вторник, 10 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (86.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (86.)


   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!
   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

  24.12.1999. 

  Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен. Три-четири пъти, може би и повече, ми се случваше да го видя ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като мастит редактор на вестник, горд автор на нафукани стихове, ту най-обикновен съгражданин в най-обикновен разговор – и все с гадничкото усещане за тази негова сбръчкана душа!* По друг начин съм си обяснявал нещата, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете около себе си. Гузната съвест вероятно го принуждава да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. Фактът – преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още млади храбреци, да отърве кожа и от малодушие изпява на следователя най-близкия си приятел, и не само го изпява, но и приписва подвизи, за които онзи е осъден на четири години в панделата. Подир тригодишно задържане под ключ бившият конспиратор и враг на властта излиза от затвора, подписал се да е информатор на същите тайни служби с такова едно страховито именце Страхил, което бая се замислих дали да споменавам. И какво се получава? Не знам какво се получава, тази е сенчестата страна от блясъка на Славния Девети и Славния Десети**.

  Поради какво точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множеството нормални българи, заемат сега героическа поза... както циганчето, което по своему представяло в циганското гето превземането на кораба "Радецки": "И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкнал от гащите калъчката остра, му зъповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка мойту!"
Този романтичен
герой, по тупан пущина, отново ми крещи: Длъжен си да ме слушаш, истината говори с моята уста. 

  * * *
  Трийсетгодишен, женен, с две хлапета, канех се да възирам от България. Всичко във вестника, където работех, от един момент нататък взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-надалече съм, мислех си, толкова по-слабо ще ме дразни и гнети овчедушието, ще разперя крилца като албатрос и ехеей де й Западна Европа. Опитвах да си представя лъчезарен чистичък хоризонт нейде на Запад, да речем, в Швейцария: в Швейцария хубави швейцарски крави гледат, шоколадът им е хубав, часовниците им са винаги точни, не воюват швейцарците, не им се налага тепърва да доказват колко са храбри, колко умни, трудолюбиви, уредни. Че от Средните векове черно на бяло е записано: най-добрите воини са швейцарските стрелци. А девиз на японските самураи гласи: На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да каже, че се кокошинят като японски петлета, настръхнали срещу света, само недоказали се, на филибелийски жаргон: таралежат се само леваците.

  Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми светваше пред очи. Ами да! Да говори истината не е привилегия за когото и да било, а си е върховно лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина и кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Дикинсън. На мен обаче по ми харесва и е подходящо за темата четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си
да квакаш
пред възхитена локва...***

  И така значи, заради Емили останах при своите и реших да не се правя на велик.

  27.12.1999.

  Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килимче от рози и изобилие от дарове – кога? Утре, в неопределеното грядуще? Пък животът се живее тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, и в тази броеница са бели и черни, и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо животът. Тогава защо все чакаме някое посолство или чужда столица да ни каже какво следва да сторим! Защо сами да не отберем от отминалото си не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхавите поляни, които показват как се живее за род и отечество, без познатите онези образи на самолюбието Раковски, Бенковски, Ботев и пр.; за послания говоря, не за самите величествени фигури в Българската история. Да дигнем Пантеон на признателност към Героизма, пък да спрем да се сравняваме единствено с герои – преклонението не бива да е превръзка през очи – че няма нищо по-съществено, по-тъжно, но и по-чаровно от нас, застрашително оредяващите прави българи в границите на чистата и свята Република. Едва ли сме и пет милиона вече с българското си самосъзнание и представа за национално достойнство и чест.

  01.01.2000.

  Ура-а-а-а! В третото хилядолетие от Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ! То не бяха топовни гърмежи, фойерверки, салюти, бенгалски огън, канонада от изстрели – същинско бойно поле, тю да му се не види! Да се не надяваш, че толкова муниции скътал този кротък и притеснителен народ... Избиваме комплекс за малоценност, нали, братя? Правим се на герои, или що ли?
     
 
Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещото ден за ден тъпо перекенде, е основна не само за християнската етика и философия; темата са я разработвали и агитаторите на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че това не е теория, една от многото, ами Учение – нещо цялостно, съвършено, грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това свято учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се опери на изнежените интелигенти и пред всички родни подлоги на империализма. Подлога – уместна, чудесна дума, тъкмо като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август на 1990 г.: човекът с дълбок звучен глас ме простреля: "Ти си комунистическа подлога", докато с показалец се пробва да ми бръкне в окото. Става надвечер в градинката между три важни местни обществени институции – Аптеката, Кебапчийницата и Централната жп-гара, в присъствието на друг чаровник, който после издаде ярка стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла". Мотае се нейде вкъщи с посвещение от страна на поета. Затварям скобата за някогашни събратя-демократи, които тогава и сами се не разбираха кой какъв е и за какво се бори! Минали са вече някакви си 20... 27 години**** и нещата се избистриха, дойдоха си на място. Изясни се кой кой е, за какво се е борил – поетът сега е депутат на ГЕРБ, често се катери по трибуната в Народното събрание и ядно кълне комунизма и неговите малки комунистчета, а човекът с дълбокия мелодичен глас и навирения показалец си остана на същия хал – преподавател в Музикалната местна академия.  

  Фалшивият праведник кълне и днес от името на Господ, и днес в блога си следва чудната своя представа, че е Богоизбраният. Има го и в другите световни религии този мил образ на натегача мизерник. И у нас от соца, та до Иван-Костовото котило, Демократи за не знам коя си България, покръстеният в правата вяра следва усвоен от йезуитите демоничен лик за онзи там отсреща, жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. Ползвайки християнския еталон за добродетелен успешен и честит живот, днешният йезуит по такъв весел начин префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на понятието, а надделяват Антагонизмът и Враждата, Тоталното противопоставяне – или ние, или те! Средно положение няма, мамицата ви вражеска, на вас и на вашите малки врагчета, както се беше изразил Трендафил Акациев, събирателен ироничен образ, създаден от група някогашни млади поети на неуниващата моя България. 

  За да се почувства в свои води партаецът, идеологията на фанатик му повелява: Унижавай опонента, назови го Враг на народа повтаряй от сутрин до вечер едно и също, докато го разградиш от личната му собственост до личността на собственика, което ще рече: до екзекуцията*****. И тъй отново сме на тема за гробокопачите на г-н Маркс и компания.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 mar. 2020

    Илюстрации:
       Митинг от лятото на 1990 г. за преименуването на БКП в БСП;
         Протест от 1990 г. по улиците на големите български градове. 
____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm. Не Николай Казанджиев (1929-2000) имам предвид, а Йордан Русков (1926-2010), назначен за главен редактор на вестника на СДС "Свобода" в Пловдив от комисия с председател Александър Йорданов, въпреки че конкуренти за това място му бяха далеч по-известните журналисти и автори, като Илия Зайков, Димил Стоилов, Йордан Родопски, Иван Дионисиев и пр. Емил Калъчев (1932-2013) ми е разправял като свидетел на случилото се точно обратна на версията, огласена от Русков. За сведение, Казанджиев е син на известен анархист, вж. https://literaturensviat.com/?p=128094, Николай известно време живее под влиянието на анархизма и оттам влиза в полезрението на Държавна сигурност. Двамата – Казанджиев и Русков (има и трети, не си помням точно казаното от Емил дали третият не е бил асеновградчанинът Иван Дионисиев), из пловдивските кръчми разпространявали печатани на циклостил позиви срещу властта, ала пред следователя Русков топил Казанджиев. Помня знаменателен лаф от някогашния главен редактор на "Комсомолска искра" Петър Кошутански (1942): "Какви герои пост фактум! Като изяде два шамара в следствието, и за да отърве кожата, започва да пее и неща, за които не са и го питали". За Йордан Русков: вж. и https://literaturensviat.com/?p=122759.

** Свалиха Т.Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, праведният мюсюлманин изпитва най-голямото си блаженство, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душата на неговия съсед-неверник се пържи долу в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бля-бля-бля. Бел.м.,tisss

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1554.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1554.)      Относно пасажа-цитат: "Чиновниците, рожби на политиката, живеещи или умиращи чрез нея, се с...