ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (106.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (106.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

    06.09.1996., продължение

  ...Тъй да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е буболечка. Дожалява ми да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам, че е съсипала живота й. Ето! Това постигна мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека. Ей тук се разминахме с теб. Остави ми колата, която те уби – обгоряло отвътре купе със следи от горялото ти тяло. И я направих отново кола, която да носи радост и кеф от живота. Кому? На първо място на мен. Благодарен съм на майка ми, която пожела да съм щастлив с тази кола, с която те, двамата с баща ми – докато я имаха година и половина, са изпитали само отлични преживявания. Наистина, майка ми държеше на мен, ала към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, по-малко тактична откогато и да било. И си отиде оттук в шейсет и четвъртата си година, все така вгледана в пейзажите от онзи техен живот с баща ми, който живот живееха бедни, но привързани един към друг и с любовта, а не поради пари и вещи, придобити впоследствие, наистина щастливи.

   07.09.1996. 

  Вчера в три след обяд се събрахме при гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенницата Емилия. Планирали да си купят кола за около пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха. Би трябвало половината от тази къща да е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите от баща ми, които пренесоха от другото си жилище – четиристаен апартамент с голяма просторна тераса. Виждам, дома на родителите ми с вкус си подреждат. Доста пари похарчили. Плоча бетонна налели, обновили ел.инсталацията, разширили, преустроили банята, нова мивка в кухнята виждам излята, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на баща ми: четирикрилни два гардероба с надстройка, библиотеки, ракли, дивани, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното скромно жилище с една от стаите, където живяхме седем преизпълнени от бедност и притеснения години с Ася, майката на двете ми щерки. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Ася два пъти прави опит да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Жоро, подкосяват ми се краката, като минавам край стаята им". И съм сигурен, че наистина е било така.

  Миналата седмица погребваха един от големите актьори, българин по излъчване, сдържан, силен, нежен, Георги Георгиев-Гец. Издъхнал в седемдесетата си година. Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът – тъмен; на обществената сцена се изтърколиха уроди някакви, гаврят се с всичко в България. Няма майка, ни баща за тях. Весели гамени. В интервю актьорът Андрей Чапразов пряко се обърна към тези кукери: "Момчета, воните. Всичко, до което се докоснете, започва да смърди". Ала публиката се прехласва по маймунджулъците, по тъпите им просташки шегички. Манталитетът на янките: щом ни носи печалба, значи е гот!  "Кое се търси, то си требе" – както би рекъл шопът. Народът – наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните деца по пейките отпред. Тихо като преди буря... А буря няма да има: всеки приклекнал в себе си, ослушва се сякаш сме във война. Цените на храните седмично нарастват с по два до пет лева. Вихри се спекула. По телевизията от сутрин до вечер мелят, говорят за убийства, изнасилвания, крупни грабежи, кървави катастрофи, аварии по мините и заводите. Рекетьори, изнудвачи от гетата, убийци, изнасилвачи, корумпирани висши или общински чиновници – все това са им вестите. Откъде долетя да се развихри противната пасмина?! От какви цепнатини изпълзя и се настани самодоволна, ненаситна, алчна в родния ни дом? Всеки ден, чувам, съкращават работни места, закриват цели цехове и цели заводи, опразват производствените халета, превръщат ги в търговски складове. Скъпите машини за производство и поточни линии нощем като крадци товарят и ги пращат с колони от тирове, с влакови композиции незнайно в каква посока извън България.

  Обикновеният българин едвам преживява, едва храни челядта си, а наркомани и мрачни типове, проституиращи момичета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения, купоните им завършват с побоища, стрелба, оргия. Разврат и пиянство, властващи и престъпници взаимно си правят реверанси и българинът тъпо мълчи. Кандидатите да управляват България – бол, с лопата да ги ринеш, а плодородната земя пустее, буренясва. Селяните масово си колят животните, че фураж и жито им не достига. Малките частни фирми, които избуяха в първите месеци и години след Десети ноември 1989 г., фалират заради убийствени данъци, заради убийствените лихви по обслужване на кредитите. Банките станаха котило за кредитни милионери. Мародерите източват кръвта на България към личните си сметки някъде на Запад.

  Младият българин душа дава да изкръшка от военна служба, да се махне оттук. Живеещи от социални помощи хорица вдигат думбазки конаци край улица Ландос, откъм Столипиново. Полицаят не е ред и закон, а безобиден чиновник в униформа, човек без самочувствие, че служи на реда и закона в държавата ни. Над главата му големите началници се договарят с бандитите и крадците. Следствие, Прокуратура*, Съд се занимават с дребните риби от престъпния свят, докато най-едрите мафиоти са обслужвани от елитни адвокати и депутати в Народното ни събрание. Образуват се самодейни младежки банди за убийство и грабеж. Чувам, спецовете в краденето през покрива на жилищен блок с алпинистки въжа и куки се спускат до набелязания за обир дом. Колежка от началния курс извела за двайсетина минути тримесечното си бебче долу на слънце, а в това време с алпинистки такъми от покрива в дома й на осмия етаж се спуска крадец: задигнал пари, бижута, обуща, сватбената й рокля.

  Чудни обири стават напоследък! По съседски си приказваме, че всичко се върши строго по план, обмислено; жертвата я следят месеци преди акцията. Моите съседи по участ в блока тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за гаражи и апартаменти днес са хит на пазара. Но и това не помага. Говорим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат професионално, ловко, безмилостно; и нищо не ги спира. Пък и да ги хванат, плащат на когото трябва, и за разлика от нас, тях закон не ги лови. Който може, запасява се с храна за очакваното драстично увеличение на цените. Трупат тайно и в промишлени количества брашно, захар, олио, фасул, ориз. Живеем в постоянен стрес. Престъпният свят води тайна, необявена подла война с обикновения българин, а политическите партии тук правят всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на вярата и крепост на Българщината се превърна в средство за търговия; оказа се, че и висши Божи служители усилено се трудят да разпиляват българското ни племе. За сметка на това призиви за обединение на нацията колко щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню в политическия цирк; на практика обаче гръмко самообявилите се за патриоти и защитници на правата и свободите вършат точно обратното.

  Това тук е преди всичко духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са само следствие от избуялата злост, животински страх и невежествена алчност за власт. България днес си няма духовен център, духовна личност за водач. Това е!

   12.09.1996. 

   Страхувам се от: 
   - някой, който ще ми поиска огънче и ще ми вземе здравето;
   - фанатични очи на сини, тъмносини и червени партайци;
   - политици, които силно искат да ме направят щастлив;
   - хора, готови денонощно да мислят вместо мен;
   - хора, изпълнени с желание да се жертват за мен.

   13.09.1996. 

  Да направиш от детенцето човек, който да знае, не е толкова трудно; трудно е от научения да създадеш мислещ с ума и опита си гражданин на Отечеството.

  Нищо не се е променило. Преди цитираха Маркс, Ленин, Тодор Живков, сега във всяко слово от високите трибуни ечи: Дай, Боже! Боже, помози! Ако е рекъл Бог! Или само Боже! – следвано, обаче не от един, а от три удивителни знака, както се изявява по форумите на Internet яко газиран разгневен поет от село Рогош. Което "Боже!!!" би трябвало да означава велики чувства, трепет велик. Царе на комедията!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 apr. 2020

Илюстрации:

- Моите щерки и майка им, която бе едва 42 кг.;

- Баща ми с възстановения от него мотоциклет.

–––

* Главен прокурор по това време, от 17.02.1992. до 21.02.1999 г., е Иван Татарчев (1930-2008), известен с фразата "Над мен е само Господ". 

Фамозният Иван Татарчев

Годината е 1991. На парламентарните избори СДС побеждава "с малко, но завинаги". По върховете на синята коалиция властва прословутият Втори адвокатски колектив – министър-председател е Филип Димитров (1955), шеф на вътрешните работи е Йордан Соколов (1933-2016), правосъден министър Светослав Лучников (1922-2002)... СДС решава да овладее съдебната система – за целта разпуска Висшия съдебен съвет и назначава нов, който по препоръка на Лучников пък избира за главен прокурор адвоката Иван Татарчев, а за шеф на Върховния касационен съд Иван Григоров (1945-2017). Татарчев е назначен на длъжност на 19 февруари 1992 г. Наследява подалия оставка Мартин Гунев. Иван Татарчев прави тотална чистка в Прокуратурата. За около три месеца са уволнени повече от хиляда прокурори. Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2012/11/09/1943869_tatarchev_-_purvite_sedem/ Бел. м., tisss.