ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (203.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (203.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   27.05.1999. ПАРТИЯ И ПАРТИЙЦИ 

  Перифразирам пасаж от Вапцаровото стихотворение "Вяра". Липата под балкона ми денонощно ухае; а в късните часове на нощта Смъртта впряга катафалката си и непоносима смрад залива Тракийската низина. В това диалектическо единство и противоречие балансирам по ръба между жизнелюбивия оптимизъм и скептичното интелигентско отношение към света. Това е моят живот, нашият живот, животът на цялата ни нация. Да заобичаме онези, които вгорчаваха живота ни от раждането до смъртта, да не ги отхвърляме като ненужен баласт от миналото и да не мърморим неврастенично, да ги оставим сами себе си да разберат! Понеже ние сме Народът, ние сме силните, колкото и бедствено да живеем, а те – колкото и да се загръщат в богатство и власт, колкото и да са били прославяни, накичени с отличия, зиморничаво треперят пред гузната си съвест, пред покаянието, което първо на себе си дължат.

  Бележник и добър химикал за писане, мен това са ми сечивата. Малко богатство ли е да чувствам сладостта на живота през облаците от духовна смрад! Усещам се силен, великодушен, добър българин. Не съм подписвал фалшиви договори и не съм лъгал, не съм ял и пил за чужда сметка, не съм посягал към чуждо щастие, не съм фанатично вярвал в химери, та не ми се и налага да се правя на някой друг: да си прекроявам физиономията и прическата, да се правя на какъвто не съм. Сам съм си стопанин, не някаква партия, не някой вожд-самозванец. "Не съм ни Радевски, ни Христо" и "Какво тук значи някаква си личност!" не са мотиви от моя живот. Вярвам не в комунизма и не в демокрацията, в себе си вярвам и в моя български корен. В крайна сметка, всеки тук живее сам със съвестта си – доколкото я има, доколкото разбира какво е съвест. Хармонията с природата наоколо и с мен си, това е за мен щастието; не имането, не високият сан, не славата – три неща от които винаги съм странял като дявол от тамян, че у мен предизвикват органическо отвращение, и аз не знам защо.

  Споменах онова, изречено от Владимир Буковски, на Петър Петров вчера, когато си тръгвах, пък едва стоящият на нозете си Петрович излезе уж да ме поизпрати и седнахме на пейка встрани от техния блок. Казах му го ей тъй, между другото, а той ме загледа с блеснали, насълзени очи и чух пак онази Добромир-Тонева фразичка: "Жоро! Тръпки ме полазиха, Жоро. Това е страшно!" Казвам: Използвай го за девиз на твоите спомени, когато сядаш да ги пишеш, а той – едно дете в своите 76 години, неврастеник, преследван от страхове и подозрения, че някой го следи и се кани да го убие, пък и преиграващ, ако се не лъжа, на моменти, ми отвръща с нещо толкова естествено и човешки изречено, че тежка буца се надига в гърлото ми: "Чувствам се щастлив, че си се сетил за мен в днешния хубав ден". Всеки самичък пред своя бог, изваден от контекста на пандемии, вън от обстоятелства, целенасочено създавани или не, извън своята лична легенда колко добър е, всеки – с опита на преживените поражения и победи – много повече с пораженията, по-малко с победите, всеки – с личните си слабости и заложби, с импулсите на духовност и бесовете на плътското, които водят грандиозни малки сражения вътре в душата му, всеки от нас, мили мои, не е ли уникална кълбовидна микровселена?! И в един момент Някой решава да си послужи с него, с теб, мен, с нас, да ни употреби целите или само онази част от нас (като при Максим Горки), която му върши работа на този ужасен Някой. Това не е ли престъпление от самонадеяност, пък нека я наричат тази идиотщина "романтична" и "чист идеализъм"!

  Във върховата Шекспирова трагедия чувам такава реплика на датския принц към света на филистерите и приспособленците, предавам я по смисъл: "Ами вие умеете ли да свирите на флейта?" Учудени отвръщат: "Естествено, че не умеем. Свиренето на флейта е трудно изкуство". "Не умеете? Една простичка свирка ви затруднява! – възкликва Хамлет. – А какво ви дава увереност, че можете да си послужите с моята душа? Не е ли човешката душа нещо много по-фино, много по-сложно, дявол да ви вземе!" Ето и знаменит швейцарец, може би за западноевропейския Ренесанс най-добрия тълкувател на западноевропейския Ренесанс Якоб Буркхарт; в размислите си Буркхарт цитира малко известен днес автор – Пико дела Мирандола: "В речта си за човешкото достойнство, навярно едно от най-благородните завещания на онази културна епоха – Пико дела Мирандола дава израз на най-възвишените прозрения в тази област. В последния ден от сътворението бог създал човека, за да опознае той законите на вселената, да обикне нейната красота и да се възхити от величието й. И не обвързал човека с определено място, определена дейност, определена нужда, а му дал свобода на движението и волята. Създателят казал на Адам: "Поставих те в средата на света, за да можеш да се огледаш по-лесно наоколо и да виждаш всичко в него. Създадох те същество ни небесно, ни земно, ни смъртно, нито безсмъртно, само за да можеш сам да се изваеш и да се превъзмогнеш; можеш да се изродиш в животно или да се възродиш отново в богоподобно създание. Животните вземат от майчината си утроба всичко онова, което трябва да притежават, по-висшите духове са от самото начало или непосредствено след това такива, каквито може да останат вовеки. Единствено ти можеш да се развиваш, да израстваш по собствена воля, ти носиш зародиша за всестранен живот в себе си".

  Защо се заблудихме, че именно марксизмът-ленинизмът е философският отговор на всички проблеми? А тази идеология извежда човека от неговото аз, облича го в униформени доспехи на средностатистическия гражданин, превръща го в "глава от населението", пролетарий без своя собствена биография и физиономия, без право на мнение и своя воля. Онези, които въртяха дяволската машинария, се измъкнаха от лична отговорност с обяснението "Такива бяха времената". Първи я изрече тази фразичка "легендарният" генерал Добри Джуров. И толкова! Нямал избор, а всички крачели в строя на редниците. Да, само че Добри Джуров бе от основните стълбове, върху които се градеше лъжата за "другаря Янко", за "човека от народа бай Тошо". Нещо подобно ми казваше и доскорошен малък началник (Иван Панайотов от едно пловдивско училище): "Карма, господин Бояджиев! Такава ни е кармата. Мен ми е писано да съм директор, докато на теб ти е писано да си ми подчинен, в очите да ме гледаш и да изпълняваш, а всички вие, даскалята тук, с успехите си като мравки да носите тухлички за моя пиедестал". Той поне не лицемерничеше като командира на партизанската бригада "Чавдар", окупирала властта у нас след Девети септември.

  Сред вариантите на подобно размиване на отговорността е и тезата "Партията не греши, грешат отделни членове". И се чистеше, и се люспеше тази тяхна партия от неудобните, от онези, които проявиха куража или твърдоглавието да се съмняват в спуснатите отгоре истини, тезиси, проекти, съображения или насоки на съответното политбюро и съответния лидер. Впрочем: а за коя, само за една-единствена партия ли става дума или за мнозинството партийки (т.нар. демократични), които по тертип напомнят своята рождена майчица БКП? И така – чрез чистене, люспене, отърсване от грешките на растежа, чрез лъкатушенията, чрез зигзагите на болшевишкия модел в разните му версии у нас се представяха за идеалната права демократична линия.

  Това, което стана с комунистическите лидери след 1990 г., все пак е показателен пример, пример като по учебник за начинаещия политик. Извадени от собствената си среда на благоденстващи "отци на нацията", мнозина личности заприличаха на хора, държани пряко волята им на тъмно, па изнесени на припек. Как срамежливо, по човешки кротко можели да звучат някогашните металически гласове! Видя се, че и червените партийни функционери от най-висш ранг били уязвими хора със своите естествени болки и терзания, можели и те да се съмняват, да треперят над здравето си, а и над това как ще ги възприеме народът, т.е. всички ние в тази част на Европа.

  Това е сърцевината на здравата партийна философия: партийният член отговаря само пред органа на мнозинството, не пред съвестта си, ами пред партията. Самата партия се състои от честни, предани членове, като под "честни" нека да се разбира съответстващи на партийното понятие за чест, т.е. бетонно убедени, че партията им никога не греши. Еуфоричните агитки от най-първите седмици, месеци след Десети ноември 1989 г., заклеймяването на всичко, което с гордост е носело определението "комунистически-комунистическа-комунистическо", вместо да си решат проблема с едномилионната членска маса на БКП, капсулира тези хора в натрапената им обща вина. "Ами няма бивши комунисти!" – опияняваха се от собственото си красноречие говорителите на едва прохождащата демокрация у нас. Когато приковеш до стената и най-добронамерения с тържествуващото злобно "червен боклук", какво да стори червеният боклук, освен да се наостри и той от своя страна! И аз да съм на негово място, и аз не бих простил на квакащите върху ми с изпулени очи и изхвръкнали от ярост жили като изпуснати от лудницата. Е да, ала кой да ни научи, че именно най-силно крещящият е фалшивият сред кандидатите за лидери!

  Трябва да си бая задръстен, да не различаваш властващия гьон-сурат от редовия член на БКП, сам той жертва на манипулация. Но така се случи демокрацията у нас, в България. Т.нар. кресльовци-демократи се наложиха над плахо проявяващите се демократи от категорията на един Петър Дертлиев, да кажем. И струва ми се, че се досещам защо стана точно така. В националната ни история първото наше Народно събрание на Оборище дава донякъде бледа представа каква люта схватка между характери се води в преломни исторически моменти. В известен смисъл Гавраил Хлътев или Хълтов, бъдеща легенда и двигател на Априлското въстание от 1876 г. Георги Бенковски, се явява първообраз на всички активно бленуващи да поемат водачеството. Единствено в неговия случай обаче, доколкото ми е известно, това лидерство бе шанс за нацията ни да се покаже пред света в робската си участ.

  От вчерашните си червени кумири първи се отрекоха мекеретата. Посмушваха се месец-два по крайчеца на многолюдните митинги през зимата на 1989/1990 г., пък като усетиха, че по трибуните са накацали все гола вода пишман политици, ловко се присламчиха до микрофоните, до Кръглата маса, до разните му там общонародни, антикомунистически, обновени, радикални и "демократически комитети, комисии, политически дружинки из цялата ни страна, станаха неразделна част от агитките ни, прописаха декларации и призиви срещу "червения октопод" и ей ги, подир година, две и три – надменни, цъфнаха я в общинската управа, я в правителствена някоя службица, я в самото Народно събрание. Облечено в нов костюм с модерна кройка и риза на райе, пристъпващо като красив паун върху новите си патъци, вчерашното нищожество, дето името си пише с правописни грешки, със задебелял тембър вече дава наставления, предвиждания, ръси мъдрости, бетер Бай Тошо номер две. Може би си спомняте младежите от предаването "Ку-ку" как се подгавриха с един тарикат, дето после му остана прякор Нубиеца; после се понесе цяла поредица от анекдоти за фамозния депутат с красното име Гошо Тъпото. Гошо Тъпото в нюйоркски хотел се бори с климатичната инсталация, Гошо Тъпото на прием как примъкнал стола си до шведската маса, и пр., и пр. Ей ги новите ганьовци на манежа! Да, ама този образ по едно време предстоеше да оглави кайнака с голямата пара от игралния бизнес в държавата. Смейте се, като си нямате работа! За пример мога да посоча, без да ги именувам, хора на висока длъжност в днешния Пловдив, лекари по професия. Две години по митингите на СДС и в структурите на местни опозиционни формирования на демократическите движения и партии лекарите заничаха любопитно от задните редички, изпъваха шия, тълпяха се иззад храстите в Градската градина като тайфа любознателни кибици. Малко по-късно в моя роден град се заговори за мафията на анестезиолозите, приятелски кръг, на безценица купил сградния фонд на бившите държавни поликлиники, за мафия изобщо на лекарското съсловие, както това по-рано се беше вече случило и с местния адвокатски бранш.

  Къде са днес, десет години по-късно, някогашните присламчили се? Можеш ли да ги стигнеш, с пръстче да ги докоснеш, дори да поприказваш с тях? Мнозина от тези герои на деня вече са неразделна част от новия иконостас на Републиката ни. Един такъв, телесно здрав като бик за разплод, речовит, дето се вика: цапнат в устата, in live показаха по националната телевизия как се пердаши с квесторите в парламента. Този мъж, лекар по професия, бивш шеф на клиника в Пазарджик, навярно е добър професионалист в медицината, но що върши като народен избраник! Ходи на гости ту в Багдад, ту в Белград, посещава чат-пат бедстващо предприятие да пообщува час-два с електората, не пропуска кьорсофрата на нито един правителствен или дипломатически прием, води показния живот на бонвиван от столичния хайлайф, разведе се, ходи обкръжен от знойни дами, строи вила на два етажа с триметрови зидове край София, толкова е привързан към двамата си сина, че ги води със себе си на лов из бившите правителствени резервати за отстрелване на дивеч или из луксозните почивни бази за елитни дами и господа.

  И не е той единственият, уредил се благоденстващ лекар, зарязал Хипократовата клетва в мизерстваща България, която наивно се надява именно някой Баташки да я извади от батака, да й защити интереса и правото на нормален живот. Покаянието не се състоя. Остава другият изход – Мойсеевият. Едва когато всички ние, родените в робство, измрем и България на нашите внуци и правнуци изобщо забрави за нас. Много светла перспектива, няма що!

  Бележка от днешния ден:

  Един от тези лекари ми е съученик от гимназията; учили сме три години в една и съща паралелка. Знам, че като кардиохирург за него в лекарските среди легенди (в положителния смисъл) се носят. Сега току го гледам как се муси в парламента, как дава измъчени интервюта в защита на своя оклепан от глава до пети партиен шеф. Жалко за Васил Паница (1947), мисля си: и него го засмука манията да се нареди до онези тарикати, които обявиха всичко за продан в България начело с националното ни достойнство на българи. Ще доживеем ли Видовден за всички тези хубави хора, питам се.

  Пловдив, 16 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 avg. 2020

Илюстрации:

- От древността астролозите са играли важна роля.

- България е последното ни убежище като българи. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (202.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (202.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   24.05.1999. ПРАВОТО ДА ГОВОРИШ 

  Дъждовно. Сиво. Спокойно... Митологизирах го този мой баща; противопоставям простосърдечната му кротост, умението да живее, избикаляйки вълчи глутници от самовлюбени и възгордели се, забравили, че – както е отбелязано в Стария завет – с пот на лицето си и ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш... Защо първородният Каин убил брат си? Нима всички сме Каиново семе?... Или така им изнасяло на мъдреците, сътворили библейската космогония: че гузният лесно се управлява! Да ходим наведени, гузни, пък макар и за греха на някого другиго, преди нас минал през света; той, грешникът, си отишъл, а грехът му крещи за възмездие и над твоята глава.

  Е, не се вслушвам докрай в стила на баща ми, и не избикалям глутницата; встрани съм от глутниците, но се опитвам да разбера по какъв начин превъзходен материал се унищожава със самовлюбеност. "Когато те корят, мразят или изричат неприятни думи – съветва римски стоик, роденият в 121 г. от Христа Марк Аврелий, – иди при душите им, влез вътре и погледни какви са душите им. И ще видиш, че не бива да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за тебе. Напротив – трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И вече в следващите си думи: "Едни и същи са циклите на вселената. Или всеобщият разум има инициатива за всичко: тъй че ако това е истина, приеми произтичащата от него инициатива. Или след първоначалната му инициатива останалото е дошло като следствие. Изобщо, ако има бог, всичко е наред. Ако е случайност, недей и ти да постъпваш случайно"*. За човеколюбие говори: и гад да ръси жлъч насреща ми, длъжен съм да го обичам.

  Обаче аз не съм Марк Аврелий... Аз съм си простосмъртен пловдивчанин, син на простосмъртни, внук на простосмъртни, правнук и праправнук на простосмъртни, даже перущенският ми род и прапрадядо ми Ангел от Калугерово, са клани според ислямския ритуал – със сатър насред селището. В рода си може да имаме храбри хора, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на г-н императора на Древния Рим да си записва мислите покрай обучаващите се да се бият легиони, а и лесно му било да бъде великодушен с най-могъщата армия на света зад гърба си. И понеже съм син на обикновен дърводелец – прост дърводелец като Йосиф, съпруга на Богородица, затова изглежда съм хипнотизиран от сцената, когато Иисус изгони всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите** и пейките на гълъбопродавците, казваше им: писано е: "домът Ми дом за молитва ще се нарече", а вие го направихте разбойнически вертеп***. Вижте ги! Те са в храма, като плъхове шетат из светилищата на нравствеността. Звучните им гръмки гласове се носят над България от амвона на националните и регионалните ни медии. Самоуверената им осанка говори дори повече и от устата им. Каква вакханалия на духовния разврат! А ние?! Препоръчват ни: Не бива да постъпваме случайно. А и тези ако прогоним, кой друг ще ни управлява, кому бихме се доверили. Тези поне вече ги познаваме.

  "Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето", твърди поляк-антифашист**** в един от любимите ми негови афоризми. Тези не са ми всъщност врагове. За да са ми асъл врагове, трябва да виждам у тях нравствена стойност. С жаби нали не се воюва! Но започвам да пиша с апломб, което е лошо, та спирам дотук по тази жежка тема от днешния ден.

  Позачетох от Хашековия "Швейк" и ми се оправи настроението. Значи, школникът Марек и свръзката Швейк... Какъв само тандем! Накъдето и очи да обърнат двамата арестанти, кръшкачи от бойното поле, каквото от жестоката военна месомелачка на Австро-Унгария да влезе в обсега им, превръщат го на пух, дреб и перушина. Друг е ключът у чеха Ярослав Хашек; да покаже фарисея смешен, та жалък в напомпаното му самочувствие, и това е по-жизнелюбиво от образа на Иисус с бича. По-интересно е, да. Древните елини не случайно нарекли комедията "божествен дар", ценят я като венец на литературните жанрове. Когато обаче влизаме в сферата на нравствените резолюции, подходящ е строгият тон. Смехът, хуморът е добър като средство, като инструмент за очовечаване; но в Библията не срещнах нито сянка от хумор, ирония не срещам: нима това е случайно! Строга любов царства сред изсечените в гранита Закони на съвестта.

  Като технология на стремеж за власт, фанатикът по рефлекс и стил в категорична форма окупира правото да говори, да тръби от името на унижените и оскърбените. Злополучният Максим Горки, например – като си свърши задачата, която партията му бе поверила, партията го извади от шахматното поле. Неговите хора го отровиха, щом свърши слугинската работа и взе да става досаден за единствено правилните, праведните, фанатиците – натрапчиво честен, доколкото е можел да проумее какво всъщност представлява Държавата на строящия се социализъм.

  Това присвоено право, разбира се, не може да се елиминира по друг начин, освен като отстраняваме от себе си представата, че сме единствени посветени. Дълъг ще да е този процес на узряване. Призовавам спомена за един мълчаливец, един Авел – моя баща: вдигам го от пръстта, и както Христос със силен глас извикал: "Лазаре, излез вън!" – възкресявам този малък човек в неговата велика човешка слабост и уязвимост срещу настървените, обхванатите от мъст и ненавист "праведници".

  Обществена тайна е, че Великото народно събрание от 1990 г., което прие новата Конституция на Републиката, се състоеше от четиристотин народни представители, триста от които бяха бивши и действителни все още членове на БКП. А останалите стотина?! Ако не са били мекерета и свои хора на бившите управници, останалите стотина са били опиянени наивници. Присъствието им не е решаващо, то е колкото за цвят, колкото да легитимират (узаконят пред света) стремително изкачващите се към върховете на властта, разпилели се сред новооглашените партийки, движения и коалиции говорители на истини от последна инстанция, най-често довчерашните комсомолски функционери от втората-третата редичка в партийната номенклатура на БКП, възпитаници на идеологическите школи и институтите за демагогия в СССР или в Тодор-Живкова България. Те бяха (а и сега са – добавям, преписвайки текста тази нощ в буквалния и преносния смисъл на 14 септември 2006 г.) кресльовците-"антикомунисти" от първите месеци и години на СДС. Вгледате ли се в стила им на говорене по митингите и от всяка трибуна пред нацията, ще откриете: говорят както говореха извисоко, размахвайки назидателно пръст партийните секретари на БКП.

  Твоят празник е днес, мили мой татко – Празник на светите братя равноапостоли, отците на Българската култура Кирил и Методий. Аполитичен си бил. Вятър... Само че как да ти отнемат думата, като в мълчанието ти е цялата присъда на унижавания обикновен гражданин на България над разните шарени-марени гьоргиджагаровци, гьоргиалексиевци, гьоргипетровци, гьоргихаризановци, гьоргикоритаровци, току-що вдигнали се от масата, където пак са вечеряли с Господ.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 1 avg.2020

Илюстрации:

- Две висши персони в общественото пространство.

- Най-умният, най-достойният президент за властта.

____
* Марк Аврелий, "Към себе си", изд. 1986, с. 105.
** Които обменят пари.
*** От Матея, гл. 21.
**** Станислав Йежи Лец, "Невчесани мисли", изд. 1968 г., с. 14. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (201.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (201.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

  23.05.1999. СИВ КАРДИНАЛ 

  Нов ден започва. Свежестта и утринното слънце през изтънелите облаци пак ме зареждат с жизнелюбие. Иска ми се да съм вече добър към всички, да проявявам повече разбиране и прочие... Обаче не проявявам тези великодушни чувства дори към най-близките си. Това е. Обитавам бетонния си кафез, ставам все по-саможив, все по-капризен към това и онова. Мамка му, остарявам с ожесточение! Избягвам вече да се поглеждам в огледалото, че да не се разочаровам. Надникна ли, някакъв все по-сериозен и неприятен тип виждам отсреща. Мъртвите приятели и роднини, в паметта ми готини хора, са все по-плътно множество, та ходя май с очи, обърнати повече назад. Нарастващото племе от мъртъвци ми е уютна компания за разговори.

    Владетелю, ще търсиш дълги дни
    къде са всички те сега събрани
    и този припев пак си припомни:
    ала къде е днес светът от лани?*

Самолюбив егоист! Затварям се за света на живите, че ме плаши неговата суетност, шарениите му, все по-рядко му се любувам. Моят бог е чудовище от нравственост – губя способността да прощавам. А кой съм?! Трудолюбива мравка, която пълзи по перваза над пропастта. Кисела е мравешката история. Е, и? Къде отиде ароматът на отминалите дни! Не се ли умирисах на хартия и литературно подредени фразички? Снощи за час-два падна обилен дъжд. Допушваме си цигарките долу, във входа на блока, двамата с Манол Бочуков от осмия етаж, и той, ни в клин-ни в ръкав: "Ех, да знаеш колко мразя селяните!" Монката е бивш леяр, от няколко години – пенсионер. Чете вестници, втурва се безкористно да помогне на този и онзи, играе прилично на карти, мешена табла, сантасе и домино, свято вярва в Спорт-тотото и в лидерите на СеДеСе, ненавижда комунистите, заяжда се и обикновено е прав в споровете, които сам разпалва, обича да попийва домашна анасонлийка или евтина бира с приятели, чат-пат ходи да пазарува на жена си Пенка, следи зорко цените на зеленчука, хляба, млякото, тока и парното, заглежда се много дискретно по женски цици и разголени женски бедра с тъничка, негова си усмивчица на дърт мераклия и добряк по душа. А поради что мрази селяните, за мен е мистерия. Питам, обяснява ми: много лъжат, все тънки сметчици правят да се не минат, че им липсва великодушието, типично – според него, за родените и израснали в Пловдив. Казвам: Не ги нападай, защото са работари и стопани; ако не пресмятат, ще изгинат; други са тук виновните, не са те; познаваш ли някой селянин от блока ни да има печалба от труда си, от стоката си!

  И Монката, за велика моя изненада, отвръща миролюбиво: "Прав си. Май си прав, мамка му стара". Пробваше ли ме, що ли?! Та той и ризата от гърба си ще свали да помогне на някой завалия, ама кога пляска белот със същите тез гражданя от село, току ще избухне и той, като мнозина, вземе ли да губи в играта: "Селяни! Какво ти разбира един прост селянин!" И простият селянин, дето се завира тук като мишка в бетона и панелите, в сметището, наречено краен квартал Изгрев, когато имотът му и сърцето му са си на село, виновно се поусмихне, и лафът минава полунасериозно-полунамайтап. Истината е, че тези тукашни новопокръстени граждани не би стояли и ден в града, държавната уредба да ги не беше поставила в безизходно състояние.

  Какво правят моите комшии селяни ли! Чудят се как да се отърват от добитъка, от нивицата си. "Няма живот на село – ядосва се вчера-завчера Желязко Чилингиров от съседния вход. – Блъскаш, хвърляш пари, труд, ама пазар няма. Мошениците се сдушили с държавата и ни натискат да продаваме на загуба. Земляците си изклаха овцете, кравичките. Бива ли такова нещо! Млякото ни го изкупуват по стои петдесе лева литъра!"** В друг подобен разговор пак пред блока, на пейките отпред, с шепа слънчогледово семе в ръка, купено за по двеста лева от мангото на ъгъла, Иванка от вход А, на въпроса кого жали, та цялата се пременила в черно, рече: "Правихме четирийсетте на тате. И сега кой ще гледа кравата? Решихме да я заколим, а тя взе, че забременя. Грехота е да я колим. По двайсет литра гъсто мляко дава, ама на! Ще я изчакаме да се отели, пък..." – и сълза плъзна от окото на четирийсетгодишната вдовица Иванка, ще й теглят ножа на кротката дащна кравичка, нека само да роди.

  И ги гледам какви са ми се зашопарили, какви гърбове, какви задници са отпрали народните избраници, е-е, господин Александър Божков***, например, министърът. И ми иде една звучна на устата! Защото при комунистите не беше ли същото, само че тогава поне не говореха лицемерно: Връщаме ви земята, вече сме демокрация.

  Чий съм? За комунистите или за демократите, за сините или за червените! Колко на място си е онази приказка на Владимир Буковски! Цитира я в една от статиите си полякът Адам Михник. На въпроса чий е, известният мъченик на комунистическите перверзии в Русия Владимир Буковски отвръща: "Не съм ни от социалистическия, нито от капиталистическия лагер. Аз, драги, съм от концлагера!" Щрих. Илия Минев от град Септември, Пазарджишко. 82-годишен, доживява болен, забравен живота си в софийско старопиталище. Илия Минев, преминал деветте кръга на репресивната соц. система, митарствал по затвори и концлагери повече от всеизвестния Нелсън Мандела – сегашния президент на Южноафриканската република, митологизирания образ на достойнство и непреклонност. Българинът Илия Минев, който с издадена смъртна присъда пак не се е преклонил. Спомням си броеве от вестник "Подкрепа" от 1990 г., списван от 72-73-годишния по онова време бивш концлагерист колкото наивно като текст в сравнение с тъкмо пръкнали се "ярки антикомунисти", колкото изпъстрен със стилистични и правописни грешки, но и толкова уравновесен като позиция, като становище: че комунизмът трябва да се удари по всички фронтове, и особено – в самите ни души. Та предложили група представители на обществените организации в Президентството този вече 82-годишен, а непрекършен от извергите Голям Малък човек да бъде отличен за 24 май т.г., Празника на българщината и на писмеността, я с орден "Стара планина", я с друг престижен знак на Републиката ни. Това – преди месец. Като се поинтересували тези дни що става с предложението им, онези същите, между които и съобщаващият този отговор д-р Константин Тренчев, оказало се от Голямата къща на Бате Пешо Президента пратили знаменателен текст, нещо в смисъл: Хайде холан, няма таквоз предложение, нийде из тефтерите не сме си го отбелязвали. Оставало да изпищят истерично: Кой па е тоз Илия Минев, бре-е-ей! Че какво толкова сторил Илия Минев, че да го отличава г-н Петър Стоянов?****

  Не е минала седмица без ярки демонстрации на пренебрежение към обикновения български гражданин от страна на властници и разбогатели се парвенюта. Как да ги цени човек, като непрестанно захаросаните си лакърдии сами опровергават, делата им съвсем не са родолюбиви! Каквото вършат, вършат го за показ и са нравствено уязвими: вълнува ги политическият момент, не политическата перспектива. Работят на парче, умират да се фукат: ние така, ние онака. Ще речеш, че за България милеят, същински светци. Много му дреме на бай Илия Минев за техния орден! Илия Минев – оглушал, ослепял, едва диша, едва се движи, едва говори. Какво ли го топли Илия Минев височайшето им внимание! Не разбират ли, че такава личност като него – да бяха малко по-далновидни седесарите във властта, пак по комунистически поне да бяха излицемерничили. Ама и това не го умеят. Демагогията е тънка работа все пак. Има, има доста да се учат от своите кръвни братя другарите комунисти как се лъска фасада, като се облепват струпеите от продажното минало с варакосани изгледи на благоденствие или се пунтира владишка обич към мъчениците на нацията.

  Властта, великите удобства, имането, известността, скандирането на имената им по високоговорителите, по площадите, по телевизионните предавания всяка вечер, за тях, за сините и червени политици са бетер опиат, от който им се врътва акълът. И ето, някогашният идеалист, почитател на Левски, сякаш отведнъж започва да се държи надменно към своите, които са го издигнали на високия пост; ориентир му е вече лакомията, и тя му нашепва: Вземи-граби-лъжи! Как да се спре бедният??? Той не е на себе си. Вече е Друг – могъщ, знатен, преизпълнен от горделивото свое Аз.

  Любопитно е какво става с тези плондери в личния им живот. Ърнест Хемингуей мимоходом споменава на едно място в ръкописите си за отвратителния навик да си представя своите велики познати в сексуална сцена; тези фантазии интуитивно му давали обилна светлина що за птица е въпросната велика личност. Ето историйка, разказана преди години от продавачка в пловдивския магазин "Евмолпия", чийто благоверен съпруг бил полковник – действащ чиновник в армията, дисциплиниран, строг, крайно принципен артилерист. Разказано е от съпругата на артилериста пред хихикащите, зяпнали я в устата колежки, простовати, но жизнени знойни дяволици. Значи, първо влизаме в банята. Марш, Калинке! Сменят се после чаршафите. Стаята обилно се дезодорира. Върху корема на жена си артилеристът постила хавлийка с размерите на носна кърпа, демек – с размерите на походен артилерийски планшет. После се хвърля в атака, трудолюбив, романтичен, съвестен. В сюблимния момент оръдието се обърсва с планшета. Следва организирано оттегляне от бойното поле, пак организирано, в походен строй: полковникът отмарширува обратно към банята, а Калинка – в кухнята, за да сервира обилния обяд, примесен с качествени напитки и лакомства, като шоколад, мед, нектар и амброзия. Какъв ад! А милата го разправя през сълзи на колежките от магазин "Евмолпия", и тя заливайки се в лудешки смях.

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН: 

  А госпожа Алиса Софиянска, съпруга на екс-кмета Стефан Софиянски, с изненада обявиха вчера медиите, от спестените парици тези дни си купила... аероплан.

  Пловдив, 13 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 uli 2020

Илюстрации:

- Седем милиона мишлета се правят на ченгета.

- Всичко е суета, а власт даром не се дава, уви!

___
* Финалът на "Балада за някогашните жени" от поемата "Завещание" на Франсоа Вийон (1431-1463...?), не особено сполучлив превод на Пенчо Симов.
** Сегашни, в 2006 г., 15 стотинки.
*** Иван-Костовият министър Александър Божков по ни една от 600 (шестстотин) съмнителни сделки, по които се водеха следствия, не беше подведен под отговорност, не бе осъден, и сега е обаятелен ди джей, весела му майкя!
**** Заедно с други, общо 21 (двайсет и един) българи с принос за националното ни достойнство, като номер... 22-ри по ред, Илия Минев все пак бе посмъртно почетен в края на 2000 г. с въпросния знак на Президентската институция, лично от Бате Пешо Петолевката. Бел.м., tisss.