ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА

ОСНОВЕН ЧОВЕК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА Е ЖЕНАТА
ФАЛШЪТ В Т.НАР. ЛИБЕРАЛНИ ДУХОВНИ ЦЕННОСТИ

  
...Жената е самият живот, тя не е за живота. И затова нейната мисия е да върне човека от формите към съдържанието на живота. Категориите й са тези, за които няма място в чисто структурните мъжки ограничения. Те са Красота, Дълбочина, Вяра, Интуиция. За тях няма и не може да има място в марксизма, фройдизма и разните социологии...

  В онази степен, в която мъжът е просто мъж, той е преди всичко скучен. Той е принципен, мъжествен, порядъчен, логичен, хладнокръвен, полезен. Но става интересен едва когато поне малко надрасне това свое, в крайна сметка, СМЕШНО, хумористично мъжество. Дори самата дума мъж е смешна, у мен събужда образ, запечатан във фотографии от началото на века – мустакат тип с бомбе, покорител на жени, изпълващия света с празната си, звънка риторика. При мъжа интересни са момчето и старецът, и е застрашителен (в дълбочина) възрастният мъж, когато е във всеоръжие на мъжката си сила.

  Мъжката святост, мъжкото творчество представляват преди всичко отказ от това, което е мъжката специфичност. Нито едно велико произведение на изкуството не възпява четиридесетгодишния мъж. Напротив – представя го като неудачник, като падение на момчето у него или като лъжец, деспот и садист.

  В светостта мъжът е най-малко от всичко мъж. Иисус не е мъж – понеже "мъж" е името на падналия човек. Той е Моят Отрок (момчето), Синът Единороден, Синът на Богородица. У Него отсъстват основната претенция и основният идол за мъжа – самодостатъчността (самият Аз с мустаците ми). Иконата на Христос Младенеца в обятията на Мария е не просто икона на Боговъплъщението. Това е преди всичко икона на Христовата външност. Това трябва да е известно и чувствано, говорим ли за женския въпрос в Църквата. Църквата отхвърля мъжа в неговата автономност, сила и себеутвърждаване, тя казва: "силата Ми се в немощ напълно проявява...”(2 Кор. 12:9).

  (...) Падението на Адам и Ева действа винаги; и локос на падението не е някаква си там отвлечена природа, която сме били унаследили от Адам – център на падението е цивилизацията. Цивилизацията именно е змията изкусителка, откриващата пред човека уж неограничените му възможности, и така скрива от него неспособността му да проумява света, като му шепне: "Ще бъдете като богове".

  Удивителното е, че истинският творец е скромен човек, ала създадената от тези творци цивилизация е горда. Тя прилича на смешно човече, което сякаш излиза от туристическия автобус, поглежда картина на Микеланджело и казва: "Ето на, какво можем ний, човечеството, какво сме създали". Онова, което смирява талантливия (творецът е творец само доколкото е смирен пред своята дарба), за човечеството се превръща вече в източник на гордост.

  (...) Най-дълбоко лъжлив от всички е принципът на сравняването, който лежи в основата на призива към равенство. Със сравняване не се постига нищо и никога; то е източник на зло, на завист (защо аз не съм като него), на злоба, и накрая – на бунт и разделение. Това е генеалогията на Сатаната. Тук в ни един пункт, ни един стадий няма добро: всичко е отрицателно докрай. В този смисъл нашата култура е демонична, защото в основата й лежи сравняването.

  Тъй като сравняването води към опит и към познание за неравенството, стига до протеста. Равенството се утвърждава като незадължителността на каквито и да са различия; а тъй като тях винаги ги има, тръгват на люта схватка с различията, към насилственото приравняване, и което е страшно – отричането им като най-дълбока същност на живота. Личността, жадуваща равенство – без значение дали мъж, или жена, е опустошена и безлична, тъй като личното при нея е било точно това, което е било различно спрямо всички останали и което не е подчинено на абсурдния закон на равенството.

  На демоничния принцип на сравняването християнската култура противопоставя любовта, цялата същност на която е в пълното отсъствие на сравняването – както като източник, така и като същност. В света затова няма и не може да има равенство – защото светът ни е създаден от любов, а не от принципи. И жадува любовта, а не равенство, и нищо не убива така любовта и не я заменя така злостно и ненавистно, както натрапваното като цел и ценност равенство.

  В любовта е вкоренена двойнствеността у човека като мъж и жена. То не е грешка, която човечеството да поправи чрез равенство, нито е дефект, нито случайност, а Първото и най-онтологичен израз на самата същност на живота. Осъществяването, изпълняването на личността е в самоотдаването, тук бива преодолян законът, тук умира самоутвърждаването на мъжа като мъж и на жената като жена и прочие. Това обаче означава, че няма равенство, а онтологично различие, правещо възможна любовта – единство, но съвсем не и равенство. Равенството винаги предполага множественост на равните, която никога не се е претворявала в единство, тъй като същност на равенството е неговото ревниво опазване. В единството различието не се унищожава, а само се превръща в живот, в творчество...

  Мъжкото и женското начало съответстват на природата на света ни; единствен човекът обаче ги претворява в семейство. Ненавистта към семейството в нашата култура днес извира от факта, че семейството изобличава злото на равенството.*

  Решите ли да определите доколко цивилизована е една общност, вижте как тя се отнася към младото момиче и жената-майка. Тогава всички струпеи излизат наяве.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 mar. 2020

Илюстрации:

- Джовани Пико дела Мирандола (1463-1494);

- Светът се основава върху женското начало.

–––

* Вж. http://glasove.com/categories/komentari/news/shmeman. 

  Протоиерей Александър Шмеман (1921-1983) е православен проповедник, един от най-значимите богослови на XX век, http://www.pravoslavieto.com/history/20/1921_prot_Shmeman/index.htm Бел.м., tisss.