ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (87.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (87.)

   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!

   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

  01.01.2000., продължение

  Оръжие, убийствени акции, гробокопаене и барикадата, като любима метафора на закономерния им поход към сияйното бъдеще на световната за тях хармония – тези хора неслучайно повтаряха и повтаряха в умозрителните си теории. Не допускаха, а и досега не допускат, че покаянието им е единствен изход от престъпление и живот, форма за очовечаване на съгрешилия. Врагът, децата, внуците, правнуците му бяха молепсани да носят клеймото на позора, защото били грешници по рождение, твари от обречен на унищожение вид. Странностите стигат дотам, че за да бъде стопанин, човек трябва да се освободи от всичко лично: колкото по-безличен пред партийния олтар и вожд, значи, толкова по-съвършен партиец и войник на световния прогрес.

  В човешката ни природа егоизмът (енергията на егото, на аз-а) е генно закодиран. Отровната химера не успя да се наложи, защото безименните партийни редници се оказаха обречени – или да лицемерничат (ако човекът има ум и лично мнение), или да се стопят във фанатизираната маса от маргинали, изпълнители на чужда воля, с други думи, винтчета и лостчета в сложната трансмисия на любимата тяхна партия. В маршируващите полкове от редници личността губи смисъл. И т.нар. соц.класика превръщаше в икона сложни личности като Никола Вапцаров, който приживе – уви, се равнявал по литературни фатмаци а ла Христо Радевски, които пък лит.фатмаци в епохата на соца ги сочеха за еталон на самопожертвувателно обезличаване – "Не съм ни Радевски, ни Христо, аз съм безимен твой войник".*  

  Сборникът на Стефан Продев "Разказът на палача" е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато макар преизпълнени с най-добри намерения червени бойци на идеологическия фронт са били принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си недоверие. Към този посочен за опонент на Тодор-Живковото управление публицист не виждам основание да скрия огорчението си. Талантът ни е даден не за да бъде слугиня на която и да е партия, а за да отваря хоризонти към високите сфери на етичността и естетиката – неща, които няма как да са партийни.

       Душата ми не е модерен ресторант,
       за да гуляят в нея разни дами!
       Не искам да пилея гордия талант
       в дребнавости и лични, празни драми!

– писа в предсмъртните си минути може би най-българският по стил и манталитет поет** на цивилизована Европа. Нека да бъде обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха, скучна "трудна лирика". Има общочовешки изисквания, които по никакъв начин няма как да бъдат заобиколени или пренебрегнати; и в този смисъл християнската етика или нравственост се основава върху количествени натрупвания от античната култура, но и върху съзерцанията на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителните хербарийни компилации у Маркс и последователите му, и осъвременителите на Маркс си остават в сферата на чисто психологическите експерименти, епизод от двехилядигодишната християнска култура на Европа. И не съм сигурен до каква степен човек на Западна Европа би могъл да си представи що е партийност в отровната й болшевишка версия. Докато българите сме натежали от опит. Та си мисля: дали две поколения българи, живели в реалния соц., не сме с имунитета на преболедували една неосъществима идея. Време е да кажем: Да, ние оцеляхме! Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен; а за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се постараха да го изтръгнат и смачкат, колкото и да го рязаха, да му присаждаха съветски или североамерикански стил, колкото и обилно да го ръсиха от небесата с идеологически отрови, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит.

  Западният човек го няма този наш опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал. Може би днес Щатите се доближават до онзи тип подло слухтене, с което ние свиквахме още от деца и се учехме да се пазим.

  Ето приписки, грубичко надраскани върху белите полета на споменатия сборник, докато четох и препрочитах по три пъти с респект, но и удивен. От грандоманското въведение съм си отбелязал: "100% лъжа!" за твърдението на автора Ст. Продев: Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин.

  "Техният Славен Девети"? Понеже съм от поколението на най-просвещаваните (от петгодишни хлапета с промиван мозък) бъдещи строители и стопани, ние бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, на огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а други едни хора се облагодетелстваха и сега разпродават или съсипват това наше богатство. На нас онези от висшия ешелон на Партията им бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си искаме и пред когото си щем. Но къде е моят дял от това общонародно имане? Дали моите деца, внуци, правнуци ще имат разкоша колкото си щат да се гордеят, ако дотолкова са глупави, с нещо, което никога не ни е принадлежало нито на мен, нито на моите обикновени хора, макар да е резултат от труда, таланта и усърдието ни на три поколения обикновени българи?

 Кой присвои имотите на нацията след сдаването на властта от Тато и компанията му? Дали не са пак "най-достойните и незаменимите", които в първите десет години подир техния любим Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха в дива пустош България, а българите – в най-бързо топящия се етнос на Европа! 

  И най-веселото, от партийния лагер на обновените бивши партайци ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да съну-у-увате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна организация на преустроилите се агитира със списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след Десети ноември 1989 г., като мотив да привлекат симпатизанти. И не виждам как българинът с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази мухоловка.

  Кога отвън ни кълнат, че не сме имали действаща опозиция сред интелигенцията, дали си дават ясна сметка, че над три хилядите умъртвени по политически причини в следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всичките, взети заедно, бивши соц. общности на Европа – ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария? 

След края на Втората световна война, властта у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикува в най-къси срокове лъже-интелигенция далеч от националната ни традиция. Помощ в тази сфера оказват висшите школи на Съветския съюз и отечеството ни се сдоби с лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, с последователи на железния Дзерджински – все важни за държавата кадри, които замениха мъртвите или прогонените от България интелигенти.

  Взрете ли се в биографията на днешния политически лидер у нас, с много малки изключения той се оказва възпитаник на изпитаната съветска школа за демагогия, заел ролята Гневен антикомунист и Боец за европейски духовни ценности. Но само вижте кой го е изпратил с протекции да се учи, къде е учил, кои му били учителите. Прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и "етическа школа на партайците" днес са сред най-кресливите агитатори за "демокрация" и "духовни ценности". Защо ли?

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 mar. 2020

    Илюстрации:

- Цецка Цачева, за чието следване и диплома се води спор; 

- Рожби на бившите партийци на БКП и днес ни управляват.

___

* "Към Партията" – стихотворение, което задължаваха моето поколение да зубри наизуст още в началните класове на прогимназията. 

               Аз крача с крачките ти бойни.

         Аз чувствам как тече кръвта

от твойте рани многобройни,

и аз горя, и аз туптя (...)

И в милионния ти пристъп

срещу врага ни разнолик

не съм аз Радевски, ни Христо,

аз съм безимен твой войник...

** Пеньо Пенев (1931-1959).
*** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс полуграмотни селянчета бяха произвеждани в сан интелигенция и верни на Партията. Именно тези верни на Партията хора оглавиха всички важни сектори на стопанския и духовния живот у нас след Втората световна война. Във висшите училища и в БАН част от някогашните рабфаковци доживяват дните си, обградени от респект на своите ученици и последователи и досега. Типичен рабфаковски продукт на онази система за възпитание и образование е Цецка Цачева (1958), Четиво за мистерията около дипломата на г-жа Цецка Цачева, вж. http://socbg.com/2016/10/%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81-%D0%B4%D0%B8%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%86%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B0-%D1%86%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2.html Бел.м., tisss.