ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (201.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (201.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

  23.05.1999. СИВ КАРДИНАЛ 

  Нов ден започва. Свежестта и утринното слънце през изтънелите облаци пак ме зареждат с жизнелюбие. Иска ми се да съм вече добър към всички, да проявявам повече разбиране и прочие... Обаче не проявявам тези великодушни чувства дори към най-близките си. Това е. Обитавам бетонния си кафез, ставам все по-саможив, все по-капризен към това и онова. Мамка му, остарявам с ожесточение! Избягвам вече да се поглеждам в огледалото, че да не се разочаровам. Надникна ли, някакъв все по-сериозен и неприятен тип виждам отсреща. Мъртвите приятели и роднини, в паметта ми готини хора, са все по-плътно множество, та ходя май с очи, обърнати повече назад. Нарастващото племе от мъртъвци ми е уютна компания за разговори.

    Владетелю, ще търсиш дълги дни
    къде са всички те сега събрани
    и този припев пак си припомни:
    ала къде е днес светът от лани?*

Самолюбив егоист! Затварям се за света на живите, че ме плаши неговата суетност, шарениите му, все по-рядко му се любувам. Моят бог е чудовище от нравственост – губя способността да прощавам. А кой съм?! Трудолюбива мравка, която пълзи по перваза над пропастта. Кисела е мравешката история. Е, и? Къде отиде ароматът на отминалите дни! Не се ли умирисах на хартия и литературно подредени фразички? Снощи за час-два падна обилен дъжд. Допушваме си цигарките долу, във входа на блока, двамата с Манол Бочуков от осмия етаж, и той, ни в клин-ни в ръкав: "Ех, да знаеш колко мразя селяните!" Монката е бивш леяр, от няколко години – пенсионер. Чете вестници, втурва се безкористно да помогне на този и онзи, играе прилично на карти, мешена табла, сантасе и домино, свято вярва в Спорт-тотото и в лидерите на СеДеСе, ненавижда комунистите, заяжда се и обикновено е прав в споровете, които сам разпалва, обича да попийва домашна анасонлийка или евтина бира с приятели, чат-пат ходи да пазарува на жена си Пенка, следи зорко цените на зеленчука, хляба, млякото, тока и парното, заглежда се много дискретно по женски цици и разголени женски бедра с тъничка, негова си усмивчица на дърт мераклия и добряк по душа. А поради что мрази селяните, за мен е мистерия. Питам, обяснява ми: много лъжат, все тънки сметчици правят да се не минат, че им липсва великодушието, типично – според него, за родените и израснали в Пловдив. Казвам: Не ги нападай, защото са работари и стопани; ако не пресмятат, ще изгинат; други са тук виновните, не са те; познаваш ли някой селянин от блока ни да има печалба от труда си, от стоката си!

  И Монката, за велика моя изненада, отвръща миролюбиво: "Прав си. Май си прав, мамка му стара". Пробваше ли ме, що ли?! Та той и ризата от гърба си ще свали да помогне на някой завалия, ама кога пляска белот със същите тез гражданя от село, току ще избухне и той, като мнозина, вземе ли да губи в играта: "Селяни! Какво ти разбира един прост селянин!" И простият селянин, дето се завира тук като мишка в бетона и панелите, в сметището, наречено краен квартал Изгрев, когато имотът му и сърцето му са си на село, виновно се поусмихне, и лафът минава полунасериозно-полунамайтап. Истината е, че тези тукашни новопокръстени граждани не би стояли и ден в града, държавната уредба да ги не беше поставила в безизходно състояние.

  Какво правят моите комшии селяни ли! Чудят се как да се отърват от добитъка, от нивицата си. "Няма живот на село – ядосва се вчера-завчера Желязко Чилингиров от съседния вход. – Блъскаш, хвърляш пари, труд, ама пазар няма. Мошениците се сдушили с държавата и ни натискат да продаваме на загуба. Земляците си изклаха овцете, кравичките. Бива ли такова нещо! Млякото ни го изкупуват по стои петдесе лева литъра!"** В друг подобен разговор пак пред блока, на пейките отпред, с шепа слънчогледово семе в ръка, купено за по двеста лева от мангото на ъгъла, Иванка от вход А, на въпроса кого жали, та цялата се пременила в черно, рече: "Правихме четирийсетте на тате. И сега кой ще гледа кравата? Решихме да я заколим, а тя взе, че забременя. Грехота е да я колим. По двайсет литра гъсто мляко дава, ама на! Ще я изчакаме да се отели, пък..." – и сълза плъзна от окото на четирийсетгодишната вдовица Иванка, ще й теглят ножа на кротката дащна кравичка, нека само да роди.

  И ги гледам какви са ми се зашопарили, какви гърбове, какви задници са отпрали народните избраници, е-е, господин Александър Божков***, например, министърът. И ми иде една звучна на устата! Защото при комунистите не беше ли същото, само че тогава поне не говореха лицемерно: Връщаме ви земята, вече сме демокрация.

  Чий съм? За комунистите или за демократите, за сините или за червените! Колко на място си е онази приказка на Владимир Буковски! Цитира я в една от статиите си полякът Адам Михник. На въпроса чий е, известният мъченик на комунистическите перверзии в Русия Владимир Буковски отвръща: "Не съм ни от социалистическия, нито от капиталистическия лагер. Аз, драги, съм от концлагера!" Щрих. Илия Минев от град Септември, Пазарджишко. 82-годишен, доживява болен, забравен живота си в софийско старопиталище. Илия Минев, преминал деветте кръга на репресивната соц. система, митарствал по затвори и концлагери повече от всеизвестния Нелсън Мандела – сегашния президент на Южноафриканската република, митологизирания образ на достойнство и непреклонност. Българинът Илия Минев, който с издадена смъртна присъда пак не се е преклонил. Спомням си броеве от вестник "Подкрепа" от 1990 г., списван от 72-73-годишния по онова време бивш концлагерист колкото наивно като текст в сравнение с тъкмо пръкнали се "ярки антикомунисти", колкото изпъстрен със стилистични и правописни грешки, но и толкова уравновесен като позиция, като становище: че комунизмът трябва да се удари по всички фронтове, и особено – в самите ни души. Та предложили група представители на обществените организации в Президентството този вече 82-годишен, а непрекършен от извергите Голям Малък човек да бъде отличен за 24 май т.г., Празника на българщината и на писмеността, я с орден "Стара планина", я с друг престижен знак на Републиката ни. Това – преди месец. Като се поинтересували тези дни що става с предложението им, онези същите, между които и съобщаващият този отговор д-р Константин Тренчев, оказало се от Голямата къща на Бате Пешо Президента пратили знаменателен текст, нещо в смисъл: Хайде холан, няма таквоз предложение, нийде из тефтерите не сме си го отбелязвали. Оставало да изпищят истерично: Кой па е тоз Илия Минев, бре-е-ей! Че какво толкова сторил Илия Минев, че да го отличава г-н Петър Стоянов?****

  Не е минала седмица без ярки демонстрации на пренебрежение към обикновения български гражданин от страна на властници и разбогатели се парвенюта. Как да ги цени човек, като непрестанно захаросаните си лакърдии сами опровергават, делата им съвсем не са родолюбиви! Каквото вършат, вършат го за показ и са нравствено уязвими: вълнува ги политическият момент, не политическата перспектива. Работят на парче, умират да се фукат: ние така, ние онака. Ще речеш, че за България милеят, същински светци. Много му дреме на бай Илия Минев за техния орден! Илия Минев – оглушал, ослепял, едва диша, едва се движи, едва говори. Какво ли го топли Илия Минев височайшето им внимание! Не разбират ли, че такава личност като него – да бяха малко по-далновидни седесарите във властта, пак по комунистически поне да бяха излицемерничили. Ама и това не го умеят. Демагогията е тънка работа все пак. Има, има доста да се учат от своите кръвни братя другарите комунисти как се лъска фасада, като се облепват струпеите от продажното минало с варакосани изгледи на благоденствие или се пунтира владишка обич към мъчениците на нацията.

  Властта, великите удобства, имането, известността, скандирането на имената им по високоговорителите, по площадите, по телевизионните предавания всяка вечер, за тях, за сините и червени политици са бетер опиат, от който им се врътва акълът. И ето, някогашният идеалист, почитател на Левски, сякаш отведнъж започва да се държи надменно към своите, които са го издигнали на високия пост; ориентир му е вече лакомията, и тя му нашепва: Вземи-граби-лъжи! Как да се спре бедният??? Той не е на себе си. Вече е Друг – могъщ, знатен, преизпълнен от горделивото свое Аз.

  Любопитно е какво става с тези плондери в личния им живот. Ърнест Хемингуей мимоходом споменава на едно място в ръкописите си за отвратителния навик да си представя своите велики познати в сексуална сцена; тези фантазии интуитивно му давали обилна светлина що за птица е въпросната велика личност. Ето историйка, разказана преди години от продавачка в пловдивския магазин "Евмолпия", чийто благоверен съпруг бил полковник – действащ чиновник в армията, дисциплиниран, строг, крайно принципен артилерист. Разказано е от съпругата на артилериста пред хихикащите, зяпнали я в устата колежки, простовати, но жизнени знойни дяволици. Значи, първо влизаме в банята. Марш, Калинке! Сменят се после чаршафите. Стаята обилно се дезодорира. Върху корема на жена си артилеристът постила хавлийка с размерите на носна кърпа, демек – с размерите на походен артилерийски планшет. После се хвърля в атака, трудолюбив, романтичен, съвестен. В сюблимния момент оръдието се обърсва с планшета. Следва организирано оттегляне от бойното поле, пак организирано, в походен строй: полковникът отмарширува обратно към банята, а Калинка – в кухнята, за да сервира обилния обяд, примесен с качествени напитки и лакомства, като шоколад, мед, нектар и амброзия. Какъв ад! А милата го разправя през сълзи на колежките от магазин "Евмолпия", и тя заливайки се в лудешки смях.

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН: 

  А госпожа Алиса Софиянска, съпруга на екс-кмета Стефан Софиянски, с изненада обявиха вчера медиите, от спестените парици тези дни си купила... аероплан.

  Пловдив, 13 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 uli 2020

Илюстрации:

- Седем милиона мишлета се правят на ченгета.

- Всичко е суета, а власт даром не се дава, уви!

___
* Финалът на "Балада за някогашните жени" от поемата "Завещание" на Франсоа Вийон (1431-1463...?), не особено сполучлив превод на Пенчо Симов.
** Сегашни, в 2006 г., 15 стотинки.
*** Иван-Костовият министър Александър Божков по ни една от 600 (шестстотин) съмнителни сделки, по които се водеха следствия, не беше подведен под отговорност, не бе осъден, и сега е обаятелен ди джей, весела му майкя!
**** Заедно с други, общо 21 (двайсет и един) българи с принос за националното ни достойнство, като номер... 22-ри по ред, Илия Минев все пак бе посмъртно почетен в края на 2000 г. с въпросния знак на Президентската институция, лично от Бате Пешо Петолевката. Бел.м., tisss.