудно да бъде подражаван. Вж. https://bg.wikipedia.org/…/%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86… Бел.м., tisss.