ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА

ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА
ФАЛШЪТ В Т.НАР. ЛИБЕРАЛНИ ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ

  
...Жената е самият живот, тя не е за живота. И затова нейната мисия е да върне човека от формите към съдържанието на живота. Категориите й са тези, за които няма място в чисто структурните мъжки ограничения. Те са Красота, Дълбочина, Вяра, Интуиция. За тях няма и не може да има място в марксизма, фройдизма и разните социологии...

  В онази степен, в която мъжът е просто мъж, той е преди всичко скучен. Той е принципен, мъжествен, порядъчен, логичен, хладнокръвен, полезен. Но става интересен едва когато поне малко надрасне това свое, в крайна сметка, СМЕШНО, хумористично мъжество. Дори самата дума мъж е смешна, у мен събужда образ, запечатан във фотографии от началото на века – мустакат тип с бомбе, покорител на жени, изпълващия света с празната си, звънка риторика. При мъжа интересни са момчето и старецът, и е застрашителен (в дълбочина) възрастният мъж, когато е във всеоръжие на мъжката си сила.

  Мъжката святост, мъжкото творчество представляват преди всичко отказ от това, което е мъжката специфичност. Нито едно велико произведение на изкуството не възпява четиридесетгодишния мъж. Напротив – представя го като неудачник, като падение на момчето у него или като лъжец, деспот и садист.

  В светостта мъжът е най-малко от всичко мъж. Иисус не е мъж – понеже "мъж" е името на падналия човек. Той е Моят Отрок (момчето), Синът Единороден, Синът на Богородица. У Него отсъстват основната претенция и основният идол за мъжа – самодостатъчността (самият Аз с мустаците ми). Иконата на Христос Младенеца в обятията на Мария е не просто икона на Боговъплъщението. Това е преди всичко икона на Христовата външност. Това трябва да е известно и чувствано, говорим ли за женския въпрос в Църквата. Църквата отхвърля мъжа в неговата автономност, сила и себеутвърждаване, тя казва: "силата Ми се в немощ напълно проявява...”(2 Кор. 12:9).

  (...) Падението на Адам и Ева действа винаги; и локос на падението не е някаква си там отвлечена природа, която сме били унаследили от Адам – център на падението е цивилизацията. Цивилизацията именно е змията изкусителка, откриващата пред човека уж неограничените му възможности, и така скрива от него неспособността му да проумява света, като му шепне: "Ще бъдете като богове".

  Удивителното е, че истинският творец е скромен човек, ала създадената от тези творци цивилизация е горда. Тя прилича на смешно човече, което сякаш излиза от туристическия автобус, поглежда картина на Микеланджело и казва: "Ето на, какво можем ний, човечеството, какво сме създали". Онова, което смирява талантливия (творецът е творец само доколкото е смирен пред своята дарба), за човечеството се превръща вече в източник на гордост.

  (...) Най-дълбоко лъжлив от всички е принципът на сравняването, който лежи в основата на призива към равенство. Със сравняване не се постига нищо и никога; то е източник на зло, на завист (защо аз не съм като него), на злоба, и накрая – на бунт и разделение. Това е генеалогията на Сатаната. Тук в ни един пункт, ни един стадий няма добро: всичко е отрицателно докрай. В този смисъл нашата култура е демонична, защото в основата й лежи сравняването.

  Тъй като сравняването води към опит и към познание за неравенството, стига до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителността на каквито и да са различия; а тъй като тях винаги ги има, тръгват на люта схватка с различията, към насилственото приравняване, и което е страшно – отричането им като най-дълбока същност на живота. Личността, жадуваща равенство – без значение дали мъж, или жена, е опустошена и безлична, тъй като личното при нея е било точно това, което е било различно спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на равенството.

  На демоничния принцип на сравняването християнската култура противопоставя любовта, цялата същност на която е в пълното отсъствие на сравняването – както като източник, така и като същност. В света затова няма и не може да има равенство – защото светът ни е създаден от любов, а не от принципи. И жадува любовта, а не равенство, и нищо не убива така любовта и не я заменя така злостно и ненавистно, както натрапваното като цел и ценност равенство.

  В любовта е вкоренена двойнствеността у човека като мъж и жена. То не е грешка, която човечеството да поправи чрез равенство, нито е дефект, нито случайност, а Първото и най-онтологичен израз на самата същност на живота. Осъществяването, изпълняването на личността е в самоотдаването, тук бива преодолян законът, тук умира самоутвърждаването на мъжа като мъж и на жената като жена и прочие. Това обаче означава, че няма равенство, а онтологично различие, правещо възможна любовта – единство, но съвсем не и равенство. Равенството винаги предполага множественост на равните, която никога не се е претворявала в единство, тъй като същност на равенството е неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в живот, в творчество...

  Мъжкото и женското начало съответстват на природата на света ни; единствен човекът обаче ги претворява в семейство. Ненавистта към семейството в нашата култура днес извира от факта, че семейството изобличава злото на равенството.*

  Решите ли да определите доколко цивилизована е една общност, вижте как тя се отнася към младото момиче и жената-майка. Тогава всички струпеи излизат наяве.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 mar. 2020

Илюстрации:

- Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494);

- Светът се основава върху женското начало.

–––

* Вж. http://glasove.com/categories/komentari/news/shmeman. 

  Протоиерей Александър Шмеман (1921-1983) е православен проповедник, един от най-значимите богослови на XX век, http://www.pravoslavieto.com/history/20/1921_prot_Shmeman/index.htm Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (87.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (87.)

   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!

   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

  01.01.2000., продължение

  Оръжие, убийствени акции, гробокопаене и барикадата, като любима метафора на закономерния им поход към сияйното бъдеще на световната за тях хармония – тези хора неслучайно повтаряха и повтаряха в умозрителните си теории. Не допускаха, а и досега не допускат, че покаянието им е единствен изход от престъпление и живот, форма за очовечаване на съгрешилия. Врагът, децата, внуците, правнуците му бяха молепсани да носят клеймото на позора, защото били грешници по рождение, твари от обречен на унищожение вид. Странностите стигат дотам, че за да бъде стопанин, човек трябва да се освободи от всичко лично: колкото по-безличен пред партийния олтар и вожд, значи, толкова по-съвършен партиец и войник на световния прогрес.

  В човешката ни природа егоизмът (енергията на егото, на аз-а) е генно закодиран. Отровната химера не успя да се наложи, защото безименните партийни редници се оказаха обречени – или да лицемерничат (ако човекът има ум и лично мнение), или да се стопят във фанатизираната маса от маргинали, изпълнители на чужда воля, с други думи, винтчета и лостчета в сложната трансмисия на любимата тяхна партия. В маршируващите полкове от редници личността губи смисъл. И т.нар. соц.класика превръщаше в икона сложни личности като Никола Вапцаров, който приживе – уви, се равнявал по литературни фатмаци а ла Христо Радевски, които пък лит.фатмаци в епохата на соца ги сочеха за еталон на самопожертвувателно обезличаване – "Не съм ни Радевски, ни Христо, аз съм безимен твой войник".*  

  Сборникът на Стефан Продев "Разказът на палача" е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато макар преизпълнени с най-добри намерения червени бойци на идеологическия фронт са били принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си недоверие. Към този посочен за опонент на Тодор-Живковото управление публицист не виждам основание да скрия огорчението си. Талантът ни е даден не за да бъде слугиня на която и да е партия, а за да отваря хоризонти към високите сфери на етичността и естетиката – неща, които няма как да са партийни.

       Душата ми не е модерен ресторант,
       за да гуляят в нея разни дами!
       Не искам да пилея гордия талант
       в дребнавости и лични, празни драми!

– писа в предсмъртните си минути може би най-българският по стил и манталитет поет** на цивилизована Европа. Нека да бъде обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха, скучна "трудна лирика". Има общочовешки изисквания, които по никакъв начин няма как да бъдат заобиколени или пренебрегнати; и в този смисъл християнската етика или нравственост се основава върху количествени натрупвания от античната култура, но и върху съзерцанията на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителните хербарийни компилации у Маркс и последователите му, и осъвременителите на Маркс си остават в сферата на чисто психологическите експерименти, епизод от двехилядигодишната християнска култура на Европа. И не съм сигурен до каква степен човек на Западна Европа би могъл да си представи що е партийност в отровната й болшевишка версия. Докато българите сме натежали от опит. Та си мисля: дали две поколения българи, живели в реалния соц., не сме с имунитета на преболедували една неосъществима идея. Време е да кажем: Да, ние оцеляхме! Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен; а за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се постараха да го изтръгнат и смачкат, колкото и да го рязаха, да му присаждаха съветски или североамерикански стил, колкото и обилно да го ръсиха от небесата с идеологически отрови, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит.

  Западният човек го няма този наш опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал. Може би днес Щатите се доближават до онзи тип подло слухтене, с което ние свиквахме още от деца и се учехме да се пазим.

  Ето приписки, грубичко надраскани върху белите полета на споменатия сборник, докато четох и препрочитах по три пъти с респект, но и удивен. От грандоманското въведение съм си отбелязал: "100% лъжа!" за твърдението на автора Ст. Продев: Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин.

  "Техният Славен Девети"? Понеже съм от поколението на най-просвещаваните (от петгодишни хлапета с промиван мозък) бъдещи строители и стопани, ние бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, на огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а други едни хора се облагодетелстваха и сега разпродават или съсипват това наше богатство. На нас онези от висшия ешелон на Партията им бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си искаме и пред когото си щем. Но къде е моят дял от това общонародно имане? Дали моите деца, внуци, правнуци ще имат разкоша колкото си щат да се гордеят, ако дотолкова са глупави, с нещо, което никога не ни е принадлежало нито на мен, нито на моите обикновени хора, макар да е резултат от труда, таланта и усърдието ни на три поколения обикновени българи?

 Кой присвои имотите на нацията след сдаването на властта от Тато и компанията му? Дали не са пак "най-достойните и незаменимите", които в първите десет години подир техния любим Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха в дива пустош България, а българите – в най-бързо топящия се етнос на Европа! 

  И най-веселото, от партийния лагер на обновените бивши партайци ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да съну-у-увате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна организация на преустроилите се агитира със списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след Десети ноември 1989 г., като мотив да привлекат симпатизанти. И не виждам как българинът с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази мухоловка.

  Кога отвън ни кълнат, че не сме имали действаща опозиция сред интелигенцията, дали си дават ясна сметка, че над три хилядите умъртвени по политически причини в следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всичките, взети заедно, бивши соц. общности на Европа – ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария? 

След края на Втората световна война, властта у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикува в най-къси срокове лъже-интелигенция далеч от националната ни традиция. Помощ в тази сфера оказват висшите школи на Съветския съюз и отечеството ни се сдоби с лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, с последователи на железния Дзерджински – все важни за държавата кадри, които замениха мъртвите или прогонените от България интелигенти.

  Взрете ли се в биографията на днешния политически лидер у нас, с много малки изключения той се оказва възпитаник на изпитаната съветска школа за демагогия, заел ролята Гневен антикомунист и Боец за европейски духовни ценности. Но само вижте кой го е изпратил с протекции да се учи, къде е учил, кои му били учителите. Прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и "етическа школа на партайците" днес са сред най-кресливите агитатори за "демокрация" и "духовни ценности". Защо ли?

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 mar. 2020

    Илюстрации:

- Цецка Цачева, за чието следване и диплома се води спор; 

- Рожби на бившите партийци на БКП и днес ни управляват.

___

* "Към Партията" – стихотворение, което задължаваха моето поколение да зубри наизуст още в началните класове на прогимназията. 

               Аз крача с крачките ти бойни.

         Аз чувствам как тече кръвта

от твойте рани многобройни,

и аз горя, и аз туптя (...)

И в милионния ти пристъп

срещу врага ни разнолик

не съм аз Радевски, ни Христо,

аз съм безимен твой войник...

** Пеньо Пенев (1931-1959).
*** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс полуграмотни селянчета бяха произвеждани в сан интелигенция и верни на Партията. Именно тези верни на Партията хора оглавиха всички важни сектори на стопанския и духовния живот у нас след Втората световна война. Във висшите училища и в БАН част от някогашните рабфаковци доживяват дните си, обградени от респект на своите ученици и последователи и досега. Типичен рабфаковски продукт на онази система за възпитание и образование е Цецка Цачева (1958), Четиво за мистерията около дипломата на г-жа Цецка Цачева, вж. http://socbg.com/2016/10/%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81-%D0%B4%D0%B8%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%86%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B0-%D1%86%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2.html Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (86.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (86.)

   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!

   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

  24.12.1999. 

  Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три-четири пъти, може би и повече, ми се случваше да го видя ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като мастит редактор на вестник, горд автор на нафукани стихове, ту най-обикновен съгражданин в най-обикновен разговор – и все с гадничкото усещане за тази негова сбръчкана душа!* По друг начин съм си обяснявал нещата, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете около себе си. Гузната съвест вероятно го принуждава да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. Фактът – преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още млади храбреци, да отърве кожа и от малодушие изпява на следователя най-близкия си приятел, и не само го изпява, но и приписва подвизи, за които онзи е осъден на четири години в панделата. Подир тригодишно задържане под ключ бившият конспиратор и враг на властта излиза от затвора, подписал се да е информатор на същите тайни служби с такова едно страховито именце Страхил, което бая се замислих дали да споменавам. И какво се получава? Не знам какво се получава, тази е сенчестата страна от блясъка на Славния Девети и Славния Десети**.

  Поради какво точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множеството нормални българи, заемат сега героическа поза... както циганчето, което по своему представяло в циганското гето превземането на кораба "Радецки": "И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкнал от гащите калъчката остра, му зъповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка мойту!" Този романтичен герой, по тупан пущина, отново ми крещи: Длъжен си да ме слушаш, истината говори с моята уста. 

  * * *

  Трийсетгодишен, женен, с две хлапета, канех се да възирам от България. Всичко във вестника, където работех, от един момент нататък взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-надалече съм, мислех си, толкова по-слабо ще ме дразни и гнети овчедушието, ще разперя крилца като албатрос и ехеей де й Западна Европа. Опитвах да си представя лъчезарен чистичък хоризонт нейде на Запад, да речем, в Швейцария: в Швейцария хубави швейцарски крави гледат, шоколадът им е хубав, часовниците им са винаги точни, не воюват швейцарците, не им се налага тепърва да доказват колко са храбри, колко умни, трудолюбиви, уредни. Че от Средните векове черно на бяло е записано: най-добрите воини са швейцарските стрелци. А девиз на японските самураи гласи: На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да каже, че се кокошинят като японски петлета, настръхнали срещу света, само недоказали се, на филибелийски жаргон: таралежат се само леваците.

  Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми светваше пред очи. Ами да! Да говори истината не е привилегия за когото и да било, а си е върховно лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина и кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Дикинсън. На мен обаче по ми харесва и е подходящо за темата четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си да квакаш

пред възхитена локва...***

  И така значи, заради Емили останах при своите и реших да не се правя на велик.

  27.12.1999.

  Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килимче от рози и изобилие от дарове – кога? Утре, в неопределеното грядуще? Пък животът се живее тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, и в тази броеница са бели и черни, и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо животът. Тогава защо все чакаме някое посолство или чужда столица да ни каже какво следва да сторим! Защо сами да не отберем от отминалото си не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхавите поляни, които показват как се живее за род и отечество, без познатите онези образи на самолюбието Раковски, Бенковски, Ботев и пр.; за послания говоря, не за самите величествени фигури в Българската история. Да дигнем Пантеон на признателност към Героизма, пък да спрем да се сравняваме единствено с герои – преклонението не бива да е превръзка през очи – че няма нищо по-съществено, по-тъжно, но и по-чаровно от нас, застрашително оредяващите прави българи в границите на чистата и свята Република. Едва ли сме и пет милиона вече с българското си самосъзнание и представа за национално достойнство и чест.

  01.01.2000.

  Ура-а-а-а! В третото хилядолетие от Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ! То не бяха топовни гърмежи, фойерверки, салюти, бенгалски огън, канонада от изстрели – същинско бойно поле, тю да му се не види! Да се не надяваш, че толкова муниции скътал този кротък и притеснителен народ... Избиваме комплекс за малоценност, нали, братя? Правим се на герои, или що ли?
     
 Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещото ден за ден тъпо перекенде, е основна не само за християнската етика и философия; темата са я разработвали и агитаторите на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че това не е теория, една от многото, ами Учение – нещо цялостно, съвършено, грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това свято учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се опери на изнежените интелигенти и пред всички родни подлоги на империализма. Подлога – уместна, чудесна дума, тъкмо като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август на 1990 г.: човекът с дълбок звучен глас ме простреля: "Ти си комунистическа подлога", докато с показалец се пробва да ми бръкне в окото. Става надвечер в градинката между три важни местни обществени институции – Аптеката, Кебапчийницата и Централната жп-гара, в присъствието на друг чаровник, който после издаде ярка стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла". Мотае се нейде вкъщи с посвещение от страна на поета. Затварям скобата за някогашни събратя-демократи, които тогава и сами се не разбираха кой какъв е и за какво се бори! Минали са вече някакви си 20... 27 години**** и нещата се избистриха, дойдоха си на място. Изясни се кой кой е, за какво се е борил – поетът сега е депутат на ГЕРБ, често се катери по трибуната в Народното събрание и ядно кълне комунизма и неговите малки комунистчета, а човекът с дълбокия мелодичен глас и навирения показалец си остана на същия хал – преподавател в Музикалната местна академия.  

  Фалшивият праведник кълне и днес от името на Господ, и днес в блога си следва чудната своя представа, че е Богоизбраният. Има го и в другите световни религии този мил образ на натегача мизерник. И у нас от соца, та до Иван-Костовото котило, Демократи за не знам коя си България, покръстеният в правата вяра следва усвоен от йезуитите демоничен лик за онзи там отсреща, жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. Ползвайки християнския еталон за добродетелен успешен и честит живот, днешният йезуит по такъв весел начин префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на понятието, а надделяват Антагонизмът и Враждата, Тоталното противопоставяне – или ние, или те! Средно положение няма, мамицата ви вражеска, на вас и на вашите малки врагчета, както се беше изразил Трендафил Акациев, събирателен ироничен образ, създаден от група някогашни млади поети на неуниващата моя България. 

  За да се почувства в свои води партаецът, идеологията на фанатик му повелява: Унижавай опонента, назови го Враг на народа повтаряй от сутрин до вечер едно и също, докато го разградиш от личната му собственост до личността на собственика, което ще рече: до екзекуцията*****. И тъй отново сме на тема за гробокопачите на г-н Маркс и компания.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 mar. 2020

    Илюстрации:

       Митинг от лятото на 1990 г. за преименуването на БКП в БСП;

         Протест от 1990 г. по улиците на големите български градове. 

____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm. Не Николай Казанджиев (1929-2000) имам предвид, а Йордан Русков (1926-2010), назначен за главен редактор на вестника на СДС "Свобода" в Пловдив от комисия с председател Александър Йорданов, въпреки че конкуренти за това място му бяха далеч по-известните журналисти и автори, като Илия Зайков, Димил Стоилов, Йордан Родопски, Иван Дионисиев и пр. Емил Калъчев (1932-2013) ми е разправял като свидетел на случилото се точно обратна на версията, огласена от Русков. За сведение, Казанджиев е син на известен анархист, вж. https://literaturensviat.com/?p=128094, Николай известно време живее под влиянието на анархизма и оттам влиза в полезрението на Държавна сигурност. Двамата – Казанджиев и Русков (има и трети, не си помням точно казаното от Емил дали третият не е бил асеновградчанинът Иван Дионисиев), из пловдивските кръчми разпространявали печатани на циклостил позиви срещу властта, ала пред следователя Русков топил Казанджиев. Помня знаменателен лаф от някогашния главен редактор на "Комсомолска искра" Петър Кошутански (1942): "Какви герои пост фактум! Като изяде два шамара в следствието, и за да отърве кожата, започва да пее и неща, за които не са и го питали". За Йордан Русков: вж. и https://literaturensviat.com/?p=122759.
** Свалиха Т.Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, праведният мюсюлманин изпитва най-голямото си блаженство, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душата на неговия съсед-неверник се пържи долу в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бля-бля-бля. Бел.м.,tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (85.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (85.)

           Да бях прахосал своя никакъв имот,

                             а не под тежестта му да се къпя в пот!
                             От прадеди каквото наследяваш,
                             пак спечели го – да го притежаваш!
                             Неизползваеми товари най-тежат.
                             Каквото ползваме, създава го мигът.

                             Гьоте, из "Фауст"

  03.10.1999.
 

  Книгата ти продължава да се пише, т.е. да те буди нощем, да те връхлита в делничния бързеж, да те занимава по всякакви начини, след като твърдо си решил, че си приключил. Тя обаче ревниво те следва, досущ невярна бивша съпруга, която все още не може да си прости, че те изпуснала толкова лесно. И трябва да добавя: не знам как е с бившите любовници или съпруги – това там позакъсняла разранена любов ли е или пристъпи на омерзение от егоизъм – След като аз съм нещастна, с какво право мизерникът трябва да е щастлив! – с току-що приключените ръкописи отношенията никак, ама никак не са така прости. Как тъй? Навикнал съм три-четири години при всеки слънчев изгрев да сядам с бележник и химикалка на балкончето, ароматът на първата за деня цигара, горещият порцелан на чашата чай, светлината, която ме обгръща с благодат, с импулси на жизнелюбие и смирение. Та то е разкош! И що да се отказвам от него? Има обаче и нещо конкретно, особено с книгата "Лъв". Пишейки я, ден подир ден, отгледал съм в съзерцаване на миналото и настоящата дреб моя свръх-Аз. Като великан, изпуснат от бутилката, този събудил се за работа ненаситник не гори от мерак да се върне в предишната си форма. А и събитията, от които е изтъкан животът тук – в опустошена България, сърцераздирателно крещят, настояват да бъдат описвани и коментирани.

  Четиридесет и шестгодишна, завършила полувисше по педагогика, после и висше образование, педагог, преди четири или пет години като шеф на заведение, оказала се неочаквано безработна, и вече от година и половина поради съкращение изобщо в някогашните местни общински детски градини, успяла все пак да бъде назначена за камериерка в пловдивския луксозен хотелски комплекс "Санкт Петербург". Беше обнадеждена след почти двегодишно търсене на каква да е работа. И ето, с мизерна заплата от стотина лева месечно като да намери изход. Но какво се получава оттук-нататък! Слугите и приятелите на новите собственици започват – както е присъщо по нашите географски ширини сред разбогателите се родни тарикати, да се гаврят с новата чистачка, понеже камериерка, ако още не ви е известно, е точно "онази там с парцала и кофата". Разположили се с любимките си – момиченца на 16-18 години, в нощното заведение на последния етаж, извикали я, да им почисти краката на масата от повърнато. Там, върху дискретно осветения подиум две голи танцьорки, в Евини одежди, гъвкаво се усукват около никелирания пилон. Несвикнала на подобен род естетски развлечения, бившата педагожка с парцала в ръка, за миг се отплеснала от почистването на повърнята, усеща, че някой малко грубичко я дърпа отзад. Хванал я с два пръста за работната манта, мъжественият телохранител на г-н Работодателя я посъветвал да му се маха оттук с метлата и парцалите, че разваля кефа на дамите и господата. Тя – естествено за 46-годишно, отрасло в Пловдив момиче, опитала да се защити: "Моля ви се, вие ме извикахте!" Е, това преляло чашата и добродушният атлет – отруден селски кюнлия, който можел да й бъде и син, гръмко я посъветвал моментално, веднага и незабавно да зареже кофата и парцала и да напише молба за напускане.

  Толкоз! За 80-100, нека да са и 130 лева какво си е въобразявала, нали! В три след полунощ научавам тази история от силно притеснен, заекващ от обида и от хлипове женски глас по телефона... Сестра ми Ели.

  05.10.1999. 

  Чета публицистичния сборник от 1987 г. на някой си Стефан Продев* "Разказът на палача", която книга започва с дървенашки напомпано от партайско самочувствие въведение. Засмърдя ми на мокра козина, на познатото онова назидателно слово, което партийната публицистика и литература прилагаха в разговорите си с народа. Няколко до болка познати клишета:

  "...Изправени пред историята, ние няма от какво да се срамуваме. Онова, което създадохме, е много по-силно от онова, което не успяхме да запазим у себе си..."  (цит.съч., с.7). Кое не успели да запазят у себе си! Може би младежкия идеализъм, свещената наивност, че са в състояние да направят някого насила щастлив? И по-нататък:

  "...Победата, която извоювахме на Девети**, и победите след нея стоят високо над нашите лични загуби и поражения. Те са обективният плод на свободата. Това не са думи на оправдание или снизхождение към греховете, а думи на справедливост по отношение на извършеното..." Оставям без коментар спънатия словоред в този род откровения, но не е ли чудесна партийната логика – даващият оценки настоява, че именно негова е справедливостта, т.е. хем е субект, хем е и обективен съдник над самия себе си?! И през ум да не ни минава, че този тъпак може да е несправедлив, че е възможно да има и други мнения. Това е то едноплановост и самонадеяността у вечерялия с Господ висш партаец. Неговата партия е вся и всьо***, той милият се задъхва от любов към себе си. Дали не е ред да отсеем наивното от рафинираното, припряността у заблудилия се млад наивник – от маската на партаеца – онзи човек на управляващите, супер-достойния, свръх-честния, до смърт всеотдайния, ала в действителност измет за човешкия род, урод, заел позата Богатир на мисълта. Как да му съчувствам на толкова уважавания сред интелектуалците от епохата на соца оратор на патетични жалби за "личните му загуби и поражения", как да повярвам, че е възможно да се покае пред собствения си бедняшки корен, когато в 1987 г., време, когато вече се проясняваше истината и за марксизма, и за най-достойните, за т.нар. предани и верни, твърди (цит.съч., с. 8), че паметният Девети е дело, което спасило и обновило България, създало обществен строй, който независимо от субективните несъвършенства на този или онзи партайгеносе, върви уверено към бъдещето!

  Не искам да съдя когото и да било, мисля си: Колко ли талантливи българи, колко ли чудесен човешки материал съсипа "паметният Девети", като му тури наочници и го изпрати със зъби и нокти да отстоява една злостна, основана върху простотията, алчността и егоизма идея!

  БЕЛЕЖКА:

  Подобен стил на говорене в обществения театър – чрез високопарни фрази, чрез злостна стръв заради предпоставена партийна теза откриваме и днес из шарениите на политическия спектър. Убийствените им квалификации, заканителното държане издават маскирал се като трибун на демокрацията ренегат. Някогашният доносник или офицер на Държавна сигурност пак е в стихията си – и този път като говорител на правата партийна линия относно европейските духовни ценности и прочие.

  Пловдив, 28 септември 2006 година

Из теория на манипулациите – СТРАШНА Е СИВАТА ИНФОРМАЦИЯ, КОГАТО НАРЕД С ВЕРНИТЕ НЕЩА В МЕДИЙНОТО ПРОСТРАНСТВО СЕ ПУСКАТ ФАЛШИВИ ВЕСТИ

  Пита ме един приятел защо не се занимавам с подгизнали от далавери персони от партията на преустроените бивши БСП, например: Георги Гергов, Корнелия Нинова, Кирил Добрев и пр. Отговарям: тези са ясни, всеки мислещ с ума си лесно би могъл да разбере що за хора са. По-опасни са бившите служители на Държавна сигурност и мекеретата на БКП, които за късо време се писаха първи демократи и защитници на т.нар. "европейски духовни ценности", а речите им изпълват днес общественото пространство у нас. Това е причината преди всичко с тях да се занимавам. Тъпо е да се воюва с жаби! Трябва да си бил вътре в нещата, за да узнаеш колко опасни са фалшивите демократи. Снимка от 1980 г. в Стария град, когато още бях вестникар в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" от края на 1972 до юли 1981 г. и прогонен заради критична статия от май 1981 г. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 9 маr. 2020

Илюстрации:

- Илиана Беновска – типичният журналист на властта;

- От вкиснато вино понякога става превъзходен оцет!

–––

* Стефан Продев (1927-2001), вж. https://blitz.bg/article/3930

** Септември 1944 г. 

*** Вся и всьо, според собствените му приказки, нарекла бившия университетски доносник Ангел Гр. някогашната партийна секретарка на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". Днес същият образ на злостен агитатор громи враговете на Иван Костов и олицетворяваната от Костов и Петър Стоянов "демокрация", вж. http://mejdu-redovete.com/%d0%bf%d0%b5%d1%82%d1%8a%d1%80-%d1%81%d1%82%d0%be%d1%8f%d0%bd%d0%be%d0%b2-%d0%b5-%d1%83%d0%ba%d1%80%d0%b8%d0%bb-%d0%b4%d0%be%d0%ba%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d1%85/?fbclid=IwAR2kECk4EZqxWNCkUZUzQv56SYnR5BeMiuIK1bFmBH1lJLMkOsGL82_g4Ss

Бел.м., tisss.