ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (164.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (164.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   23.08.1998., прод. DEJA VU*

  Радио Free Europe. Но това вече не е онази креслива "Свободна Европа" от Тодор-Живковото управление, разчитаща на първосигналните реакции, на простодушието на аудиторията, а нещо интелигентно, което на втори план измести престижните за мен радиопредавания на английската BBC**. Ала защо все пак понякога ме вдига на бунт екипът им, който води емисиите на български език? Дразни ме назидателният ви и самоуверен тон, дами и господа от Българската секция. Искам да ми влезете в положение, да не ме почуквате с нокът по челото, да не забравяте, че материалната криза и нравственият упадък тук изострят и без това нараненото ми честолюбие на българин. Искам да сте ми съмишленици, но не настойници – все пак става дума за моята, за нашата участ на граждани в отечеството. Защото всички ние сме де факто стопанинът, нали на стопанин не се говори назидателно като с перекенде и аргатин! Защо тогава долавям обертонове в гласове, които ми натякват: Ти си нищият тъпак за цивилизования свят, ти си едно нищо, затънало в собствените си фекалии!

  Не, не съм изгубен. Знам кой съм, знам чий съм, нужни са ми не демонстрации на уважение, а самото уважение: да не долавям изпод гланца на добре подредените ви коментари самочувствие на чуждия храненик, отлично възпитан, чудесно поставен в пространството, точно когато аз, гражданинът, място не мога да си намеря в тази моя България. Разбирам, че понякога и аз, слушателят, който ви се обажда in live по телефона и чат-пат го допускате да се чуе в ефир, и аз вероятно да ставам досаден с приказките си, но много моля, не ме прекъсвайте, не ме надвиквайте, не ми ковете гвоздеи върху челото! Самият аз, българин по участ, не стоя добре в собствения си двор, навалили са ме мародери и лицемери, но повярвайте в мен, защото и вие сте българи все пак; приемете за нещо нормално, че можем и да се разминаваме нейде в оценките или мнението, и пак да си съхраним уважението. Интелигентно нервни и напористи – да, но нека повече зад фасадата на възпитания колежанин не откривам патетичен вой, а човешкото ви вълнение, не недомлъвки, защо не и отстъпление от предварително вече заетата от вас позиция. Поради что толкова се притеснявате да отстъпите, да приемете, че може да има и други мнения! Нали то е разговор, диалог между цивилизовани граждани, които и преди светата Истина дори си дължат един-другиму уважение, като родени от една нация? 

  Обажда ви се шейсетгодишна жена и съобщава в друго едно, искрящо от чудното самочувствие на водещия Асен Сираков*** съботно предаване, че по време на соца работникът можел да почива в санаториум или във ведомствената станция из най-хубавите кътчета на страната, че със заплата от 200 (двеста) лева "живкови" можел да планира и да осъществи екскурзия до близката соц. чужбина. А онзи хубав човек от студиото я прекъсва в ефир: "Аха-а! И как ви пуснаха да излезете от България?" Тя казва, че работи в кафене срещу 60 хиляди лева**** месечна заплата, сочи къде е кафенето, кани водещия да иде да се увери, ако не вярва, и той пак по отработения маниер: "Как! Шейсет хиляди само? Не е вярно, аз детайлно познавам този бизнес". Че що за диалог е то! Нима подобни възпитани, добре отмерени гласове не могат да са нещо друго освен грандомания в стила ви на разговаряне! Харесвам ерудицията, професионализма ви, но как да открия у вас съчувствие към лутащия се обезверен обикновен българин? Нима ви липсва известна скромност, усещане, че – каквито и да сте, колкото и да сте се издигнали в кариерата и в личния си живот, винаги ще си останете деца на този мачкан народ? Да, образовани и талантливи, но в никакъв случай няма как да ви приема за по-горе от унижения у дома си съсед зад панела.

  Боричкат се да се издокарат дисиденти, по-дисиденти спрямо соца; толкова са ми странни – и самоувереният д-р Константин Тренчев (1955), и изнервеният професор Михаил Неделчев (1942), и уж уравновесената в скромността си поетеса и писателка г-жа Блага Димитрова (1922-2003). Особено симпатичен ми е бъбрещият с апломб на световен гений г-н Петър Манолов (1939-2016), когото лично познавам и който ми е изпращал поздрави по общи наши приятели тук, в Пловдив. Човешка е слабостта да се правят на велики, но за какъв ли дявол им е, питам се, толкова да се стремят към определението дисидент*****, което между другото, в превод на български означава вероотстъпник, разколник, родоотстъпник, който по някаква си причина е нарушил поети ангажименти, провалил е сключения договор. Значителна част от обявилите се за дисиденти харно поминуваха при соца, както биха си поминували и при всяко друго управление, при всякаква власт. Такъв тип персона при монархията е първи царедворец, при диктатурата – пръв душеприказчик на деспота, при демокрацията – обаятелен пръв агитатор и поет от трибуната сред площада, анализатор в студиото.

  Струва ли си трудът, ако наистина имаш самочувствието, че си се отстоявал като позиция някога! Ами че "дисидент" е табела, някакъв особен вид индулгенция, като пластмасовите и щамповани тенекиени каренца "Образцов дом" по дворните врати на село и в бетонната панелка при соца. Що се излагат и сами си подбиват цената?! Приживе Васил Иванов Кунчев от Карлово никъде не съм чул да се е тупал в гърди; затрупано е от пепелта и хвалбите, но си зная: отричали са го и между нашите най-буйни борци за правда и свобода, явно или прикрито пречели, заплашвали го и със саморазправа будни характери като Анастас п. Хинов, например. Народът обаче не се излъгал в преценката, че карловският сирак е личност, несъответна по мащаб за нашия си битов манталитет – грапава личност, само не и кукла. Днешните нашенски пишман лидери сами си нахлузват нимбата, ореола като моден каскет, пришиват си херувимски крилца; за един и за двама ли от пишман политиците ни документални репортажи се завъртяха след "славния Десети ноември" – осъвременена версия на "Човек от народа" или "Другарят Янко" – оптимистична кантата за несъществуващи подвизи и страдания на партиен светец. Нищо ново под слънцето! 
 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 uni 2020

Илюстрации:
- Балони, вентилатори, нещо вече преживяно от соца.

- Всеобщата еуфория на първите митинги след 10. XI.

___
* Усещане, че изживяваш една и съща ситуация за втори път (вж. English-bulgarian dictionary, ІІ изд. на GABEROFF, с. 283).
** British Broadcasting Corporation (BBC), Британската радиоразпръсквателна корпорация е радио- и телевизионен комплекс, създаден през 1922 г. 

*** Асен Сираков (1952), вж.   

Асен Сираков (1952)

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D0%B5%D0%BD_%D0%A1%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB)

**** 60 лв., отнася се за 1998 г., когато е писан текстът.
***** (лат. dissidens, -entis "несъгласяващ се") 1.Вероотстъпник, разколник. 2. прен. Родоотстъпник (Речник на чуждите думи, с. 214), вж. усърдието да си съставят списък на дисидентите в България по подобие на т.нар. Активни борци против фашизма и капитализма при соца: 
https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ Бел.м., tisss.