ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)
Продължение
ЕПИТАФИЯ
510 г. след Франсоа
Вийон
LXVII
В земята скелетът му гние,
не в гробница с венци, цветя,
тук беше Георги Бояджиев
и в нищо с нещо не блестя,
смъртта с раззинала уста
посреща, без да е герой,
бе неизвестен на света
и неизвестен легна той.
LXVIII
Под камъка лежи злощастен,
спокоен, кротък най-подир,
гризат го червеи безгласни,
плътта разкапва се и гний –
за корените сладък пир,
очите му пръстта засити;
не спирай, просто отмини,
духът му надалеч се скита.
LXIX
Белеят костите отвън,
учуден черепът му зее,
косите разпилени – сън,
и ветрове из тях не веят.
Тук птици не летят, не пеят
тук всеки писък е замрял,
дори и слънцето не грее,
но лепне първобитна кал.
LXX
Приживе скитал без насита,
безумно влюбен, е мечтал,
каквото в този свят изпита,
навярно ти изпитваш сам;
светец не беше, беше крал,
макар да губеше без мяра.
Плюй върху гроба му без жал
и после бързо се разкарай!
ЗА СМЪРТТА
LXXI
Безкрай суетна, пищна слава
изгнива в гробници и пръст,
чела, закичвани от лаври,
днес кичи гробищният кръст,
не виждам ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия изпъва ръст
и някой с титли украсен!
LXXII
Смъртта долита безразлична
и взема само по веднъж
което ни е страшно лично –
лежат под цъфналата ръж
на любовта ту знатен мъж,
ту хубава жена, ала защо
най-есенният кротък дъжд
расте от някое блато?
LXXIII
Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен, невъзможен свят:
роден, издъхнал – само мост,
по който тичаш, Земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
орачът крачи ведър, прост
и хвърля плодни семена.
LXXIV
И тук е моят оптимизъм:
макар достигнал край жесток,
с ирония спокойно влизай
на мъртвите в леса дълбок –
те пазят не един урок
за самозванеца зелен
и много дълго дават сок
на кълн, нагоре устремен.
LXXI
Безкрай суетна, пищна слава
изгнива в гробници и пръст,
чела, закичвани от лаври,
днес кичи гробищният кръст,
не виждам ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия изпъва ръст
и някой с титли украсен!
LXXII
Смъртта долита безразлична
и взема само по веднъж
което ни е страшно лично –
лежат под цъфналата ръж
на любовта ту знатен мъж,
ту хубава жена, ала защо
най-есенният кротък дъжд
расте от някое блато?
LXXIII
Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен, невъзможен свят:
роден, издъхнал – само мост,
по който тичаш, Земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
орачът крачи ведър, прост
и хвърля плодни семена.
LXXIV
И тук е моят оптимизъм:
макар достигнал край жесток,
с ирония спокойно влизай
на мъртвите в леса дълбок –
те пазят не един урок
за самозванеца зелен
и много дълго дават сок
на кълн, нагоре устремен.
LXXV
И досега си мисля често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
раззинал челюст пред Смъртта.
Това е трайната черта
на майчиния род, на нас –
раззинал до уши уста,
усмихнат и в коварен час.
LXXVI
На баба ми Невена искам
да поднеса надгробен стих,
че по душа ми беше близка,
хем весела, с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
с излъчване на доброта.
Сълза от мен тя заслужава
в горчивата си самота.*
LXXVII
И друга нека спомена
с косици, сплетени на кок,
петима сина таз жена
На баба ми Невена искам
да поднеса надгробен стих,
че по душа ми беше близка,
хем весела, с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
с излъчване на доброта.
Сълза от мен тя заслужава
в горчивата си самота.*
LXXVII
И друга нека спомена
с косици, сплетени на кок,
петима сина таз жена
дарила беше с мил живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма.
Без близък влезе и без бог
край Лом** в коравата земя.
LXXVIII
От мъж, чието име нося –
чиновник дребен и миньор,
бих искал с няколко въпроса
да разбера как, с колко зор
мъжът успява да е горд,
дори предаден и проклет***,
но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.
СПОР ЗА ГОРДОСТТА
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма.
Без близък влезе и без бог
край Лом** в коравата земя.
LXXVIII
От мъж, чието име нося –
чиновник дребен и миньор,
бих искал с няколко въпроса
да разбера как, с колко зор
мъжът успява да е горд,
дори предаден и проклет***,
но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.
СПОР ЗА ГОРДОСТТА
LXXIX
Съдбата картите размесва,
кокетка нагла и без срам,
един погубва в неизвестност,
а друг въздига като храм;
до днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
но виждам, козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.
LXXX
И му разтваря – срамота,
Съдбата златните си порти,
Ахил подлага там пета,
Офелия тресат я вопли,
а ти със зъби си се вкопчил
в сърцето си за своя пай –
заплаща с горест гордостта си
беднякът, и това се знай!
LXXXI
Синът на Робов – Валентин,
синът на Зарев – Владимир****
и тъй нататък всеки син
на татко с име и пари
не се коси, не се мори.
А ти не се сравнявай с тях,
не ставаш и за чеп дори –
глупакът тъй събужда смях.
LXXXII
Надменни, властни, недоволни,
струи суетност всеки ред
на тези патетични болни,
а ти дори не си поет,
че нямаш още ни куплет,
нито поема във "Септември",
и в "Пламък" не, не си приет,
та зарежи я тази тема!
LXXXIII
За "Пулс" да не говоря; виж,
творби на автори с пера
в нахакан стил ала Мъглиж –
работника наричат брат,
и с възглас "да живей, ура"
възпяват, бият се в гърди...
У парвеню да търсиш срам,
защо ги споменаваш ти?
LXXXIV
– Смири се. – Думи не губи!
– Поспри! – Не, никого не чакам.
– Главата си в стени не бий.
– Чекръкът на Историята трака.
– Затъваш в сплин и с двата крака.
– Но нищо калпаво не скрих.
– Описвай себе си, не мрака.
– Треперя цял във този стих.
БАЛАДА
По дяволите, Франсоа Вийон!
Знам, не подхожда този тон
на бръчките ти некрасиви
сред толкова глупаци сиви.
Защо тъй стенеш и кълнеш?
Самотник нейде ще се свреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза огромна.
И под плешивия ти лоб,
Поете, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
и на площада наглеците.
По дяволите, Франсоа Вийон,
не ти подхожда гневен тон.
LXXXV
О нежност, колко си ми нужна,
как скъп ми е долитналият лъх
на южна вечер теменужна
с луна като опънат лък,
с река, в която ромолят
небе, звезди там потопени,
и аз съм плът от тази плът,
разбит на късчета от време!
LXXXVI
И колко неуместно е това,
подобно реквием звучи –
сантиментални някакви слова
на млад глупак с добри очи!
Къде е поривът лъчист,
реката бистра де е днес;
и тишината в теб квичи
подобно стар премръзнал пес.
LXXXVII
За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди;
сега – и криво да седиш,
дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****
LXXXVIII
На всички веселяци днес,
творци, живеещи охолно –
ни пукнат грош е тази чест,
щом любовта убиват подло.
Играе шутът важна роля,
която прави го богат
върху човешката неволя
сред нашия двуличен свят.
LXXXIX
Фасонът, модният костюм,
виното, сластните жени
и пурата от скъп тютюн –
не може туй да не плени
младежа с румени страни,
но боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!
ЖЕНЕНИЯТ МЪЖ
Ако за нея не шумя
на глас,
суетно не въртя ръце
и не изпадам в луд екстаз,
със сгърчено от страст лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, доста млад,
готов съм да поспоря с вас:
щом с нея чувствам се богат,
нима не я обичам аз!
Година мина от тогаз,
едва си спомням всичко днес:
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес:
изриташ го, той пак търчи
към теб с невесели очи,
но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!
Видях я във тревожен час,
ех, в осми месец и с корем;
реших, поканих я у нас,
а тя склони да бъде с мен.
Жената е добър ярем
за мъж, опасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав,
но пак готов съм с всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!
Вали и грей, аз пак съм сам:
един улегнал мрачен ням,
понасям своя дълг голям
и тя над мен оказва власт,
детенце гушнала със плам.
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!
суетно не въртя ръце
и не изпадам в луд екстаз,
със сгърчено от страст лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, доста млад,
готов съм да поспоря с вас:
щом с нея чувствам се богат,
нима не я обичам аз!
Година мина от тогаз,
едва си спомням всичко днес:
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес:
изриташ го, той пак търчи
към теб с невесели очи,
но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!
Видях я във тревожен час,
ех, в осми месец и с корем;
реших, поканих я у нас,
а тя склони да бъде с мен.
Жената е добър ярем
за мъж, опасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав,
но пак готов съм с всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!
Вали и грей, аз пак съм сам:
един улегнал мрачен ням,
понасям своя дълг голям
и тя над мен оказва власт,
детенце гушнала със плам.
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 14 unr 2020
Илюстрации:
- Животът като яздене на велосипед.
- С колегите от СУ-то край ез.Ариана.
___
* Невена от заможния перущенски род Хаджи-Трендафилови, по-голямата щерка на оцелелия в клането през Април 1876 г. петгодишен Георги (Гочо). Когато беряла вече душа, притискала се до коравата длан на дядо ми и през хрипове шепнела: Не ме оставяй, Борьо, не ми се умира. Надвечер жените около нея се сбираха на приказка. Надсмиваше се над геройствата и хвалбите на дядо ми Борис Дявола с късата задевка: Ръц, Боби! Толкова се настрадала с него, че по някое време носи в пазвата си кожена торбичка с отрова. Като първи внук и все покрай нея, нито веднъж не я чух да му каже дума напреко. В последните си години беше станала кожа и кости.
* Невена от заможния перущенски род Хаджи-Трендафилови, по-голямата щерка на оцелелия в клането през Април 1876 г. петгодишен Георги (Гочо). Когато беряла вече душа, притискала се до коравата длан на дядо ми и през хрипове шепнела: Не ме оставяй, Борьо, не ми се умира. Надвечер жените около нея се сбираха на приказка. Надсмиваше се над геройствата и хвалбите на дядо ми Борис Дявола с късата задевка: Ръц, Боби! Толкова се настрадала с него, че по някое време носи в пазвата си кожена торбичка с отрова. Като първи внук и все покрай нея, нито веднъж не я чух да му каже дума напреко. В последните си години беше станала кожа и кости.
** Майката на баща ми – Господинка Бояджиева от Харманли, заровена в старопиталището край Лом; за белег гробарят туря речен камък, че не се явил ни един от синове, снахи, внуци (сред които и пишещият). Най-бедните в махалата, макар че мъжът й бил държавен чиновник, бирник. Строго се държала с петте си сина. Когато се ражда последният, водят при нея бездетно семейство бургазлии да осиновят бебето (моя баща), а тя – още лехуса (до двадесетия ден след раждането), се понадигнала гневна: Това дете само през трупа ми ще излезе оттук. Като изпраща 22-годишния Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му евтина хартиена иконка на Господ.
*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой приятел, и онзи, като не изплащал вноските, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините край Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се помина. Заклевал синовете по-далеч да стоят от политиката, че политиката, казвал, е мръсна работа за провалени хора. Честният човек си гледа дома и семейството, не се занимава с политика.
**** Някогашни студенти от Филологическия факултет в СУ"Климент Охридски", 1967-1971 г.
***** Човекът не искаше да се жени, та и впрягането му в брачния хомот бе придружено с вой, тръшкане, биене на глава в стени, къчове, сцени на гняв, следвани от сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар