ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (108.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (108.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   08.03.1997.

  Цената, т.е. пазарната стойност, на някои "хубави хора" се чете върху сбърчените им вежди, изпъчените гърди, вирнатия нос. То е цената, която си определят; можеш да ги купиш и продадеш, и невинаги на загуба. Цената на демокрацията се плаща от нас, обикновените, спазващите закона граждани, не от политическите примадони и шмекери от всякакъв род, които са постоянни галеници на медийното пространство у нас. Тяхната партийна праведност е преди всичко насилие над интелекта. Затова и да си учител е така печално днес. Съвест не се купува със служебно положение и с нищо се не купува, а от никого не се страхува онзи, който е учител по призвание. Да вдигнем очи, да огледаме какви ги вършат сред управниците на нацията лицемерът, парвенюто, страхливецът, грандоманът, фукльото? Ами че от тези гарги смърди на посредственост, невежество, самодоволство, грубиянство, измама и партиен страх.

  Мои врагове са не личности, с които не съм съгласен; врагове, мислел съм си, са ми инертността, войнстващата посредственост. "Мина времето на динозаврите", за този стих от текста ми за химн на училището, където работя, неколцина от колегите си изгубиха съня. Сред тях, години по-късно една от заможните т.нар. бизнес-дами на Пловдив, Цвета Иванова (1946) тогава ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Казах й, че е само едно малко динозавърче, и тя, като помощник-директор по онова време, май че го прие за комплимент. Правиха-струваха мизерниците, назначиха си комисия да обследва пасажа за динозаврите, два пъти на педагогически съвет ми се гневиха и така динозаврите изчезнаха, независимо че на текста аз съм авторът.

  Каква цена плащаме за външно привидното наше спокойствие, когато фарисеите са завладели храма? За кратичка вестникарска бележка, отпечатана в най-четения местен всекидневник "Глас" през януари 1993 г. под заглавие "Цената", повдигнаха вой и рев сред колегите ми в училището! Час и половина слушах жарки реплики от десетима "педагози с опит", помня ги до един, които се причислиха към обидените. Настояваха да им се извиня публично чрез същия вестник "Глас", дори задвижили отговорни фактори в местната градска управа, доколкото чух. Ами не бях споменал ни едно име, просто милите се бяха разпознали и оттам дойде гръмогласно зеене и горещене. Заболя ме не от десетимата, а че останалите около деветдесет висшисти, колеги учители в същото училище, кротичко попиваха скандала. Подир учителския ни съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка. Ала мнозинството кибици като прокажен следващите десетина дни ме отбягваха, а после май ми простиха – размахват пръстче, усмихват ми се: "А-а, знаем си те ние. Шило в торба си ти-и-и". Демек, простили, разминало ми се. Бях писал в бележката си как шетат по пазарищата на Балканския полуостров от Скопие до Истанбул да си продават контрабандно пренесената през границата стока, докато се пишеха болни и пропускаха занятия с учениците. С един куршум два заека: болничните се плащат, а далаверката си е далаверка. Човещинка, дето има една дума!

  10.03.1997..

  По повод книжлето от трийсетина страници от най-евтина вестникарска хартия на Василен Ведров – псевдоним на бившия счетоводител Петър Петров, "В бездната на безверието". Късата ми рецензия се появи в друг местен вестник, "Пловдивски неделник". Среща едва кретащия болнав Петров чудесният за мнозина почитатели на местната пловдивска лирика Тодор Чонов, поет от село Рогош, а доскоро и кмет на Стария Пловдив, та среща великият поет по пловдивската Главна престарелия счетоводител Петров с възгласа: "Бре-ей, Петров, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците." Ето, впрочем, въпросната ми рецензия за книгата на Петров!

  Пристрастие, в най-човешкия смисъл на думата, към съдбата на българина, но и уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, наивна почти поради приповдигнатия си тон проза иде полъхът на Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в провинциалното си битие, от друга – извисени до онова, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който много жестоко е лъган в своята доверчивост. Как ви се вижда този неуморен самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на скучни, а и не толкова скучновати радио- и тв-рубрики? Откривам строгата му взискателност при възпитанието на поколенията, излъчване на достолепие и самоуважение от чистия български дом, респект пред бащата, очарованието на майчиния силует. Тази книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената ни среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на Василен Ведров с "хероите на нашето време" – Ехидничещият, Непукистът, Симпатягата-шмекер, Безцеремонният грубиян, Тъпанарят шегаджия – потупващият по гърба така, че да си прехапеш езика, Зализаната естрадна глезла, Неврастеничният фукльо, Проспериращият подлец, Напредващият в кариерата си червей, Лакомото животно от бизнеса... и твърдият, но деликатен глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

  Лично аз не бих се заел с разгръщането на стари сметки. Но не мога да отрека, че човек е в правото си да изправи Миналото незабравимо пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен характер. Който я прочете, а тя се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото съзнание се определя именно от такива негръмогласни, но сурови завръщания към преживяното и изстраданото. Все пак властта отпреди Девети (ІХ.1944 г.), сочи авторът, – колкото и корумпирана, колкото и да е отричана, мнозинството от обикновените хора са живели почтено, спазвали са традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на взискателно обществено отношение към политическите и стопанските катаклизми днес направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически кукери. Ето защо тази книга е необходима и си струва да се чете и препрочита особено от младия читател. 

  Към двете илюстрации:
  
  Изражда ли се нацията ни, оглупяваме ли? Или това си е нормално състояние на нещата у нас? 80 (осемдесет) години делят изображението на едно най-обикновено момиче от провинциална девическа гимназия и облика на персона от политическия елит на модерна България, персона, чието присъствие в публичното пространство е самата Простащина с претенции и назидания, хем професор и доктор на науките.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 apr. 2020

Илюстрации: 

- Около 1940 г. Бъдещата ми майка като гимназистка*;

- 80 г. по-късно – проф., д-р на незнамкакви си науки**.

–––

* Бъдещата ми майка (1925-1988) в униформа на ученичка от Девическата гимназия в Пазарджик.

** Проф. дфн Мариана Василева Георгиева-Бенчева (1961), политик, бивш министър, https://www.mignews.info/mariana-georgieva-ostava-vyarna-na-mestan/ & https://www.youtube.com/watch?v=9v8GZIFrHS0&feature=share&fbclid=IwAR2Ns1swCjmz1qs9Ee2P5Z0wUOPneazCy6IoPpAPRUXMYjqHVCAkzVCaS2Y Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (107.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (107.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   03.03.1997.

  Сегашната наша българска интелигенция, хората от 20-30 до 80-годишна възраст, са продукт на условия, в които здраво са подкопани етическите стойности. С ореол на висша добродетел за тях се лансираха качества, атрибути на сляпата преданост и всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната съвест налагаше върховенството на партийната линия. Партията не греши. Грешат отделните нейни членове, и особено бивши, свалени от постовете си ръководители; иначе Партията винаги остава права. Чудно ми е как българската интелигенция – хора на науката, изкуството, образованието, така да се каже, елитът на нацията ни бе омаломощен, подлъган, окован в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-будното, най-любознателното далече преди 1917 г. самичко се бе обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо? Прекалено крехка ни е била тогавашната обществена култура, байганьовците гордо веели байрака, забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между руския интелигент и имперския канцеларист.

  Националната ни митология носи белезите на общение и противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие – Византия, съхранила респекта към древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото изкуство. С всички уговорки и неприятни за нас, българите, факти Византия ни е била пример за просветена държавност. Накратко, нашият интелигент от Възраждането насам объркал две съвсем разнородни понятия – родственото чувство към Руския народ и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ. Русия на канцеларистите с присъщата й склонност да внушава водещата си роля в развоя на съвременната цивилизация. Основният аргумент за нашето русофилство, Освобождението! "Освободителната" Руско-турска война освободи българския селянин и занаятчия от 80 процента земи, населявани от българи в течение на хилядолетие. Някогашният най-предприемчив етнос в Османската империя, който със самочувствие на стопанин шета из пазарите на три континента и имал мегдан за продукцията си, същият този мой прародител след бурната 1878 г. е ограден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата покрай Дунава в държавица без самостоятелно политическо право, подведомствена на руски чиновници и офицери. И как да е вярно съждението, ако преиначени са основните факти?

  Доверчив, добродетелен по природа, българинът е попадал от клопка в клопка; следвайки идеала си, той все е използван като товарно муле за чуждите интереси. Няма безплатни обеди, даром в този свят нищо се не дава, политиката е форма на тънки икономически сметки, и ако политикът призовава към чувства, то е за да ни манипулира, само не и от драго сърце. Романтичната представа за единство между ефирния аромат на приятни настроения и блянове, от една страна, и материалният ни интерес като нация, от друга, е неувяхваща повече от сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме от пеленачето до старците. А колко любопитно е наивник да виждаш как точи зъби да се облажи нещичко от глутницата ловки професионални играчи в политическия световен хазарт! Не, нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че съществуваме, че ни има! Аз този свят и тъй си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от искрите, които изхвърчат из тази битка, от исполинските й мълнии във вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие?

  Нашите хора прегърнали с душа и сърце красната утопия, не съзрели хищното лице зад маската, увлекли значителна част от младите поколения и са ги предали като жертвени агнета в обятията на чуждите емисари от типа на Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия от апаратчици в партийната йерархия. Като милиони връстници от Източна Европа, и аз раснах с легендата за историческия двубой с империализма, детството, детството, юношеството и младостта ми бяха стоплени от "световната революция", от разобличаването на враговете. Павлик Морозов, предал родния си баща на партайците, и за мен трябваше да е образец, от него, напомняха ми, достойният млад гражданин на републиката трябва да се учи. Моето евангелие, внушаваха ми, трябва да са трудовете на Ленин и Сталин – "бащата на народите, вожд на световния пролетариат". И аз вярвах в тези лъжи, защото бяха осветени от туберкулозния образ на 25-годишния Христо Смирненски от Кукуш, от изнурената фигура на 34-годишния огняро-интелигент Никола Вапцаров от Банско, от чара на сладкодумния професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните бардове Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошните български артисти в литературата, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев. От жарта, от пепелта на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачи.

  Естествено вината си е само моя. Но аз силно вярвах на моите учители, които в героически образи и сърцераздирателни сюжети славеха сияйния лик на Партията-ръководителка, Великия СССР и световното щастие да те прострелят смъртоносно на барикадата като Йохан. Вярвах, че победата в състезания по вдигане на тежести или на футболния терен е победа над Злото, т.е. победа над империализма. Вярвах, че изкачвайки пряко сили, самоубийствено красиво най-високия връх на планетата, карловецът Христо Проданов – един достоен партиен член, побеждава световната империалистическа хидра. О, как вярвях! Цял живот, от пеленките мен са ме учили да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята най-свидна майчица. Щастливец бях с мизерната си заплата на журналист и даскал. Трябваше да съм горд, когато съм от бедно работническо или селско семейство. Преди българския трибагреник, над националното ми самолюбие, набиваха ми в съзнанието, трябва да докажа, че съм интернационалист и продукт на Партията.

  Може би нямам право да се чувствам излъган, предаден от своите?

  Имаме трески за дялане, и това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи!

  Противна гледка е стремящият се с лакти и нокти да се добере до благоденствие. Жалка паплач! Как да разбере, че животът ни е даден да го живеем с достойнство? Внушават, че някой си ни освобождавал, воден от състрадание и добри намерения. А войната е предприятие с огромни залози. Всеки похарчен гологан, рубла или цент предварително твърде стриктно се пресмята какъв приход ще реализира. Военното ведомство и на най-могъщата на света държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки и тайни калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни канцеларии. Тогава защо ли се лъжем, че например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: издълбах пропаст между българите и Османска Турция, да заповядат сега Европата и Русия! – та като рекъл тези думи наш Гьорги, и виждате ли, онези хора през глава хукнали да ни отърват и освобождават? Театро! То е само игра на въображението. А пък ние се вживяваме до степен да закрещим като онези възрожденски нашенски свахи, които пустосвали актьора, изпълняващ роля душманин на многострадална Геновева.

  Дълбоки и силни са ни корените. България не е изнежена романтична несретница, бъдещето, и преди всичко – настоящето й, най-много от нас зависят, от умението и трудолюбието ни, от предприемчивостта и старанието да работим като стопани на имота си. Така просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата нация; защото който види успеха им, ще рече: тези са същинските българи, които са и европейци, порядъчни граждани на света.

  Тук ни е мястото, тук, на корена си. Да не забравяме какви сме, кои сме, да не се правим на донски казаци или янки североамериканци, а да уважаваме своето и да престанем да разчитаме на снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината първо в себе си да дирим; а то важи както за изтеклите сто и двайсет години, така и за ставащото тук и сега. Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници, килим от рози или вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще! Животът се живее тук, разделен на епизоди като зърна от броеница. А в тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, какъвто е изобщо светът и живота на всяка нация. И тогава защо да ни учат какво следва? Защо сами да не отберем от миналото си поуки, които настройват не как героично се умира, а как талантливо се живее за род и отечество! Преклонението пред когото и да било също може да пречи; тук и сега няма нищо по-главно от нас живите, все по-драматично оредяващите под седем милиона българи в България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 apr. 2020

Илюстрации: 

- Типичен политически лидер сред 30 г. демокрация;

- Ареалът на българите, древното местно население.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (106.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (106.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

    06.09.1996., продължение

  ...Тъй да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е буболечка. Дожалява ми да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам, че е съсипала живота й. Ето! Това постигна мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека. Ей тук се разминахме с теб. Остави ми колата, която те уби – обгоряло отвътре купе със следи от горялото ти тяло. И я направих отново кола, която да носи радост и кеф от живота. Кому? На първо място на мен. Благодарен съм на майка ми, която пожела да съм щастлив с тази кола, с която те, двамата с баща ми – докато я имаха година и половина, са изпитали само отлични преживявания. Наистина, майка ми държеше на мен, ала към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, по-малко тактична откогато и да било. И си отиде оттук в шейсет и четвъртата си година, все така вгледана в пейзажите от онзи техен живот с баща ми, който живот живееха бедни, но привързани един към друг и с любовта, а не поради пари и вещи, придобити впоследствие, наистина щастливи.

   07.09.1996. 

  Вчера в три след обяд се събрахме при гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенницата Емилия. Планирали да си купят кола за около пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха. Би трябвало половината от тази къща да е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите от баща ми, които пренесоха от другото си жилище – четиристаен апартамент с голяма просторна тераса. Виждам, дома на родителите ми с вкус си подреждат. Доста пари похарчили. Плоча бетонна налели, обновили ел.инсталацията, разширили, преустроили банята, нова мивка в кухнята виждам излята, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на баща ми: четирикрилни два гардероба с надстройка, библиотеки, ракли, дивани, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното скромно жилище с една от стаите, където живяхме седем преизпълнени от бедност и притеснения години с Ася, майката на двете ми щерки. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Ася два пъти прави опит да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Жоро, подкосяват ми се краката, като минавам край стаята им". И съм сигурен, че наистина е било така.

  Миналата седмица погребваха един от големите актьори, българин по излъчване, сдържан, силен, нежен, Георги Георгиев-Гец. Издъхнал в седемдесетата си година. Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът – тъмен; на обществената сцена се изтърколиха уроди някакви, гаврят се с всичко в България. Няма майка, ни баща за тях. Весели гамени. В интервю актьорът Андрей Чапразов пряко се обърна към тези кукери: "Момчета, воните. Всичко, до което се докоснете, започва да смърди". Ала публиката се прехласва по маймунджулъците, по тъпите им просташки шегички. Манталитетът на янките: щом ни носи печалба, значи е гот!  "Кое се търси, то си требе" – както би рекъл шопът. Народът – наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните деца по пейките отпред. Тихо като преди буря... А буря няма да има: всеки приклекнал в себе си, ослушва се сякаш сме във война. Цените на храните седмично нарастват с по два до пет лева. Вихри се спекула. По телевизията от сутрин до вечер мелят, говорят за убийства, изнасилвания, крупни грабежи, кървави катастрофи, аварии по мините и заводите. Рекетьори, изнудвачи от гетата, убийци, изнасилвачи, корумпирани висши или общински чиновници – все това са им вестите. Откъде долетя да се развихри противната пасмина?! От какви цепнатини изпълзя и се настани самодоволна, ненаситна, алчна в родния ни дом? Всеки ден, чувам, съкращават работни места, закриват цели цехове и цели заводи, опразват производствените халета, превръщат ги в търговски складове. Скъпите машини за производство и поточни линии нощем като крадци товарят и ги пращат с колони от тирове, с влакови композиции незнайно в каква посока извън България.

  Обикновеният българин едвам преживява, едва храни челядта си, а наркомани и мрачни типове, проституиращи момичета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения, купоните им завършват с побоища, стрелба, оргия. Разврат и пиянство, властващи и престъпници взаимно си правят реверанси и българинът тъпо мълчи. Кандидатите да управляват България – бол, с лопата да ги ринеш, а плодородната земя пустее, буренясва. Селяните масово си колят животните, че фураж и жито им не достига. Малките частни фирми, които избуяха в първите месеци и години след Десети ноември 1989 г., фалират заради убийствени данъци, заради убийствените лихви по обслужване на кредитите. Банките станаха котило за кредитни милионери. Мародерите източват кръвта на България към личните си сметки някъде на Запад.

  Младият българин душа дава да изкръшка от военна служба, да се махне оттук. Живеещи от социални помощи хорица вдигат думбазки конаци край улица Ландос, откъм Столипиново. Полицаят не е ред и закон, а безобиден чиновник в униформа, човек без самочувствие, че служи на реда и закона в държавата ни. Над главата му големите началници се договарят с бандитите и крадците. Следствие, Прокуратура*, Съд се занимават с дребните риби от престъпния свят, докато най-едрите мафиоти са обслужвани от елитни адвокати и депутати в Народното ни събрание. Образуват се самодейни младежки банди за убийство и грабеж. Чувам, спецовете в краденето през покрива на жилищен блок с алпинистки въжа и куки се спускат до набелязания за обир дом. Колежка от началния курс извела за двайсетина минути тримесечното си бебче долу на слънце, а в това време с алпинистки такъми от покрива в дома й на осмия етаж се спуска крадец: задигнал пари, бижута, обуща, сватбената й рокля.

  Чудни обири стават напоследък! По съседски си приказваме, че всичко се върши строго по план, обмислено; жертвата я следят месеци преди акцията. Моите съседи по участ в блока тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за гаражи и апартаменти днес са хит на пазара. Но и това не помага. Говорим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат професионално, ловко, безмилостно; и нищо не ги спира. Пък и да ги хванат, плащат на когото трябва, и за разлика от нас, тях закон не ги лови. Който може, запасява се с храна за очакваното драстично увеличение на цените. Трупат тайно и в промишлени количества брашно, захар, олио, фасул, ориз. Живеем в постоянен стрес. Престъпният свят води тайна, необявена подла война с обикновения българин, а политическите партии тук правят всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на вярата и крепост на Българщината се превърна в средство за търговия; оказа се, че и висши Божи служители усилено се трудят да разпиляват българското ни племе. За сметка на това призиви за обединение на нацията колко щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню в политическия цирк; на практика обаче гръмко самообявилите се за патриоти и защитници на правата и свободите вършат точно обратното.

  Това тук е преди всичко духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са само следствие от избуялата злост, животински страх и невежествена алчност за власт. България днес си няма духовен център, духовна личност за водач. Това е!

   12.09.1996. 

   Страхувам се от: 
   - някой, който ще ми поиска огънче и ще ми вземе здравето;
   - фанатични очи на сини, тъмносини и червени партайци;
   - политици, които силно искат да ме направят щастлив;
   - хора, готови денонощно да мислят вместо мен;
   - хора, изпълнени с желание да се жертват за мен.

   13.09.1996. 

  Да направиш от детенцето човек, който да знае, не е толкова трудно; трудно е от научения да създадеш мислещ с ума и опита си гражданин на Отечеството.

  Нищо не се е променило. Преди цитираха Маркс, Ленин, Тодор Живков, сега във всяко слово от високите трибуни ечи: Дай, Боже! Боже, помози! Ако е рекъл Бог! Или само Боже! – следвано, обаче не от един, а от три удивителни знака, както се изявява по форумите на Internet яко газиран разгневен поет от село Рогош. Което "Боже!!!" би трябвало да означава велики чувства, трепет велик. Царе на комедията!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 apr. 2020

Илюстрации:

- Моите щерки и майка им, която бе едва 42 кг.;

- Баща ми с възстановения от него мотоциклет.

–––

* Главен прокурор по това време, от 17.02.1992. до 21.02.1999 г., е Иван Татарчев (1930-2008), известен с фразата "Над мен е само Господ". 

Фамозният Иван Татарчев

Годината е 1991. На парламентарните избори СДС побеждава "с малко, но завинаги". По върховете на синята коалиция властва прословутият Втори адвокатски колектив – министър-председател е Филип Димитров (1955), шеф на вътрешните работи е Йордан Соколов (1933-2016), правосъден министър Светослав Лучников (1922-2002)... СДС решава да овладее съдебната система – за целта разпуска Висшия съдебен съвет и назначава нов, който по препоръка на Лучников пък избира за главен прокурор адвоката Иван Татарчев, а за шеф на Върховния касационен съд Иван Григоров (1945-2017). Татарчев е назначен на длъжност на 19 февруари 1992 г. Наследява подалия оставка Мартин Гунев. Иван Татарчев прави тотална чистка в Прокуратурата. За около три месеца са уволнени повече от хиляда прокурори. Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2012/11/09/1943869_tatarchev_-_purvite_sedem/ Бел. м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (105.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (105.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   28.08.1996., продължение

  Тодор Ряпов (1947)*, най-добрият ми приятел от детските години, кум и т.н., ме пита какви съм ги вършил през цялата 1990 г. в компанията на Теодор Димитров (1951-2007), Андрей Захариев (1953?) и неколцина по-активни повратливи членове на Демократическата партия на г-н Стефан Савов (1924-2000), като госпожица Златка Русева (1960?), Христо Марков (1962-2020), доносника на Държавна сигурност и днес конституционен съдия Георги Марков (1950) и прочие хубави хора. Бих могъл и аз да питам моя добър приятел какво е правил в компанията на партайците през соца, особено когато ми е обяснявал за петте канала за събиране на сведения за когото и да е у нас, в България. Колкото до дружинката на демократа Савов, интересът ми към Стефан Савов и компанията му всеки случай не е заради топла длъжност или финикийски знаци, а вероятно е следствие от вродено любопитство към екзотични екземпляри сред родната политическа флора и фауна.**

  Животът е по-драг от екзотиката на романтичните идеи. Това не искал да проумее Никола Вапцаров – тънък и фин наблюдател, а предан на заслепяваща ума илюзия. Баща ми дърводелецът казваше: "Видиш ли у някой да му шарят очите като мишка в трици, по-настрана бягай от такъв". Праведните партийци от която и да е тукашна партия напомнят слуги, скупчени около нозете на любимия свой бронзов деспот с отчаяна преданост в невежествените очи.

  Вапцаров невежа ли е? А нима – с техните явни и секретни канали за информация, партайците при соца да не са знаели всичко онова, което безпартийният простосмъртен нямало как да знае за ужасите, сътворени от техните кумири и предстоятели?

 Защо новото непременно трябва да се ражда само с кръв и гняв по площадите!

   29.08.1996.

  За Симеон ІІ. По-достойно нещо*** като поведение през живота си не бях виждал. И си давам сметка, че народът ни системно е развращаван от някакви тъмни персони с манталитет на слуги, с характерна за низши прослойки стръв да им стане на всяка цена номерът: безскрупулно, подло, цинично, нагло, гадно. Какво ще рече Власт на народа, когато множеството ни, раздирано между недоимъка и футболните страсти, няма уважение към интелекта и закона! Стефан Стамболов. Ловък, умен, сексуално чудовище – какво като е най-значителният сред строителите на модерна България? Тази наша българска утроба за политици копира най-пошлите примери на Европа – Наполеон, Ленин, Хитлер, Мусолини, Сталин, само дето в българския ни вариант не дотам обладани от сатанинско вдъхновение и джуджета в сферата на духовността.

  С интелектуалните си способности и с творческия си заряд българинът е рушал отдолу и отвътре господстващата ориенталска съзерцателност и хаотичността на местната власт в Османската империя. Нетърпението и лудата мечта, кипенето на кръвта у милите наши апостоли, все младежи по на 20-28 години, изпреварили, ала с припряността си пресекли ферментацията на българското ни самосъзнание, и от пусто бързане, вкарали сме си вълка в кошарата – завтекла се Руската империя да ни спасява ли? Не-е... За да ни употреби за своите имперски амбиции! И вместо да излезем от половин хилядолетие тирания като стопани на имота си, измушили сме се като аргати. За което берем ядове, и кой знае докога още ще берем... Големанов, Бай Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин: низ от не особено весели, но напористи образи на невежи, хора без усета и достолепието на стопани. "Народът – прост, животът – тежък, скучен", жали Никола Вапцаров, но и той оплетен, и той погубил се в една твърде романтична наглед фанатична идея.

  Пошлостта у нас печели всички битки с творческото начало. Масовият човек тук е беззащитен, интелигенцията е смачкана; какъв пример може да бъде! Телевизията тиражира образи на болнави и обезверени философи: Дамян Дамянов, Константин Павлов, Иван Радоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Христо Фотев... Българските ни горди бардове! Това ли са онези довчерашни с ореол и пращящи от самолюбие доспехи! Не звучи вече свежо иронията у Борис Димовски, Радой Ралин, Радичков, в ъгълчето й виси печал – с други думи: Ами, това е положението! Николай Хайтов напомня ударен от гръм, доскоро така могъщ изразител на българщината. Виждаме довчерашни послушници и безличия да се изживяват като гении на нацията. Левчев мрънка уклончиви болнави обяснения, потискащо безпомощен. И галеното дете на софийските интелектуалци Александър Геров буди жал, че печална участ може да сполети най-нежния от съвременните родни творци – тъжен, притеснен. Безславно изчезна, стопи се онзи така предизвикателен и твърд Георги Джагаров. Споменът за императорското му самочувствие на първи васал избледня в личната му трагедия на ненужен, изоставен от приятели (Толкова са му били приятели!) и от любими в последните си дни нещастник. За себе си може би навреме, а за мнозина от моето поколение съвсем ненавременно си отидоха от живота на нацията онези бардове на соца – Андрей Германов, Веселин Андреев, Михаил Берберов. Сякаш никога не го е имало поетът Добри Жотев – Бащата за т.нар. Априлско поколение поети.

  Непоносима жал лъха от всичко, което до вчера бе за нашите си мащаби стойност в националната ни литература. Защо скарани помежду си и обезверени си отиват от нас тези необикновени българи? Защото обслужвали партийната върхушка ли?! А освен тях да виждаме други изразители на националния дух. Имаме ли литературна критика, която да ги въведе сред обикновените българи. За манталитета на част от докосналите се до власт или до вниманието на средствата за масова информация литератори и политици говорят обидно тъпите плоски закачки, които си разменят, гарнирани с циничен подтекст. Сред днешни Царе на комедията лъщят Константин Тренчев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев, Светлозар Игов (изживяващ се като Ромео – с куп предвземки, адвокатът бивш доносник Георги Марков, академик Благовест Сендов. От репертоара на тези славни мъжа са фразичките "Да го духа!", "кратки музикални форми", "за големината на онзи член" и пр. Като на председател на Народното събрание г-н Сендов ведро съобщи за "най-милото си" с уговорката, че говори "за онзи орган". Сред тях и Кеворкян**** – във вестник "24 часа" от 18 юли 2000 г. с крещящо заглавие "Обществените еднодневки – използван презерватив". Това им е стилът на общуване? Това ли са достойните мъже на днешна България?

   31.08.1996. 

  На този ден през 1983 г. на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми. Случайно ли точно там се взриви газовата уредба на колата му, две години след като ме уволниха за критична статия?

  Гласуват закон. Избират комисия и приемат правилник за приложение на закона. Не бил, види се, достатъчен правилникът, та се сбира нова дружина и утвърждава инструкция за приложение на правилника. Но и това не им стига, та по някое време се пръкват Указания за Приложение на Инструкцията от Правилника за употреба на закона... И това ако не е бюрокрация!

  Най-веселото е, че повечето от тези закони, правилници, инструкции, указания, предписания, приложения и прочие тържествено прогласувани в Парламента ни документи обслужват единствено хитреците, служат на тарикатите да заобиколят простичките пределно ясни нравствени послания на живота.

   06.09.1996. 

  На 6 септември 1983 г. в столичната клиника Пирогов издъхна баща ми. Какви ли идеи е имал за мен не ми е известно. Задължен съм му, че ме е създал физически. Беше българин, сръчен в работата си, но неумел да лавира в живота – от тези, за които с насмешка казват "Беден, но честен". Всичко, което стори, стори го с мерак и труд, много труд. Бе мълчаливец, та разговорите ми с него започнаха едва след смъртта. Когато, три години по-късно, и майка си отиде, сестричката ми се пресели в дома им, здраво привързана към техните вещи, сбирани през целия им живот...

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 6 apr. 2020

Илюстрации:

- Стария Пловдив, спомен от Къщата Недкович, авг.1980 г.

- Показателен фрагмент от живота в Народното събрание.

ПОСЛЕСЛОВ:

Микеле Плачидо (1946)

Tania Tzifkansky: – Иван Панев нанесе и той поразии, не го обичам.

George C. Boyadzhiev: – Негово е решението е да бъда прогонен от "Комсомолска искра". Събира си сътрудниците веднага след като се прибира от среща на четири очи с Т. Живков, който го посрещнал с лафа: "Какво чета аз във вашия младежки вестник, Иване? Че Червеният площад в Пловдив смърди на леш..." И му посочил разтворения върху бюрото вестник с моята статия по повод Месеца за защита на природата "Примери с обратен знак" от май 1981 г. Това го научавам първо от асеновградчанина Крум Марков, после го потвърдил пред Иван Коджабашев и Спас Беловски, който пък пряко отговарял в Окръжния комитет на БКП за пловдивските медии. Та резолюцията на Панев била: "На този повече да не му виждам името в нашите вестници".

Tania Tzifkansky: – Ужасен беше. Недостоен.

George C. Boyadzhiev: – Не сме на едно мнение, Танче, за Иван Панев. В сравнение с киселата и недостъпна Дража Вълчева (1930-2016), Панев си беше асъл филибелия; не се криеше, разхождаше се пеш сам по Главната – срещал съм го надвечер, спрял пред някоя витрина, пловдивчани можеха да си говорят с него, изобщо, милееше за града. По онова време по телевизията тук въртяха италианския сериал "Октопод", където актьорът Микеле Плачидо (1946) в ролята на комисар Корадо Катани бе все едно копие на Иван Панев (1933-1990). Че ме бил изгонил Панев от "Искрата"... Ами на негово място в онези години ти как би постъпила! Не питам, отговор не ща. Гнус ме е от герои post factum, които със задна дата изпълниха медиите ни. И не, не съм бил герой, но не определям човека по това пред чия икона пали свещи. Панев беше готин пич, жалко, че каузата му поначало си е била causa perduta. Бъди здрава! 

___
* Тодор Ряпов (1947), трийсет години главен технолог в пловдивския Захарен комбинат.
** Вж. Политическата биография на типичен хамелеон:

Спас Гърневски

 http://toross.blog.bg/politika/2015/10/12/spas-gyrnevski-otblyskvashtiiat-politicheski-hameleon.1398939

*** Като абсолютен наивник, с доверие съм приемал този титулуван тарикат и палячо.
*** Добавено при преписа по-късно. Бел.м., tisss.