петък, 14 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (62.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (62.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  10.05.1999., продължение III
  По-заплетен е възелът в съдбата на Пеньо Пенев – любимия бард на отрудените искрено повярвали в комунистическата утопия. И този наш поет ми е от любимите, защото ми е близък начинът му на говорене в стих. В сравнение с Пеньо-Пеневите, дори Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят нагласени. Според мен, момчето от село Пеньо Пенев е самороден български характер: груб, а и гальовно нежен; отчаян, разтерзан, но и кремъчно твърд; едновременно и силен, но и слаб; хем прозорлив, хем заблуден войник на Партията. Има моменти, когато лирическият му двойник се изразява досущ като партиен секретар, като заместник-командир по политическата част във военно поделение, другаде пък – като дезертьор от фронта на партийните баталии, редник без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел и с гузни очи... ала истински, Боже мой! Как да не му повярвам! Че да не би да съм "не човек, а желязо"*? 

  У него няма албини, няма мазно, няма лицемерие. Когато позира, това ужасно му личи, и пак е истински този нехранимайко с връзка стари вестници под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката! Народното наше съзнание го митологизира подир самоубийството. Което не се получи с поета Джагаров. Георги Джагаров (1925-1995) като личност беше до известна степен демоничен образ сред българите, сред простосмъртните безпартийни, но накрая и това оттече: забравиха го всички, изхвърлиха го от съзнанието си като стара дрипа. И той си отиде от този свят изоставен, уплашен сякаш и от собствените свои грехове, докато перчемлията Пеньо грее сред българите и в обезпаразитените от т.нар. нов прочит тълкувания на съвременната лирика. Към него обичайните мекерета сякаш ги е шубе открито да посегнат. Дори персони като Марин Георгиев (1946)** – поет и дявол знае още какъв й се явява на госпожица Поезията този трагичен тип, който не се поколеба да посегне и на Вапцаров. Та моментално инак приятната му за прочит и препрочитане публицистична книга "Праг" отлетя зад хладилника паяците да я ръфат. Нагаждача не ща и да го знам. Да го чете, който ще!

  С Джагаровото "земя като една човешка длан" палячовци в ерзац-изкуството днес се премятат по стъгдите на масовото увлечение по изсмукани из пръстите сериали на пошлостта и цинизма, глумят се, гаврят се. С Пеньовите стихове обаче не смеят. Вапцаровото "Вяра" оплюха; за Пеньо-Пеневите къде-къде по-откровено партийни частушки зъб не обелват. Това как ви се струва? Прост ли е масовият българин, че прави онази тънка разлика между комунист-гаулайтер и доверчиво вярващ "певец на социалистическото строителство"! Илюзиите, заблудите на Пеньо Пенев, тях ги преживя май цялото ни следвоенно поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се случи само на посветения в дяволската работилница на сталинизма; което се случи с Пеньо Пенев от Габровското село Добромирка, можеше да се случи с всеки доверчив, манипулиран от раждането си българин.


  Неандерталският антикомунизъм докара нещата дотам бледи някакви сенки да се боричкат помежду си кой да попадне в Списъка за дисиденти*** на интелектуалеца със саморъчно изрязана картонена нимба Михаил Неделчев, кой да ползва благата на демокрацията. Неандерталският антикомунизъм десета година повтаря: "Кой не скача, е червен! Кой не кълне червените, е враг на народа". А кой разсъждаваше по този начин в Съветска Русия в епохата на болшевизма! Ами в Германия през 1933-1939 г.? А в Съединените американски щати през 1955-1958 г., когато маккартизмът вилнееше? Не знам колко още ще трае ерата на омраза, разпалвана от хора с гузна съвест, независимо дали фюрер е вчерашният старши асистент по политикономия във висшата живкова марксическа школа, или писарушко, който пуска перки като юнак от народния епос.

  11.05.1999.

  Пещерният антикомунизъм дискредитира демокрацията като система, основана върху нравственост и справедливост. Изкривената от праведна ярост физиономия на оратори, железобетонно самоуверени в своето, от двете страни на фронта между сини и червени, подозрително си приличат. Мязат си и по тиражираните из медиите обвинения към отсрещната страна. Ако в зората на модерното общество от края на ХІХ век немноголюдни разходки по градското стъргало под строй под развети като черковни хоругви партийни знамена, с плакати, чат-пат и с цигански зурни и тъпан, наети, колкото могат, да вдигат повече гюрултия, бяха форма на приобщаване към европейския "циливилизасийон", то половин век по-късно организиран от звеното за агитация и пропаганда отрепетиран първомайски митинг като за пред дипломати и телекамери с агитки, кръшни хора, всенародно веселие, гневно сключени вежди и размахан юмрук, целият този пищен парад на лукавството как ви се струва?

  Все същата масова екзалтация и надкрещяване, и пак превръщане на единиците в организирано стадо от нули – отделение, взвод, рота, батальон, полк или армия, жадуваща да влезе в сражение до последна капка кръв за великия свой Командир: Salve, caesare! Мorituris te salutat!****
Чуя ли военна терминология, говори ли се за врагове, битки, победи – вече ясна е тя! Остава ни да дочакаме онзи сюблимен миг, кога месията ще изквака: "На-а-апред!" И ми идва на ум фразата "Mit ganzem Krieg kann man uns am Arsch lecken" от романа за добрия войник Швейк на чеха Ярослав Хашек*****. Механизмът за обезличаване не се е променил от няколко хилядолетия. Молчать, не рассуждать! Да не разсъждаваш, да те омаят, сащисат, да те отстранят от корена, от самия себе си, па да те лашнат в планирана от началството най-горе касапница, да речем, с девиза "Да живей България!" или "Да живей демокрацията!" Така крещяха, ако сте забравили какво скандираше тълпата, когато ячки юнаци от едната политическа сила яростно къртеха прозорците на Парламента, символа на демокрация. И когато се вчепкаха чугуненият комунист и железобетонният лъже-демократ, видя се, че онези там двамата са братя близнаци, от една майка раждани, за която майчица ненавистта, омразата, гневът са й тъй жизнено необходими, както слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество.

  Следва



Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

Илюстрации:
- Командирът на "чистата и свята република"******
- Народното събрание е символ на демокрацията.
___
* От "Балада за комуниста", христоматийна творба на самоубилия се Веселин Андреев (1918-1991). 
** Марин Георгиев: "Очаквах да ме убият заради книгата ми за Вапцаров!" 
https://blitz.bg/article/10495, но и https://pogled.info/bulgarski/prof-chavdar-dobrev-vaptsarov-i-negoviyat-ekzekutor.109897
*** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се")1.Отстъпник от вярата, разколник.2.прен.Родоотстъпник.
**** (лат.) Преди битка гладиаторите към императора: "Цезаре, отиващите да умрат те приветстват!"
***** (нем.) "С цялата тази война могат ли да ми цунат гъза!" Я. Хашек, "Швейк", изд. 1986, с. 318.
****** "Онова време показа как само за четири години власт всенароден любимец може да се превърне във враг на народа си – като му се обиди, а след това и да започне да работи срещу него. През януари 1997 г. Иван Костов бе най-прегръщаният и целуван от лелки по площадите мъж. Не свали тъмносинята лента от челото и кожената си шуба, докато не стана премиер-министър. Неотлъчно с него бяха Евгений Бакърджиев, който заедно с масовия българин пушеше най-евтините цигари "Мелник", и Богомил Бонев, който му спасяваше гърба на Костов и в нощта на 10 януари 1997 г., когато БСП обвини господин Костов, че се готви да предизвика гражданска война. В онези дни СДС бе семейство. Костов, Бакърджиев, Бонев, Екатерина Михайлова, Надежда Михайлова по празниците си ходеха на гости. Някогашните седесарки с умиление разказват как на НИС на СДС Иван Костов мило ги пращал във фризьорския салон на гърба на сградата, за да имали търговски вид, че влизат във властта. Днес, предадени от Командира, първите му хора Бакърджиев и Бонев не щат и да чуят за него". Копирано от standartnews.com  Бел.м., tisss.

четвъртък, 13 февруари 2020 г.

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ...

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ, ПЪРВА РАДОСТ Е ЗА МЕН!
  Смятам да напиша стихотворение колко приятно е днес в България да си тарикат и мошеник, и да си шеф на банка с някаква неизвестно висока заплата, и задачката ти да е да даваш акъл на бедните как да си харчат париците, че да могат да стигнат до края на животеца им в свободната "тъз наша стърна", както обичаше да се изразява бивш един президент на чистата и свята република, Бог да го прости!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (61.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (61.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   10.05.1999., продължение II
  И как да си изкривя душата, да река, че не харесвам Г. Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени – той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колене"! За мен това е гордият и непрекършен човек. За мен то звучи като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже, обичам лирическия герой у Георги Джагаров. Какво ми бърка, че Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на Тодор Живков и себе си предаде! И още едно друго, пак Джагарово, на самоубилия се Пеньо Пенев (1930-1959) посветено. Чуйте грохота му!

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.


  Сто пъти да преписвам, не бих се наситил на такива стихове. Толкова монолитно изразен, българския рефлекс го няма нийде другаде в националната класика, може би единствено още у П. Пенев; звучи почти като Есхиловия Прометей. А как постно и бледо покрай Джагаровия химн "България" стои например онова инак сърдечно, ваяно с вещина Атанас-Далчево послание "Към родината":

И българин съм не заради твойта бранна слава
и твойте подвизи, и твойта бранна сила...

  Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, педантичен Далчев:

...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой във върховите Джагарови стихове живее, диша, вълнува се и кипи, та тътне дори мълчанието му; а лирическият герой на тази върхова Далчева творба ми се вижда книжен, така безпомощно предан и чистичък, че и разсъдъчен! Изводът? Не четете Далчев след Джагаров, за да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност!

  Е, какво ми бърка, че самият Георги Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период се беше превърнал в страшилище, в зъл велможа и говорител на партийната цензура! От облечения в най-високи държавнически титли, отличия, длъжности номенклатурен Прометей трепереха не един и двама интелектуалци тук, творци на изкуството, простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го използваше като бостанско плашило; печалната му участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно ми е да кажа: БКП го употреби. Личното твое достойнство обаче друг не може да ти отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти и никой друг! Ето точно това очевидно се случи с този може би най-значителен между съвременните български поети и хора на изкуството.

  За да се справиш с метастазите на фанатизма, длъжен си да ги обградиш с любов. Странна ли ви изглежда тази идея? Не аз съм я измислил, изрича я великият Уилям Шекспир по повод работата си над такива образцови изчадия, като леди Макбет или крал Ричард ІІІ, които са централни персонажи в две от най-върховите му трагедии. Значи, за да проникнеш до сърцевината на каквото и да е зло в света, обкръжи го с любов, да го проумееш. Защо любов ли! Защото само тя е ключ към разгадаването на сложните личности, съдби и положения в живота. И съжалявал треторазредният актьор, ала разкошен Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от дива страст за власт и слава. Ама то и великият англичанин цитира някого, минал преди него: цитира Богочовека Иисус. Та нали Иисусова е идеята за любовта, като подход към сериозни проблеми от всякакъв характер.
  
  Омразата капсулира проблема; вместо да го реши, да го развърже (само не да го среже, както сторил самонадеяният глупак Александър Македонски* с меча си), и така оставя проблема открит и за идещите подире ни. И какво нередно откриваме с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на комунизма? А онези, които днес ги сочат с пръст и към които скандират "Смърт на червените боклуци!" – те не са отпадък, в повечето случаи са неслучайни, даровити личности, употребени от партийните комисари властници за лична изгода заради дарбите, за таланта им. Не е толкова просто за добрия стопанин да отдели зърното от плесенясалата плява на миналото. В същата плесен от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които и днес се възпроизвеждат ненавист и жалка неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпите на тревога в последните редове от философския роман "Чумата" на Албер Камю? Отминала е бедата, чумната епидемия вече е надмогната, народът празнува. Върху една тераса под сияещия мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Д-р Рийо е самият Камю – авторът, който размишлява над опустошителните световни драми: "Д-р Рийо реши да напише този разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". 

  И вече в самия край: 

  "И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знае и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва и може да дреме десетки години в мебелите и  бельото, да чака търпеливо в стаите и мазетата, в куфарите и в носните кърпи и непотребните хартии, и може да дойде ден, когато за нещастие, а може би за поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град".**

  Роденият на 7 ноември 1913 г. в селцето Мондови, в Алжир пише тези редове като 33-годишен гражданин на Франция, като една от великите "мислещи тръстики"*** на Европа и света от ХХ век: обърнал лице към току-що отехтялата Валпургиева нощ на националсоциализма и фашизма. Ала нацизмът, и това за нас сега вече е ясно! – е епигон на комунизма. Тъй че, моля, не тръгвайте с ненавист, за да не капсулираме спорите на това жестоко заболяване на духа. Да помним Камю, Шекспир, да помним написаното от четиримата евангелисти, както и началото на глава ХІІІ от послание I на ап. Павел до коринтяни:

  "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм". И малко по-късно: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; любовта всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

  Това слабост ли е? Може би конформизъм или мекошавост? Колаборационизъм (съглашателство с извергите)? Любов за съсипаните възможности на нацията, само не омраза! Да запомним и да си повтаряме, че да го научим повече хора, и повечето измежду нас, българите, преживели кошмара на червената чума.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

Илюстрации:
- Премиерът на "чистата и свята република" Бойко Борисов;
- Албер Камю, един от върховете в европейската есеистика. 
___
* Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.
** А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод на Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650). Бел.м., tisss.

сряда, 12 февруари 2020 г.

УРОКЪТ

УРОКЪТ

Най-тихото момиче в този клас,
но те кълват го нагли, смели,
така цинично зли, че даже аз,
обръгнал на идиотщини, немея.

Изписани под пластове от грим
и в дрешки по последна мода,
съвсем не съм им аз необходим –
за нежността да им говоря мога,

за Дон Кихот и Хамлет с часове,
и не с апломб, а просто, по човешки,
но тях животът вече ги зове
и няма как да ги науча нещо.

Като че ли единствено сред тях
мен сродно ми е тихото момиче, 
което и в просташкия им смях,
останало си девствено, занича

към черната изписана дъска
с редиците от формули и знаци,
че най-внезапно се усетих кал,
най-глупавия даскал на земята.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 12 noe. 2007 – edited by 12 fev. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (60.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (60.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   10.05.1999., продължение
  Талантлив математик с академична титла шета из българските ни градове, държи пламенни речи против НАТО-вската агресия. Пък и не в качеството си на заместник- председател на Народното събрание, а като обикновен гражданин човекът отиде на частна визита на белградските другари да ги увери в солидарността на целокупния български народ, когато същите тези "белградски другари" спряха официалната ни парламентарна делегация на границата. Ега си скандалът, решим ли да съпоставим двата случая! Безобидна ли е активността на г-н академика? Самозваният пратеник във воюваща Югославия, присвоил си честта да говори от името на опосканата ни България, този симпатичен, уравновесен, па и достолепен на вид господин говори и от мое име. А мнението му няма нищо общо с моето мнение. Па такъв адвокат на моите си интереси не ми е нужен, меко казано. Твърдо казано, не желая някакво си вечно парвеню, и по род, и по душевен строй, един Perpetuum mobile в политиката, колкото и велик математик да е, да ми указва кое е добро и кое е зло за България и милионите българи. Първа дружка на бившия деспот Тодор Живков, пръв приятел на Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, обявен едва ли не и за пръв демократ от т.нар. демократична левица. При мен обаче, в моята лична класация този човек не разполага с кредит доверие, рейтингът му при мен, образно казано, е нула.

  Чудно ми е как хора с талант в науката, а нравствено убоги, налитат в сферата за масова информация с целия хъс на механично-логическия подход към живота на нацията. Преди години пак този учен беше причина да се въведе неговата модерна метода на обучение, и резултатът бе, че в VІ клас няколко випуска българчета едва сричаха текстовете по роден език, та помежду си ние учителите ги зовяхме, вместо забавени умствено в развитието си – "сендовчета". Експериментатор за милиони!

  Което е държавна политика и се решава в Народното събрание, този род персони го саботират с добронамерени уж действия. Да работи за България с отстояване на принципните ни отношения с воюваща Югославия ли се беше засилил господинът? Съмнявам се.

  Ако усърдният Благовест Сендов не ми се нрави, какво пък да река за професора Велко Вълканов? Честно казано, в речите и в храбрите му акции да се присламчва към Саддам Хюсеин не виждам нищо представително за моя народ. След "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник" – перифраза на Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!" – което пък се явява перифраза на пасаж от Комунистическия манифест* от 1848 г., родната ни т.нар. революционна лирика се изпълни с редове на самоотречение пред олтара на Партията. Ама защо олтар без кавички? Понеже действащата партийна система за управление на общественото мнение и на чувствата се основаваше върху разградените храмове на религиозния ритуал. Не любопитство, не временен интерес ме кара да си мисля през последните години за личната трагедия на няколко поколения високи поетически, артистични и всякакви таланти в България след онзи действително исторически за всеки партаец Бузлуджански конгрес от 1891 г.

  Не ми се слушат истерични крясъци и вопли от тълпата довчерашни подтискани от комунистическата система у нас кариеристи, които първи се ориентираха в коя посока да вият като вълци от еуфоричните за нацията дни непосредствено подир  Десети ноември 1989 г. И господа "демократите", представители на неандерталски антикомунизъм, вече се устроиха, вградиха се в новата система на управление – кой посланик, кой в банковото дело, кой шеф в промишлеността, кой в търговията, накъсо – в далаверите, в набиращата опит трупа самодейци за новия политически театър. Спомням си ги от онези първи митинги. Аййй, как се опияняваха наедро да громят комунизма, особено – да громят всички партийци вкупом, онзи към милион партийни членове на Живковото БеКаПе (Бягай, Керемидите Падат! – крещяхме като хлапета из пловдивските улици някога, без да знаем какви ги вършим.). СеДеСе – Стани Да Седна, така разгада абревиатурата СДС тогавашен член на преустроената като Демократична левица БКП, вече професор Драгомир Драганов** – почти мой връстник, и май имаше основание.

  За опияняващи се от собственото си красноречие, от собствения си глас "първи антикомунисти" от телевизионните репортажи, радио, вестници и списания, където с крещене замазваха тъжния спомен за доскорошното си малодушие на отритнати и непризнати, на недопуснати до тавата с големите сочни мръвки, до изключителното щастие за всеки кариерист да се обяснява гръмко в любов на Партията и на нейния лидер, обявен за вожд и първи демократ, все едно кой: Тато, Батето, Вуйчото... или по военному наречен някой си главен асистент по марксизъм и по политикономия Командира. И само как неусетно започнахме да ги приемаме в новото им амплоа, с новата им осанка на говорители от името на нацията! Тези царе на мимикрията, тези хубави хора! 

  Тяхната ми е ясна, такива не само у нас винаги ще се намерят: всяко стадо си има мърша, особено когато из основи, за добро или дявол знае за какво, откриваме нов хоризонт. Вълнува ме драмата на повярвалите в комунизма. Защото до 1981 г. бях един от тях, нещо повече – смятах се за повече комунист от мнозинството, от почти милион – огромна за българските ни мащаби маса хора с партийна членска книжка. Накратко, как да се съглася, че човек вечерта си ляга един, а на сутринта е коренно различен, ляга си праведен партиен член на БКП, буди се демократ и антикомунист. Тези работи тъй не стават, освен във вълшебните приказки и в сантименталните тв- сериали на Латинска Америка.

  Комунизмът изглежда великолепно отстрани и отвън за интелектуалеца и бедния човек; и готин лозунг имаше, заимстван от ХІІІ век, от конституцията на Флоренция, първа извела принципите на републиканско демократично управление: "Свобода, братство, справедливост", и по-точно, заимстван от Великата френска революция – "Свобода, братство, равенство". А когато си израснал в този рай на илюзиите, като си сукал единствено от епоса за партизанските подвизи и познанията ти за широкия свят са идвали при теб филтрирани от партийната цензура, как да не повярваш, че си роден само за "войник на мира и свободата, на щастието и благоденствието на народите по света"! Трябва да си го преживял, да знаеш. Интелектуалецът на Запад и не подозира, бедна му е фантазията до каква степен човек може да бъде поробен от системата на масовото следене, доносничество и подлизурство пред властника. Част от активистите на Big Brother са народни представители и в днешното Народно събрание – горещят се, спорят, ръкомахат и защитават все правата и свободите на личността. Обаятелни хора, а сред тях мнозина са неслучайни хора на изкуството – художник, скулптор, актьор, писател.

  Харесвам си живота такъв, какъвто ми е даден. И това не е жест на покаяние, ами просто такава е истината за мен, за нас, за почти цялото ни следвоенно поколение българи, руси, чехи, поляци... Скриха ни шайбата преди още да се появим на белия свят. Този факт, разбира се, не омаловажава вината ни, ала... това е положението – предадени сме от момента, когато сме заченати.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited by 12 fev. 2020

Илюстрации:
- Спектакъл с участие на "актьорите" Георги Гергов и Спас Гърневски***
- Господинът, който направи списък на активните борци с Татовизма****
___
* Буквално за "унищожение на личността и свободата" настояват на стр. 80 от българския превод на Комунистическия манифест (Партиздат, 1985 г.): "И премахването на тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и на свободата! Тя е права! Наистина касае се за премахване на буржоазната личност, на буржоазната самостоятелност, на буржоазната свобода".
** 
Драгомир Драганов (1948-2019), http://old.segabg.com/article.php?id=226448
*** Спас Гърневски (1953), http://toross.blog.bg/politika/2017/12/19/spas-gyrnevski-grafomanyt-komunist.1583689
**** Илюстрацията най-долу: Михаил Неделчев (1942), 
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2 Изпокараха се кой бил по-дисидент, кой повече пострадал от комунизма, а мнозинството от т.нар. дисиденти бяха сред някогашните толерирани от БКП персони. Въпросният списък беше опит да се възпроизведе статутът на бившите активни борци срещу фашизма и капитализма от ерата на соца. Бел.м., tisss.

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...