Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. Артур Шопенхауер (1788-1860)
04.05.2001. ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ
Търся Личността! – пeрифраза на онова Hominem quaero!* от Диоген. Определяйки се срещу някого, изтъкваме своето, себе си изнасяме на показ. Интересен подход, за да избегнеш прякото противопоставяне, както демонстрира легендата за богочовека. Иисус избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (т.е. лицемерите) са най-силни и гръмогласни. Гласът на нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас цари в съзнанието, в душата, когато у теб е най-тихо, когато човекът е гол и незащитен самичък със съвестта си. Към този твой вътрешен бог са обърнати посланията на Христос. И това е революционен акт, качествено нов подход, който, предполагам, до 33-годишна възраст Иисус е усвоявал от тибетските монаси. Знаем за малкия Иисус, сетне – до трийсет и третата Му година, почти нищо.
По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон Кобурггота прилага стил, заимстван от католическия набор манипулации в общуването между личността и инертно множество. Елиминирайки го според техните си тайни правила и закони, нашите фараони фактически го въздигнаха в образ на мил мъченик пред очите ни, жадуващи по нравственото. Българите сме духовно устроена нация, тъй сме зададени от генетичните ни първостроители траките, митичните бриги (или фриги), изтласкани из великолепното Царство на езотериката** от честолюбивия глупав Александър, синът на Филип Македонски.
Да, българите сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света отвън; ще се повторя: тъй сме зададени от нашите предци далеч преди християнството да се появи като философия на човечността. Ала това досега никой от политиците ни като че не проумя, и не за да ни защитава, а за да ни отстоява като идентичност, като стил и манталитет пред чуждите влияния и интереси.
Из предговора "Философията на Сьорен Киркегор" от проф. Исак Паси***; цитатът е от "Повторението" – книга от 1843 г. на Киркегор (1813-1855): "Ако поетът би имал по-дълбок религиозен опит, той не би станал поет... Религиозният индивид е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на реалността" (с.41). Та уверено звучащият ми вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство, задето без "страх и трепет" – две ключови понятия от Библията (с. 630 и с.1446, бълг.изд.1983 г.), заети от датчанина Киркегор на въоръжение, – възприемам бездната на духовното отсъствие в материалния ни днешен свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усещам пълноценно присъствието си именно в собствената си плът? Като всяко размислящо същество, и аз мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философията!
Бог над мен бих го приел като заплаха и назидание във всеки миг, и особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Е, добре, но поради какви обстоятелства и причини откриват Бог точно там, горе? Не е ли по-човеколюбиво и боголюбиво да си представям присъствието на Бог у мен: или го нося в себе си, или ме е напуснал! Ако Христос среща себе си в различни версии, докосвайки се до отделни човешки съдби, нима подобни срещи следва да го гневят, да го разочароват от нас?! Не възприемам Учителя по този страховит начин; смятам, че би бил удовлетворен да го носим вътре в себе си, а не над себе си. В религията, каквато ни я проповядват, не ми се нрави, че отците работят с крайни мерки. Съгласен съм, че животът ми е краен, възможностите ми – ограничени, знанието ми е колкото пшеничено зрънце в океана от неизвестно, и въпреки това, и все пак! Пътят към Истината не опира в крайното; такова нещо няма; и представата за Божественото у нас е лъч и пътеводна звездичка за творческата ни енергия, и в никакъв случай не е средство за ограничение. Да вярваш в Бог, според мен, означава да вярваш в божествения стремеж, заложен генетично у човека, а не да му поставяш рамки, да се любуваш на този затворен в клетка човек като на екзотично животно от космическата Райска градина. Big Brother е противен образ, от това свое откритие съм не само потресен, но и дълбоко обиден. Животът, който ми е даден, е велик дар, но не желая да се сбогувам с "всички детски лудории на реалността" само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ Бог. Вярата, не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване, според мен, е голямата цел на вселенския Създател. Без да отричаме религията, ни пак сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието си чисто религиозния чрез страх и трепет подход към света.
Левски нарушава обета си на духовно лице: формално съблича расото, подрязва си косите, престава да служи като дякон в църквата; от този факт обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от смирен дякон: да бъде Апостол – личност, носеща из многострадалната Българска земя Бог в себе си.
Не ми е ясно как високата строга философия ще разтълкува участта му, житейската му пътечка, ала простоватият уж народец отлично схванал мисията на реалния Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово, разбрал го не по канони и правила на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, обърнала взор строго към себе си и любознателна за света. Под грубите невежествени налепи и горчиви самообвинения го разбрал още докато бил жив, а не post factum, както правят отрепките или по-късно присъединилите се "глашатаи на истини от последна инстанция", каквито винаги сме ги имали в изобилие, понеже ламтящите за власт тарикати са както винената мушица, самовъзпроизвеждат се от невежествената алчност и наглост.
05.05.2001.
Обичам си момичето и с плътта, и с душата, но снощи, може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Някак си раздвоена – в два образа нахълта: при първия – свенлива, едва докосваща, целомъдрена; във втория – настъпателна, вакханална, изкусителна, явно търсеща сексуален досег, както орлица налита върху плячката си. В плътска прегръдка, усетих, видях в съня как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Чувствах се гузен и объркан; животинското надмогваше гузността, елиминираше ориентирите ми за това що е редно и кое не. В крайна сметка, вакханката постигна каквото желаеше. И се будя объркан. Леле, обладаният бях аз! Със затворени очи пробвам да възстановя какво и как стана. Толкова ли съм лесен?!
Поколебах се дали да разкажа съня. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле!... Как да обърна гръб на опасността! Вроден рефлекс ми е да съм очи в очи с опасността, да не бягам. Не искам от себе си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая. Като че някой Отгоре е пратил това, изживяно подсъзнателно и насън, за да провери, да ме изпита. Е!? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?
Когато описвам, мисля си: отдалечавам ли бесовското; безогледната страст от себе си отклонявам ли. То няма общо с любовта. Е!? Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа видимо озадачена, нищо не казва, но като мъж, вече знам: тези нейни широко отворени очи дълго ще ми парят. Какво още! Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е, Боже мой! Не е важно какво ти се е случило, важното е как си го преживял, и какъв опит става оттук-нататък преживяното (пък дори и насън) за теб.
Продължение
Вяра – божествена лудост, според древните елини.
Абсурдът е обект на вярата, според датчанина Сьорен Киркегор (1813-1855).
De profundis ad te, Domine, clamavi!*
Задача: Да проверя какво се случва в брачния триъгълник Авраам – Сара – слугата Елиезер.
Апостол Петър трижди се отрича от Иисус, три пъти изневерява на Вярата, в която се е клел; тези негови отричания разрушават ли чисто човешкото му величие за нас?
Бащата от библейската притча поставя Блудния си син на най-почетно място край трапезата, празнува завръщането му, щастлив, говори на околните ей тези приказки – знак, че тържествува, че е доволен като стопанин и баща на челядта си: "Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери"**.
Редя думи, като да адвокатствам на себе си. Кой може да управлява сънищата! Не изпитвам вина: плътта е слаба, не, няма смисъл да се отрича слабостта й. Има обаче сила в нравственото, което е основата на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само след покаяние. Покаянието свързва по-здраво чрез чудесния жест на опрощаващия. Развратникът и онзи, които според собствените му клетви, никога не е грешил, не проумява това. Грехът е най-сигурно средство за трупане на опит; трупане на тъга е то, но и трупане на ползи от страна на силната – т.е. нравствената, страна в какъвто и да е случай. Който не е бил в греха, едва ли разбира живота и страданието.
Мъдър човек, евреинът Барух Спиноза***, си пожелава: "И не да осмивам човешките достойнства, и не да ги оплаквам, нито да ги проклинам, а да ги разбирам". Сънят ми тази утрин, в навечерието на Гергьовден, може и другояче да се тълкува: не от гледна точка "грях-нравственост", а от гледна точка целесъобразно и необходимост, реални изгоди. И такова тълкуване отключва бесове и страсти, които култура, цивилизация през целия свой съзнателен живот всеки човеколюбиво подтиска. Въображението ми развихря сюжети на необуздани пиршества, на дионисиевско опиянение, на втурване в джунглата у мен. Тук ги няма задръжките, условностите, няма и уговорки, увещания. Няма съобразяване с нищо и никого освен с животинския нагон у нас: Самката и Той самецът. Леле, какви ритуали в чест на плътта, на тленното, ала и на жизненото са то! Добре, но колко време може така да се живее?
От друг зрителен ъгъл видяно, дали Природата не цели точно това – оплождането и Чао, скъпи, беше ми много приятно! – отместила е вниманието, грижата си към Онзи, който следва да се роди от това съвкупление?
"Някой станал велик, когато е очаквал възможното, друг – когато очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-велик от всички. Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с Бога, става най-велик от всички. Авраам е най-велик от всички, велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази своя надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си" – гърми страховито шепотът на Киркегор****. Интересуват ме абсурдите, но не в отношението "човек-бог", а в отношението на човека към самия себе си. В различните пластове на моето "аз" властват различни императиви. Проблемът ми е кое от тези едновременни съществования, оформящи представа и форма на моето уникално "аз", е водещо за мен. Човекът не е монолит; може би най-чаровното човешко качество е склонността да изненадваме, да изневеряваме на себе си, да изскачаме извън рамки и граничните ровове, пълни с кървава слуз, да се меним – оставайки си един и същи човек. Лесно е да обвиниш грешника; непосилно е понякога да разберем как така е бил изненадан неподготвен: беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу егоизма, срещу тъпата алчност и възгордяване, като основна част от характера.
Преживял греха насън, виждам моето момиче по-красиво и по-страстно, и с повече обич от преди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в родното пристанище, по-жив откогато и да било. И въпреки това, и въпреки това... Просто никога не знаеш!
Върху картонче с квадратен отвор, за да отделям една шахматна задача от другите, докато вися над шахматните фигури в хола, съм сложил надпис: "Животът е игра на случая". Случайно един едничък от четирите милиарда сперматозоиди се е оказал в яйцеклетката. Сред четирите милиарда точно този "аз" е победителят; всмуканият в лоното "аз" се оказал единствената осъществена възможност: уррра-а-а!; това може да го каже всеки от нас на нашата чудесна малка планета. Моята свобода генетически произтича от случайното. Нямам никаква вина, че съм се оказал на точното място в подходящия миг с подходящите качества и слабости, и точно аз съм Победителят.
"Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно, трагически обречено". Киркегор се противопоставя на всякакви опити да бъде отстранена свободата като съпричинител на историческия развой. "Човешката история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както прави това Хегел, а единствено от гледище на случайността и свободата. Нали необходимостта затова е необходимост: защото подчинява свободата и я разглежда като своя форма... докато случайността именно като случайност, т.е. като независима – и необусловена, и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма". Философията на Сьорен Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е нейна изходна точка, нейният център и нейна крайна цел***** (...за изследване, бих добавил към този по-пространен текст).
Но датският философ прекалява. Защо му е да отива толкова надалеч! Случайно на пръв поглед един мъж обладава, или е обладан от... 17-годишно момиче. Да позволи да му се случи случката, все пак не е случайност, а въпрос на избор – избор, макар и между два огъня: изкушен от младата дама, но и от собствените си бесове – егоизъм, самолюбие, похот. За избора си, каквото и да каже, носи отговорност, следователно: "случайното" няма как да го оневини. В реалното ни човешко общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut към ада, който движи нещата в самите нас.
___
* Hominem quaero! Денем със запален фенер шетал Диоген из Атина и тъй отвръщал на недоумяващите си съграждани: „Човека търся!” (лат. версия).
** Първо това: бастисал Одриското царство, принудил огромната маса от траки да поеме на югоизток, да се установи в земите между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на триста години рамо до рамо с предците на днешните кюрди. А след още пет столетия, извършвайки величествен кръг през планините на Алтай и спускайки се оттам до коритото на река Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век "в земите на своите", както пише през Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвал потеклото и рода на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка доц. Петър Добрев, която ми е известна от 1983 г., а мой е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките, най-древни, най-многолюдни (според Херодот) племена на Балканите, повлияли вероятно по-нататък развоя на цивилизацията върху целия Европейски материк.
*** Към книгата на Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с.41.
Продължение:
* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам.
** Лука, 15-24.
*** Бенедикт (Барух) Спиноза (1632-1677), нидерландски философ. Из съчинението "Политически трактат".
**** Фрагмент от "Страх и трепет" на Сьорен Киркегор, вж. с.50 в "Дневник на прелъстителя".
***** Исак Паси (1928-2010), цит.съч., с.51. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар