ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (164.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (164.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   23.08.1998., прод. DEJA VU*

  Радио Free Europe. Но това вече не е онази креслива "Свободна Европа" от Тодор-Живковото управление, разчитаща на първосигналните реакции, на простодушието на аудиторията, а нещо интелигентно, което на втори план измести престижните за мен радиопредавания на английската BBC**. Ала защо все пак понякога ме вдига на бунт екипът им, който води емисиите на български език? Дразни ме назидателният ви и самоуверен тон, дами и господа от Българската секция. Искам да ми влезете в положение, да не ме почуквате с нокът по челото, да не забравяте, че материалната криза и нравственият упадък тук изострят и без това нараненото ми честолюбие на българин. Искам да сте ми съмишленици, но не настойници – все пак става дума за моята, за нашата участ на граждани в отечеството. Защото всички ние сме де факто стопанинът, нали на стопанин не се говори назидателно като с перекенде и аргатин! Защо тогава долавям обертонове в гласове, които ми натякват: Ти си нищият тъпак за цивилизования свят, ти си едно нищо, затънало в собствените си фекалии!

  Не, не съм изгубен. Знам кой съм, знам чий съм, нужни са ми не демонстрации на уважение, а самото уважение: да не долавям изпод гланца на добре подредените ви коментари самочувствие на чуждия храненик, отлично възпитан, чудесно поставен в пространството, точно когато аз, гражданинът, място не мога да си намеря в тази моя България. Разбирам, че понякога и аз, слушателят, който ви се обажда in live по телефона и чат-пат го допускате да се чуе в ефир, и аз вероятно да ставам досаден с приказките си, но много моля, не ме прекъсвайте, не ме надвиквайте, не ми ковете гвоздеи върху челото! Самият аз, българин по участ, не стоя добре в собствения си двор, навалили са ме мародери и лицемери, но повярвайте в мен, защото и вие сте българи все пак; приемете за нещо нормално, че можем и да се разминаваме нейде в оценките или мнението, и пак да си съхраним уважението. Интелигентно нервни и напористи – да, но нека повече зад фасадата на възпитания колежанин не откривам патетичен вой, а човешкото ви вълнение, не недомлъвки, защо не и отстъпление от предварително вече заетата от вас позиция. Поради что толкова се притеснявате да отстъпите, да приемете, че може да има и други мнения! Нали то е разговор, диалог между цивилизовани граждани, които и преди светата Истина дори си дължат един-другиму уважение, като родени от една нация? 

  Обажда ви се шейсетгодишна жена и съобщава в друго едно, искрящо от чудното самочувствие на водещия Асен Сираков*** съботно предаване, че по време на соца работникът можел да почива в санаториум или във ведомствената станция из най-хубавите кътчета на страната, че със заплата от 200 (двеста) лева "живкови" можел да планира и да осъществи екскурзия до близката соц. чужбина. А онзи хубав човек от студиото я прекъсва в ефир: "Аха-а! И как ви пуснаха да излезете от България?" Тя казва, че работи в кафене срещу 60 хиляди лева**** месечна заплата, сочи къде е кафенето, кани водещия да иде да се увери, ако не вярва, и той пак по отработения маниер: "Как! Шейсет хиляди само? Не е вярно, аз детайлно познавам този бизнес". Че що за диалог е то! Нима подобни възпитани, добре отмерени гласове не могат да са нещо друго освен грандомания в стила ви на разговаряне! Харесвам ерудицията, професионализма ви, но как да открия у вас съчувствие към лутащия се обезверен обикновен българин? Нима ви липсва известна скромност, усещане, че – каквито и да сте, колкото и да сте се издигнали в кариерата и в личния си живот, винаги ще си останете деца на този мачкан народ? Да, образовани и талантливи, но в никакъв случай няма как да ви приема за по-горе от унижения у дома си съсед зад панела.

  Боричкат се да се издокарат дисиденти, по-дисиденти спрямо соца; толкова са ми странни – и самоувереният д-р Константин Тренчев (1955), и изнервеният професор Михаил Неделчев (1942), и уж уравновесената в скромността си поетеса и писателка г-жа Блага Димитрова (1922-2003). Особено симпатичен ми е бъбрещият с апломб на световен гений г-н Петър Манолов (1939-2016), когото лично познавам и който ми е изпращал поздрави по общи наши приятели тук, в Пловдив. Човешка е слабостта да се правят на велики, но за какъв ли дявол им е, питам се, толкова да се стремят към определението дисидент*****, което между другото, в превод на български означава вероотстъпник, разколник, родоотстъпник, който по някаква си причина е нарушил поети ангажименти, провалил е сключения договор. Значителна част от обявилите се за дисиденти харно поминуваха при соца, както биха си поминували и при всяко друго управление, при всякаква власт. Такъв тип персона при монархията е първи царедворец, при диктатурата – пръв душеприказчик на деспота, при демокрацията – обаятелен пръв агитатор и поет от трибуната сред площада, анализатор в студиото.

  Струва ли си трудът, ако наистина имаш самочувствието, че си се отстоявал като позиция някога! Ами че "дисидент" е табела, някакъв особен вид индулгенция, като пластмасовите и щамповани тенекиени каренца "Образцов дом" по дворните врати на село и в бетонната панелка при соца. Що се излагат и сами си подбиват цената?! Приживе Васил Иванов Кунчев от Карлово никъде не съм чул да се е тупал в гърди; затрупано е от пепелта и хвалбите, но си зная: отричали са го и между нашите най-буйни борци за правда и свобода, явно или прикрито пречели, заплашвали го и със саморазправа будни характери като Анастас п. Хинов, например. Народът обаче не се излъгал в преценката, че карловският сирак е личност, несъответна по мащаб за нашия си битов манталитет – грапава личност, само не и кукла. Днешните нашенски пишман лидери сами си нахлузват нимбата, ореола като моден каскет, пришиват си херувимски крилца; за един и за двама ли от пишман политиците ни документални репортажи се завъртяха след "славния Десети ноември" – осъвременена версия на "Човек от народа" или "Другарят Янко" – оптимистична кантата за несъществуващи подвизи и страдания на партиен светец. Нищо ново под слънцето! 
 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 uni 2020

Илюстрации:
- Балони, вентилатори, нещо вече преживяно от соца.

- Всеобщата еуфория на първите митинги след 10. XI.

___
* Усещане, че изживяваш една и съща ситуация за втори път (вж. English-bulgarian dictionary, ІІ изд. на GABEROFF, с. 283).
** British Broadcasting Corporation (BBC), Британската радиоразпръсквателна корпорация е радио- и телевизионен комплекс, създаден през 1922 г. 

*** Асен Сираков (1952), вж.   

Асен Сираков (1952)

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D0%B5%D0%BD_%D0%A1%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

**** 60 лв., отнася се за 1998 г., когато е писан текстът.
***** (лат. dissidens, -entis "несъгласяващ се") 1.Вероотстъпник, разколник. 2. прен. Родоотстъпник (Речник на чуждите думи, с. 214), вж. усърдието да си съставят списък на дисидентите в България по подобие на т.нар. Активни борци против фашизма и капитализма при соца: 
https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ Бел.м., tisss.

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 5

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

 ЕПИТАФИЯ 

 510 г. след Франсоа Вийон

LXVII

В земята скелетът му гние,
не в гробница с венци, цветя,
тук беше Георги Бояджиев
и в нищо с нещо не блестя,
смъртта с раззинала уста
посреща, без да е герой,
бе неизвестен на света
и неизвестен легна той.

LXVIII

Под камъка лежи злощастен,
спокоен, кротък най-подир,
гризат го червеи безгласни,
плътта разкапва се и гний –
за корените сладък пир,
очите му пръстта засити;
не спирай, просто отмини,
духът му надалеч се скита.

LXIX

Белеят костите отвън,
учуден черепът му зее,
косите разпилени – сън,
и ветрове из тях не веят.
Тук птици не летят, не пеят
тук всеки писък е замрял,
дори и слънцето не грее,
но лепне първобитна кал.

LXX

Приживе скитал без насита,
безумно влюбен, е мечтал,
каквото в този свят изпита,
навярно ти изпитваш сам;
светец не беше, беше крал,
макар да губеше без мяра.
Плюй върху гроба му без жал
и после бързо се разкарай!

ЗА СМЪРТТА

LXXI

Безкрай суетна, пищна слава
изгнива в гробници и пръст,
чела, закичвани от лаври,
днес кичи гробищният кръст,
не виждам ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия изпъва ръст
и някой с титли украсен!

LXXII

Смъртта долита безразлична
и взема само по веднъж
което ни е страшно лично –
лежат под цъфналата ръж
на любовта ту знатен мъж,
ту хубава жена, ала защо
най-есенният кротък дъжд
расте от някое блато?

LXXIII

Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен, невъзможен свят:
роден, издъхнал – само мост,
по който тичаш, Земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
орачът крачи ведър, прост
и хвърля плодни семена.

LXXIV

И тук е моят оптимизъм:
макар достигнал край жесток,
с ирония спокойно влизай
на мъртвите в леса дълбок –
те пазят не един урок
за самозванеца зелен
и много дълго дават сок
на кълн, нагоре устремен.

LXXV

И досега си мисля често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
раззинал челюст пред Смъртта.
Това е трайната черта
на майчиния род, на нас –
раззинал до уши уста,
усмихнат и в коварен час.

LXXVI

На баба ми Невена искам
да поднеса надгробен стих,
че по душа ми беше близка,
хем весела, с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
 с излъчване на доброта.
Сълза от мен тя заслужава
в горчивата си самота.*

LXXVII

И друга нека спомена
с косици, сплетени на кок,
петима сина таз жена

дарила беше с мил  живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма.
Без близък влезе и без бог
край Лом** в коравата земя.

LXXVIII

От мъж, чието име нося –
чиновник дребен и миньор,
бих искал с няколко въпроса
да разбера как, с колко зор
мъжът успява да е горд,
дори предаден и проклет***,
но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.

СПОР ЗА ГОРДОСТТА

LXXIX

Съдбата картите размесва,
кокетка нагла и без срам,
един погубва в неизвестност,
а друг въздига като храм;
до днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
но виждам, козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.

LXXX

И му разтваря – срамота,
Съдбата златните си порти,
Ахил подлага там пета,
Офелия тресат я вопли,
а ти със зъби си се вкопчил
в сърцето си за своя пай –
заплаща с горест гордостта си
беднякът, и това се знай!

LXXXI

Синът на Робов – Валентин,
синът на Зарев – Владимир****
и тъй нататък всеки син
на татко с име и пари
не се коси, не се мори.
А ти не се сравнявай с тях,
не ставаш и за чеп дори –
глупакът тъй събужда смях.

LXXXII

Надменни, властни, недоволни,
 струи суетност всеки ред
на тези патетични болни,
а ти дори не си поет,
че нямаш още ни куплет,
нито поема във "Септември",
и в "Пламък" не, не си приет,
та зарежи я тази тема!

LXXXIII

За "Пулс" да не говоря; виж,
творби на автори с пера
в нахакан стил ала Мъглиж –
работника наричат брат,
   и с възглас "да живей, ура"
възпяват, бият се в гърди...
У парвеню да търсиш срам,
защо ги споменаваш ти?

LXXXIV

– Смири се. – Думи не губи!
– Поспри! – Не, никого не чакам.
– Главата си в стени не бий.
– Чекръкът на Историята трака.
– Затъваш в сплин и с двата крака.
– Но нищо калпаво не скрих.
– Описвай себе си, не мрака.
– Треперя цял във този стих.

БАЛАДА

По дяволите, Франсоа Вийон!
Знам, не подхожда този тон
на бръчките ти некрасиви
сред толкова глупаци сиви.
Защо тъй стенеш и кълнеш?
Самотник нейде ще се свреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза огромна.
И под плешивия ти лоб,
Поете, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
и на площада наглеците.

По дяволите, Франсоа Вийон,
не ти подхожда гневен тон.

LXXXV

О нежност, колко си ми нужна,
как скъп ми е долитналият лъх
на южна вечер теменужна
с луна като опънат лък,
с река, в която ромолят
небе, звезди там потопени,
и аз съм плът от тази плът,
разбит на късчета от време!

LXXXVI

И колко неуместно е това,
подобно реквием звучи –
сантиментални някакви слова
на млад глупак с добри очи!
Къде е поривът лъчист,
реката бистра де е днес;
и тишината в теб квичи
подобно стар премръзнал пес.

LXXXVII

За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди;
сега – и криво да седиш,
дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****

LXXXVIII

На всички веселяци днес,
творци, живеещи охолно –
ни пукнат грош е тази чест,
щом любовта убиват подло.
Играе шутът важна роля,
която прави го богат
 върху човешката неволя  
сред нашия двуличен свят.

LXXXIX

Фасонът, модният костюм,
виното, сластните жени
и пурата от скъп тютюн –
не може туй да не плени
младежа с румени страни,
но боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!

ЖЕНЕНИЯТ МЪЖ

Ако за нея не шумя на глас,
суетно не въртя ръце
и не изпадам в луд екстаз,
със сгърчено от страст лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, доста млад,
готов съм да поспоря с вас:
щом с нея чувствам се богат,
нима не я обичам аз!

Година мина от тогаз,
едва си спомням всичко днес:
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес:
изриташ го, той пак търчи
към теб с невесели очи,
но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!

Видях я във тревожен час,
ех, в осми месец и с корем;
реших, поканих я у нас,
а тя склони да бъде с мен.
Жената е добър ярем
за мъж, опасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав,
но пак готов съм с всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!

Вали и грей, аз пак съм сам:
един улегнал мрачен ням,
понасям своя дълг голям
и тя над мен оказва власт,
детенце гушнала със плам.
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 unr 2020

Илюстрации:

- Животът като яздене на велосипед.

- С колегите от СУ-то край ез.Ариана.

___
* Невена от заможния перущенски род Хаджи-Трендафилови, по-голямата щерка на оцелелия в клането през Април 1876 г. петгодишен Георги (Гочо). Когато беряла вече душа, притискала се до коравата длан на дядо ми и през хрипове шепнела: Не ме оставяй, Борьо, не ми се умира. Надвечер жените около нея се сбираха на приказка. Надсмиваше се над геройствата и хвалбите на дядо ми Борис Дявола с късата задевка: Ръц, Боби! Толкова се настрадала с него, че по някое време носи в пазвата си кожена торбичка с отрова. Като първи внук и все покрай нея, нито веднъж не я чух да му каже дума напреко. В последните си години беше станала кожа и кости.

** Майката на баща ми – Господинка Бояджиева от Харманли, заровена в старопиталището край Лом; за белег гробарят туря речен камък, че не се явил ни един от синове, снахи, внуци (сред които и пишещият). Най-бедните в махалата, макар че мъжът й бил държавен чиновник, бирник. Строго се държала с петте си сина. Когато се ражда последният, водят при нея бездетно семейство бургазлии да осиновят бебето (моя баща), а тя – още лехуса (до двадесетия ден след раждането), се понадигнала гневна: Това дете само през трупа ми ще излезе оттук. Като изпраща 22-годишния Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му евтина хартиена иконка на Господ.

*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой приятел, и онзи, като не изплащал вноските, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините край Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се помина. Заклевал синовете по-далеч да стоят от политиката, че политиката, казвал, е мръсна работа за провалени хора. Честният човек си гледа дома и семейството, не се занимава с политика. 

**** Някогашни студенти от Филологическия факултет в СУ"Климент Охридски", 1967-1971 г.

***** Човекът не искаше да се жени, та и впрягането му в брачния хомот бе придружено с вой, тръшкане, биене на глава в стени, къчове, сцени на гняв, следвани от сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (163.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (163.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   23.08.1998. ЕГОЦЕНТРИЗЪМ*

  Мечтая си за компютър. Ето повод за положителни вълнения. Обмислянето какъв да е, как да го купя, дали с кредит от банката, например, къде да го поставя, както и свързаното с тази операция разместване на мебелите ми, както и усилената работа, която ще последва... Все приятни въпроси. И един – върло неприятен: дали заради компютъра няма да ми разбият вратата, да ми изтърбушат жилището. Ами наоколо гъмжи от крадци – все пак живея вече двайсет години в район на Пловдив, за който търсещите да купят жилище изрично споменават във вестникарските си обяви като допълнение в скоби: без район Изгрев, т.е. онази част на града, съседна с най-гъсто населеното циганско гето на континента Европа. Моите съграждани печелят пари, за да се хранят, веселят, да се обзавеждат с безсмислени най-често дреболии; мога да се разгранича за известен период от мнозинството, година, две или три да огранича всякакви разходи освен най-неотложните – да се храня по-оскъдно, внимателно да доизносвам старите си дрехи и обуща, вместо отопление в най-мразовитите дни на зимата ползвам по няколко ката вехти фланели и одеала; когато другите заминават на курорт, слънчевите бани да си ги правя с нозе в легена и на балкончето, кротко вегетирайки, но окрилен от крепка вяра в утрешния по-хубав ден. Това поне го мога.

  Така някога, през 1974 г., си купих пишещата машинка, така – със заем от ДСК – се сдобих с хладилник, телевизор, с леглото, върху което още спя. Така видя бял свят и сборника ми "Кардиф". Така сам си правя ремонта на жигулата, в която горя баща ми, и тя е единственото материално наследство от моите родители. Да не ги учех на друго, дъщерите ми Вера и Надя поне знаят как три-четири месеца се преживява на хляб, картофи, гранясала сланина и фасул, за да се издаде стихосбирка. Всъщност, в основата на "Кардиф" лежат и сто дойче-марки от чаровната знойна влюбена Re.

  А що ми е лека кола? Дава ми свободата да се срещам с приятели, да излизам в околностите на града; минавайки през тресавище от боклуци, да седна на сгъваем стол край лениво течащата река Марица, да си мисля като древния философ, който плюел в реката и си подсвирквал: Панта рей! (Всичко тече.). Толкова му е нужно на човек понякога да остава сам със себе си, или най-много – с близък до сърце мил приятел, особено ако това е дългокоса аристократка, в която до ушите си влюбен! Така никой не ти пречи да си доизграждаш свят от образи и размишления. Това е то и моят хищен егоцентризъм!

  И не че завистливо чат-пат не поглеждам безсмислено харчещите, но явно не са в чак такова изобилие годините за нормален живот, че да ми се случи и това, и то тук, моята България, където трудът на учителя се заплаща два пъти по-ниско от труда на чистачка в мутренски офис. Е, тогава по каква причина не станах политик, лекар-изнудвач, адвокат или търговец на контрабандно внесена стока – нафукано казано: дистрибутор на чуждоземни боклуци. Всички тези печелят не лошо, ползват се със страха и почитта на обществото в моето отечество. От друга страна, бих могъл да се захвана да ремонтирам автомобилни двигатели, да боядисвам, да лепя теракота и фаянс, тапети, да поправям стари керемидени покриви, да съм коминочистач, да монтирам водопроводни тръби и кранове, да прокарвам ел.инсталации по вилите на новобогаташите, тухли на гръб да нося, дупки да копая, портокали и маслини да бера полулегално в Гърция, Англия, Щатите, Испания, контрабандно да пренасям китайски ментета от Турция, с две 20-литрови туби бензин да прескачам до Сърбия и обратно, застарели заможни моми германки, англичанки, скандинавки да ухажвам по луксозните ни курорти на Черно море или край ски-пистите на Банско, Боровец и Пампорово. Работа бол, хем добре платена, престижна за един мъжа от Балканския полуостров. И защо поглеждам към тези прекрасни модели на живот с омерзението на прокълнат несретник, чиято кратуна някой отдавна пробва да му я завре отзад?

  Не че няма да ми е интересно, но в учителстването, както и при писането на книга, откривам тръпка, както е в любовта към жена: добре ми е там, където са гъвкавите изкусителни движения на плътта и съзнанието. Та ето защо си мечтая за компютър, чистак новичък, мощен и бръз компютър от магазина, а не развалина, която по стар български обичай ще ми пробутат като превъзходна "втора употреба". Омръзна ми да гледам около себе си хора, които живеят живота си като износена от друг дреха. И понеже е трудно осъществимо за обикновения българин в България, превръщам желанието си за компютър в мечта. Е, и каква мечта ще е, ако е лесно осъществима! Това е като любовта: колкото повече препятствия й слагат, колкото повече бълват предразсъдъците си и презрението си към нея, толкова по-разкошна ти се вижда тя.

  Редно е да започна да се питам: какъв смисъл има моят живот? Ще се разпилеят ситно изписаните на ръка страници, ще гледам някъде много отвисоко или много от ниско как приятели, близки отминават напред умислени, завладени от мимолетните моди и страсти, без да забележат написаното от мен. Но се успокоявам: че какво от това, и Галилео Галилей, обзет от инат, след като коленичил чинно и се извинил с висок звънлив глас на господа инквизиторите за безпокойството, което причинил, ставайки, гъгниво процедил през зъби онова велико "И все пак се върти!" – с което остава в Историята. Да, бе, днес даже не ми е ясно какво точно откритие направил Галилей, но в безсмислените наглед, в самоубийствените ни жестове понякога се крие и тръпката, че си въпреки всичко самия себе си. Убеден съм, вече монтират мраморните плочи върху площада, по който ще мина аз, уверен в своя успех, ще се изпъча горд, дефилирайки под Триумфалната арка, турена в моя чест, и ще изчезна.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 uni 2020

Илюстрации:

- Древната река Хеброс в днешния град Пловдив.
- Древният одеон в някогашния град Тримонциум.

___
* (лат. ego "аз" и centrum "център") 1. Краен индивидуализъм, крайна форма на егоизъм. 2. Краен субективен идеализъм, който признава човешкото съзнание като единствена реалност и отрича обективната действителност; Речник на чуждите думи, с. 232). Бел.м., tisss.