ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (264.)
– Ами защо Маргарита ви нарича Майстор? – попита Воланд. Човекът се усмихна: – Простима слабост. Тя има прекалено високо мнение за романа, който написах. – Роман за какво? – Роман за Пилат Понтийски. И езичетата на свещите пак се олюляха и заподскачаха, съдовете върху масата зазвънтяха, Воланд се разсмя гръмогласно, но не уплаши и не учуди никого с този смях. Бегемот, кой знае защо, изръкопляска.*
01.01.2007. КАРДИФ, МОЯ ЛЮБОВ!
Българи и румънци, двете нации са потомци на тракийския субстрат, или основният ни ген иде от най-древни заселници на Балканския полуостров. Племена на древните елини минали някога по тези земи, но траките ги изтласкали отвъд пасбищата си към безплодното каменисто крайбрежие на Северното Средиземноморие и от немай къде древните елини станали преди всичко мореплаватели и рибари. Генетично съм трак, потомък на траки, най-многолюдния след индийците народ, според елина Херодот*, който владеел езотериката и живял подредено, прибрано, преди всичко обърнат към себе си, за разлика от общителните отворени към света древни елини.
Никога не съм излизал от България; животът ми дотук е преминал в Пловдив, като добавя, че съм живял и в София (1967-1971), докато следвах курса по специалността Българска филология в Софийския университет. Познавам Пазарджик – родния град на майка ми, също и Балчик, в чиято черква "Св. Георги" са вписани като покръстени християни двете ми щерки Вера и Надя. Познавам бегло Хасково, в чиято близост две години служих като редови войник в ракетен дивизион от есента на 1965 до есента на 1967 г. Познавам повърхностно Варна, Бургас, Перущица, Велико Търново, Карлово, Хисаря, Калофер и май това е. Да, наистина не съм напускал пределите на България, независимо че редовно – под натиска обикновено на поредната ми приятелка, съм си вадил паспорт за чужбина и винаги с усмивка, че евентуално може и да ми се наложи, нищо се не знае, животът предлага и красиви изненади.
Е, не ми се случи да съм красиво изненадан. Една позната, стара любовна история, преди три години по телефона късно след полунощ ме уговаряше да ме отведяла в Кардиф; подхвърли храбро, че е готова да ми прати билет за самолетчето и след три часа, значи, да съм й кацнел на летище Хийтроу, откъдето щели сме да изприпкаме в първия автосалон, където щяла да ми купи автомобил; спорихме даже: тя предложи Volkswagen, аз капризничех, настоявах за BMW и след някакви си пет часа препускане по магистралата, минавайки през Бирмингам, щели сме да се озовем в пристанищния град Кардиф. "Кардиф" се казва втората от всичко двете ми книги, понеже ключовото стихотворение там има такъв завършек: "О, нека не узная никога Кардиф" – накратко, нека мечтата завинаги да си ми остане мечта.
"А в Кардиф има кътчета, които ще ти напомнят артистичната атмосфера на Стария Пловдив – убеждаваше ме тази Милена П-ва – Ще дойдеш тук и нищо не искам от теб, освен да пишеш, да пишеш, да си пишеш твоите книги. Просто, като те знам, бясно ще ти се пише. Да-а, бясно ще ти се пише, когато се озовеш в Кардиф, изобщо, дойдеш ли във Великобритания, ще се почувстваш наистина бял човек. Ти заслужаваш – тъй ме убеждаваше това мило палаво момиче, с което някога във Велико Търново, ама и не само в Търново, изкарахме щура любов, докато между другото си вземаше изпитите.
Както и да е, разминах се и с Кардиф. Отказах с гордо вдигната кратуна – мен никой не може да ме купи, реших в себе си. Преди това, в годините, докато още бях женен, а то значи: докато ме водеха по щат литературен сътрудник (а всъщност бях редактор) в пловдивския младежки вестник, една рускиня проправи пътека между родния свой город Белая Калитва и Пловдив, предлагаше да осинови малката ми щерка, която й е едноименничка; предлагаше да й гостуваме двамата с Ася в нейния Саветскам саюзе. И жена ми Ася тогава беше бая навита да пуснем нашето русо хлапенце лъвицата ми Надя при г-ца Надя Морозова, която по онова време ни се представи като зам.-главен прокурор на град Комрот, втори по големина град в Молдовската ССР, имаше метални коронки на зъбите и всъщност накрая, когато вече се развеждахме с жена ми, долетя от Саветском союзе, престоя около месец в най-гадния за нас период тук, в Пловдив, у нейна позната, която стана и наша обще добра позната – Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Второ РУ на МВР, и ме покани спешно накрая, значи, у Катини, за да ми каже със сълзи на очи ей тази супер драматична вест: "Ах, Георгий, Георгий, как тъй не понял, что я уже десять лет тебя люблю". Не знам граматически вярно ли предавам думите й, въпреки че в дипломата ми от Софийския университет са писали, че руският език ми е втора специалност, а френският – трета специалност. Даже съм преподавал една учебна година наред с българския, едновременно руски – в седми клас, и френски – в осми клас на чистак новичкото по онова време (ноември 1971 до юли 1972) училище в село Гурково, отстоящо на час път пешком през къра от Балчик.
Защо ги споменавам дотук тези детайли от собствената си биография? Може би за да се изправя чист пред цивилизована Европа и на логичния въпрос, който учтивите възпитани европейци няма да посмеят да ми зададат, на мълчаливия техен въпрос, значи: Откъде съм, откъде съм се залетял към подредената и чистичка Европейска общност с високите нейни духовни ценности, да отвърна с всичкото останало ми в наличност човешко достойнство, да отвърна, перифразирайки думите на писателя концлагерист от бившия СССР Владимир Буковски (1942-2019): Не съм от България, драги; аз съм от концлагера, мили дами и господа европейци! Свикнал съм, казано в резюме, и да ме подслушват, и да ме подсичат подло в гръб, и крак да ми подлагат, и да чувам как железобетонни бивши мекерета, доносници и партайци днес лицемерно ми се правят на първи демократи, макар по стар навик пак да размахват назидателно пръст над главата ми. Във форум за политика на доста известен сайт, например, се е развихрил такъв един праведник, дето ми се пише приятел, ама е яростен костовист, лицемер и в червата, и първи – както го гледам тази сутрин, е избързал да поздрави всички след снощните поздравления на други двама ярки другари, които оглавяват в момента Републиката ни – съветския възпитаник Сергей Станишев, и сътрудника на Татовата Държавна сигурност другаря Георги Първанов, строен левент и знаменосец бивш на техникума или някаква си гимназия в Перник.
За униженията, с които съм раснал и съм се сраснал, дружелюбната в този момент Европа нищо не знае. И огромната есеистична хронология, която от април 2006 г. съм захванал да публикувам с продължение в блога си, има за цел единствено да разкаже за моето поколение българи, поколение на родените непосредствено преди или след Втората световна война и доживели, додрапали да се видят в една общност рамо до рамо с останалите честити християни, от които: по-точно, от тяхната Западна Европа всъщност... бяхме напъдени, изоставени, изолирани като прокажени в разстояние на шейсет дълги и изнурителни за нас, простите българи, години.
Накрая ще добавя, че лично аз, както и хората от моето поколение, нямам... нямаме капка вина, че някога в някаква виенска луксозна кръчма или в долнопробна пивница сър Уинстън Чърчил и таваришч Йосиф Висарьонович се договорили относно зоните на влияние в континента Европа, като трампили готината Австрия срещу България. В нашето дередже иначе сега щяха да са чистичките, благи и яко възпитани австрийци.
Е, добре ни заварили, драги мои съграждани европейци! Шоуто продължава, но вие всъщност не знаете нищо от онова, което от рождението ни до днес сме преживели в неандерталските пещери на комунизма, или социализма, както щете си го наричайте.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар