ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (108.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (108.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   08.03.1997.

  Цената, т.е. пазарната стойност, на някои "хубави хора" се чете върху сбърчените им вежди, изпъчените гърди, вирнатия нос. То е цената, която си определят; можеш да ги купиш и продадеш, и невинаги на загуба. Цената на демокрацията се плаща от нас, обикновените, спазващите закона граждани, не от политическите примадони и шмекери от всякакъв род, които са постоянни галеници на медийното пространство у нас. Тяхната партийна праведност е преди всичко насилие над интелекта. Затова и да си учител е така печално днес. Съвест не се купува със служебно положение и с нищо се не купува, а от никого не се страхува онзи, който е учител по призвание. Да вдигнем очи, да огледаме какви ги вършат сред управниците на нацията лицемерът, парвенюто, страхливецът, грандоманът, фукльото? Ами че от тези гарги смърди на посредственост, невежество, самодоволство, грубиянство, измама и партиен страх.

  Мои врагове са не личности, с които не съм съгласен; врагове, мислел съм си, са ми инертността, войнстващата посредственост. "Мина времето на динозаврите", за този стих от текста ми за химн на училището, където работя, неколцина от колегите си изгубиха съня. Сред тях, години по-късно една от заможните т.нар. бизнес-дами на Пловдив, Цвета Иванова (1946) тогава ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Казах й, че е само едно малко динозавърче, и тя, като помощник-директор по онова време, май че го прие за комплимент. Правиха-струваха мизерниците, назначиха си комисия да обследва пасажа за динозаврите, два пъти на педагогически съвет ми се гневиха и така динозаврите изчезнаха, независимо че на текста аз съм авторът.

  Каква цена плащаме за външно привидното наше спокойствие, когато фарисеите са завладели храма? За кратичка вестникарска бележка, отпечатана в най-четения местен всекидневник "Глас" през януари 1993 г. под заглавие "Цената", повдигнаха вой и рев сред колегите ми в училището! Час и половина слушах жарки реплики от десетима "педагози с опит", помня ги до един, които се причислиха към обидените. Настояваха да им се извиня публично чрез същия вестник "Глас", дори задвижили отговорни фактори в местната градска управа, доколкото чух. Ами не бях споменал ни едно име, просто милите се бяха разпознали и оттам дойде гръмогласно зеене и горещене. Заболя ме не от десетимата, а че останалите около деветдесет висшисти, колеги учители в същото училище, кротичко попиваха скандала. Подир учителския ни съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка. Ала мнозинството кибици като прокажен следващите десетина дни ме отбягваха, а после май ми простиха – размахват пръстче, усмихват ми се: "А-а, знаем си те ние. Шило в торба си ти-и-и". Демек, простили, разминало ми се. Бях писал в бележката си как шетат по пазарищата на Балканския полуостров от Скопие до Истанбул да си продават контрабандно пренесената през границата стока, докато се пишеха болни и пропускаха занятия с учениците. С един куршум два заека: болничните се плащат, а далаверката си е далаверка. Човещинка, дето има една дума!

  10.03.1997..

  По повод книжлето от трийсетина страници от най-евтина вестникарска хартия на Василен Ведров – псевдоним на бившия счетоводител Петър Петров, "В бездната на безверието". Късата ми рецензия се появи в друг местен вестник, "Пловдивски неделник". Среща едва кретащия болнав Петров чудесният за мнозина почитатели на местната пловдивска лирика Тодор Чонов, поет от село Рогош, а доскоро и кмет на Стария Пловдив, та среща великият поет по пловдивската Главна престарелия счетоводител Петров с възгласа: "Бре-ей, Петров, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците." Ето, впрочем, въпросната ми рецензия за книгата на Петров!

  Пристрастие, в най-човешкия смисъл на думата, към съдбата на българина, но и уважение към етичните норми откривам в тази книга. От нейната искрена, наивна почти поради приповдигнатия си тон проза иде полъхът на Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в провинциалното си битие, от друга – извисени до онова, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който много жестоко е лъган в своята доверчивост. Как ви се вижда този неуморен самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на скучни, а и не толкова скучновати радио- и тв-рубрики? Откривам строгата му взискателност при възпитанието на поколенията, излъчване на достолепие и самоуважение от чистия български дом, респект пред бащата, очарованието на майчиния силует. Тази книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената ни среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на Василен Ведров с "хероите на нашето време" – Ехидничещият, Непукистът, Симпатягата-шмекер, Безцеремонният грубиян, Тъпанарят шегаджия – потупващият по гърба така, че да си прехапеш езика, Зализаната естрадна глезла, Неврастеничният фукльо, Проспериращият подлец, Напредващият в кариерата си червей, Лакомото животно от бизнеса... и твърдият, но деликатен глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

  Лично аз не бих се заел с разгръщането на стари сметки. Но не мога да отрека, че човек е в правото си да изправи Миналото незабравимо пред съда на собствената си съвест. В този смисъл книгата има драматичен характер. Който я прочете, а тя се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото съзнание се определя именно от такива негръмогласни, но сурови завръщания към преживяното и изстраданото. Все пак властта отпреди Девети (ІХ.1944 г.), сочи авторът, – колкото и корумпирана, колкото и да е отричана, мнозинството от обикновените хора са живели почтено, спазвали са традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на взискателно обществено отношение към политическите и стопанските катаклизми днес направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически кукери. Ето защо тази книга е необходима и си струва да се чете и препрочита особено от младия читател. 

  Към двете илюстрации:
  
  Изражда ли се нацията ни, оглупяваме ли? Или това си е нормално състояние на нещата у нас? 80 (осемдесет) години делят изображението на едно най-обикновено момиче от провинциална девическа гимназия и облика на персона от политическия елит на модерна България, персона, чието присъствие в публичното пространство е самата Простащина с претенции и назидания, хем професор и доктор на науките.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 apr. 2020

Илюстрации: 

- Около 1940 г. Бъдещата ми майка като гимназистка*;

- 80 г. по-късно – проф., д-р на незнамкакви си науки**.

–––

* Бъдещата ми майка (1925-1988) в униформа на ученичка от Девическата гимназия в Пазарджик.

** Проф. дфн Мариана Василева Георгиева-Бенчева (1961), политик, бивш министър, https://www.mignews.info/mariana-georgieva-ostava-vyarna-na-mestan/ & https://www.youtube.com/watch?v=9v8GZIFrHS0&feature=share&fbclid=IwAR2Ns1swCjmz1qs9Ee2P5Z0wUOPneazCy6IoPpAPRUXMYjqHVCAkzVCaS2Y Бел.м., tisss.