ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (163.)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)
23.08.1998. ЕГОЦЕНТРИЗЪМ*
Мечтая
си за компютър. Ето повод за положителни вълнения. Обмислянето какъв да е, как
да го купя, дали с кредит от банката, например, къде да го поставя, както и
свързаното с тази операция разместване на мебелите ми, както и усилената работа, която ще последва... Все приятни въпроси. И един – върло неприятен: дали заради
компютъра няма да ми разбият вратата, да ми изтърбушат жилището. Ами наоколо гъмжи от крадци – все пак живея вече двайсет години в район на Пловдив, за който
търсещите да купят жилище изрично споменават във вестникарските си обяви
като допълнение в скоби: без район Изгрев, т.е. онази част на града, съседна с най-гъсто населеното циганско гето на континента Европа. Моите съграждани печелят пари, за да се хранят, веселят, да се обзавеждат с безсмислени най-често дреболии; мога да се разгранича
за известен период от мнозинството, година, две или три да огранича всякакви разходи освен
най-неотложните – да се храня по-оскъдно, внимателно да доизносвам старите си дрехи и обуща,
вместо отопление в най-мразовитите дни на зимата ползвам по няколко ката вехти фланели и одеала;
когато другите заминават на курорт, слънчевите бани да си ги правя с нозе в легена и на балкончето, кротко вегетирайки, но окрилен от крепка вяра в утрешния по-хубав ден. Това поне го мога.
Така някога, през 1974 г., си купих пишещата машинка, така – със заем от ДСК – се сдобих с хладилник, телевизор, с леглото, върху което още спя. Така видя бял свят и сборника ми "Кардиф". Така сам си правя ремонта на жигулата, в която горя баща ми, и тя е единственото материално наследство от моите родители. Да не ги учех на друго, дъщерите ми Вера и Надя поне знаят как три-четири месеца се преживява на хляб, картофи, гранясала сланина и фасул, за да се издаде стихосбирка. Всъщност, в основата на "Кардиф" лежат и сто дойче-марки от чаровната знойна влюбена Re.
А що ми е лека кола? Дава ми свободата да се срещам с приятели, да излизам в околностите на града; минавайки през тресавище от боклуци, да седна на сгъваем стол край лениво течащата река Марица, да си мисля като древния философ, който плюел в реката и си подсвирквал: Панта рей! (Всичко тече.). Толкова му е нужно на човек понякога да остава сам със себе си, или най-много – с близък до сърце мил приятел, особено ако това е дългокоса аристократка, в която до ушите си влюбен! Така никой не ти пречи да си доизграждаш свят от образи и размишления. Това е то и моят хищен егоцентризъм!
И не че завистливо чат-пат не поглеждам безсмислено харчещите, но явно не са в чак такова изобилие годините за нормален живот, че да ми се случи и това, и то тук, моята България, където трудът на учителя се заплаща два пъти по-ниско от труда на чистачка в мутренски офис. Е, тогава по каква причина не станах политик, лекар-изнудвач, адвокат или търговец на контрабандно внесена стока – нафукано казано: дистрибутор на чуждоземни боклуци. Всички тези печелят не лошо, ползват се със страха и почитта на обществото в моето отечество. От друга страна, бих могъл да се захвана да ремонтирам автомобилни двигатели, да боядисвам, да лепя теракота и фаянс, тапети, да поправям стари керемидени покриви, да съм коминочистач, да монтирам водопроводни тръби и кранове, да прокарвам ел.инсталации по вилите на новобогаташите, тухли на гръб да нося, дупки да копая, портокали и маслини да бера полулегално в Гърция, Англия, Щатите, Испания, контрабандно да пренасям китайски ментета от Турция, с две 20-литрови туби бензин да прескачам до Сърбия и обратно, застарели заможни моми германки, англичанки, скандинавки да ухажвам по луксозните ни курорти на Черно море или край ски-пистите на Банско, Боровец и Пампорово. Работа бол, хем добре платена, престижна за един мъжа от Балканския полуостров. И защо поглеждам към тези прекрасни модели на живот с омерзението на прокълнат несретник, чиято кратуна някой отдавна пробва да му я завре отзад?
Не че няма да ми е интересно, но в учителстването, както и при писането на книга, откривам тръпка, както е в любовта към жена: добре ми е там, където са гъвкавите изкусителни движения на плътта и съзнанието. Та ето защо си мечтая за компютър, чистак новичък, мощен и бръз компютър от магазина, а не развалина, която по стар български обичай ще ми пробутат като превъзходна "втора употреба". Омръзна ми да гледам около себе си хора, които живеят живота си като износена от друг дреха. И понеже е трудно осъществимо за обикновения българин в България, превръщам желанието си за компютър в мечта. Е, и каква мечта ще е, ако е лесно осъществима! Това е като любовта: колкото повече препятствия й слагат, колкото повече бълват предразсъдъците си и презрението си към нея, толкова по-разкошна ти се вижда тя.
Редно е да започна да се питам: какъв смисъл има моят живот? Ще се разпилеят ситно изписаните на ръка страници, ще гледам някъде много отвисоко или много от ниско как приятели, близки отминават напред умислени, завладени от мимолетните моди и страсти, без да забележат написаното от мен. Но се успокоявам: че какво от това, и Галилео Галилей, обзет от инат, след като коленичил чинно и се извинил с висок звънлив глас на господа инквизиторите за безпокойството, което причинил, ставайки, гъгниво процедил през зъби онова велико "И все пак се върти!" – с което остава в Историята. Да, бе, днес даже не ми е ясно какво точно откритие направил Галилей, но в безсмислените наглед, в самоубийствените ни жестове понякога се крие и тръпката, че си въпреки всичко самия себе си. Убеден съм, вече монтират мраморните плочи върху площада, по който ще мина аз, уверен в своя успех, ще се изпъча горд, дефилирайки под Триумфалната арка, турена в моя чест, и ще изчезна.
Така някога, през 1974 г., си купих пишещата машинка, така – със заем от ДСК – се сдобих с хладилник, телевизор, с леглото, върху което още спя. Така видя бял свят и сборника ми "Кардиф". Така сам си правя ремонта на жигулата, в която горя баща ми, и тя е единственото материално наследство от моите родители. Да не ги учех на друго, дъщерите ми Вера и Надя поне знаят как три-четири месеца се преживява на хляб, картофи, гранясала сланина и фасул, за да се издаде стихосбирка. Всъщност, в основата на "Кардиф" лежат и сто дойче-марки от чаровната знойна влюбена Re.
А що ми е лека кола? Дава ми свободата да се срещам с приятели, да излизам в околностите на града; минавайки през тресавище от боклуци, да седна на сгъваем стол край лениво течащата река Марица, да си мисля като древния философ, който плюел в реката и си подсвирквал: Панта рей! (Всичко тече.). Толкова му е нужно на човек понякога да остава сам със себе си, или най-много – с близък до сърце мил приятел, особено ако това е дългокоса аристократка, в която до ушите си влюбен! Така никой не ти пречи да си доизграждаш свят от образи и размишления. Това е то и моят хищен егоцентризъм!
И не че завистливо чат-пат не поглеждам безсмислено харчещите, но явно не са в чак такова изобилие годините за нормален живот, че да ми се случи и това, и то тук, моята България, където трудът на учителя се заплаща два пъти по-ниско от труда на чистачка в мутренски офис. Е, тогава по каква причина не станах политик, лекар-изнудвач, адвокат или търговец на контрабандно внесена стока – нафукано казано: дистрибутор на чуждоземни боклуци. Всички тези печелят не лошо, ползват се със страха и почитта на обществото в моето отечество. От друга страна, бих могъл да се захвана да ремонтирам автомобилни двигатели, да боядисвам, да лепя теракота и фаянс, тапети, да поправям стари керемидени покриви, да съм коминочистач, да монтирам водопроводни тръби и кранове, да прокарвам ел.инсталации по вилите на новобогаташите, тухли на гръб да нося, дупки да копая, портокали и маслини да бера полулегално в Гърция, Англия, Щатите, Испания, контрабандно да пренасям китайски ментета от Турция, с две 20-литрови туби бензин да прескачам до Сърбия и обратно, застарели заможни моми германки, англичанки, скандинавки да ухажвам по луксозните ни курорти на Черно море или край ски-пистите на Банско, Боровец и Пампорово. Работа бол, хем добре платена, престижна за един мъжа от Балканския полуостров. И защо поглеждам към тези прекрасни модели на живот с омерзението на прокълнат несретник, чиято кратуна някой отдавна пробва да му я завре отзад?
Не че няма да ми е интересно, но в учителстването, както и при писането на книга, откривам тръпка, както е в любовта към жена: добре ми е там, където са гъвкавите изкусителни движения на плътта и съзнанието. Та ето защо си мечтая за компютър, чистак новичък, мощен и бръз компютър от магазина, а не развалина, която по стар български обичай ще ми пробутат като превъзходна "втора употреба". Омръзна ми да гледам около себе си хора, които живеят живота си като износена от друг дреха. И понеже е трудно осъществимо за обикновения българин в България, превръщам желанието си за компютър в мечта. Е, и каква мечта ще е, ако е лесно осъществима! Това е като любовта: колкото повече препятствия й слагат, колкото повече бълват предразсъдъците си и презрението си към нея, толкова по-разкошна ти се вижда тя.
Редно е да започна да се питам: какъв смисъл има моят живот? Ще се разпилеят ситно изписаните на ръка страници, ще гледам някъде много отвисоко или много от ниско как приятели, близки отминават напред умислени, завладени от мимолетните моди и страсти, без да забележат написаното от мен. Но се успокоявам: че какво от това, и Галилео Галилей, обзет от инат, след като коленичил чинно и се извинил с висок звънлив глас на господа инквизиторите за безпокойството, което причинил, ставайки, гъгниво процедил през зъби онова велико "И все пак се върти!" – с което остава в Историята. Да, бе, днес даже не ми е ясно какво точно откритие направил Галилей, но в безсмислените наглед, в самоубийствените ни жестове понякога се крие и тръпката, че си въпреки всичко самия себе си. Убеден съм, вече монтират мраморните плочи върху площада, по който ще мина аз, уверен в своя успех, ще се изпъча горд, дефилирайки под Триумфалната арка, турена в моя чест, и ще изчезна.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 13 uni 2020
Илюстрации:
- Древната река Хеброс в днешния град Пловдив.
- Древният одеон в някогашния град Тримонциум.
___- Древният одеон в някогашния град Тримонциум.
* (лат. ego "аз" и centrum "център") 1. Краен индивидуализъм, крайна форма на егоизъм. 2. Краен субективен идеализъм, който признава човешкото съзнание като единствена реалност и отрича обективната действителност; Речник на чуждите думи, с. 232). Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар