четвъртък, 13 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (61.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (61.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   10.05.1999., продължение II
  И как да си изкривя душата, да река, че не харесвам Г. Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени – той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колене"! За мен това е гордият и непрекършен човек. За мен то звучи като библейска притча. И аз го харесвам, слабо е да се каже, обичам лирическия герой у Георги Джагаров. Какво ми бърка, че Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на Тодор Живков и себе си предаде! И още едно друго, пак Джагарово, на самоубилия се Пеньо Пенев (1930-1959) посветено. Чуйте грохота му!

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.


  Сто пъти да преписвам, не бих се наситил на такива стихове. Толкова монолитно изразен, българския рефлекс го няма нийде другаде в националната класика, може би единствено още у П. Пенев; звучи почти като Есхиловия Прометей. А как постно и бледо покрай Джагаровия химн "България" стои например онова инак сърдечно, ваяно с вещина Атанас-Далчево послание "Към родината":

И българин съм не заради твойта бранна слава
и твойте подвизи, и твойта бранна сила...

  Като да се колебае дали улучил точната дума взискателният, педантичен Далчев:

...а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой във върховите Джагарови стихове живее, диша, вълнува се и кипи, та тътне дори мълчанието му; а лирическият герой на тази върхова Далчева творба ми се вижда книжен, така безпомощно предан и чистичък, че и разсъдъчен! Изводът? Не четете Далчев след Джагаров, за да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност!

  Е, какво ми бърка, че самият Георги Джагаров, въпреки оригиналното в поезията си, за дълъг период се беше превърнал в страшилище, в зъл велможа и говорител на партийната цензура! От облечения в най-високи държавнически титли, отличия, длъжности номенклатурен Прометей трепереха не един и двама интелектуалци тук, творци на изкуството, простосмъртни партийни и безпартийни. Неговата партия го използваше като бостанско плашило; печалната му участ в последните му няколко години от живота е като жестока притча за гордия достоен творец, продал таланта си. Лесно ми е да кажа: БКП го употреби. Личното твое достойнство обаче друг не може да ти отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти и никой друг! Ето точно това очевидно се случи с този може би най-значителен между съвременните български поети и хора на изкуството.

  За да се справиш с метастазите на фанатизма, длъжен си да ги обградиш с любов. Странна ли ви изглежда тази идея? Не аз съм я измислил, изрича я великият Уилям Шекспир по повод работата си над такива образцови изчадия, като леди Макбет или крал Ричард ІІІ, които са централни персонажи в две от най-върховите му трагедии. Значи, за да проникнеш до сърцевината на каквото и да е зло в света, обкръжи го с любов, да го проумееш. Защо любов ли! Защото само тя е ключ към разгадаването на сложните личности, съдби и положения в живота. И съжалявал треторазредният актьор, ала разкошен Шекспир за превъзходния човешки материал, погубен от дива страст за власт и слава. Ама то и великият англичанин цитира някого, минал преди него: цитира Богочовека Иисус. Та нали Иисусова е идеята за любовта, като подход към сериозни проблеми от всякакъв характер.
  
  Омразата капсулира проблема; вместо да го реши, да го развърже (само не да го среже, както сторил самонадеяният глупак Александър Македонски* с меча си), и така оставя проблема открит и за идещите подире ни. И какво нередно откриваме с човешко благоразположение да пристъпим в светая светих на комунизма? А онези, които днес ги сочат с пръст и към които скандират "Смърт на червените боклуци!" – те не са отпадък, в повечето случаи са неслучайни, даровити личности, употребени от партийните комисари властници за лична изгода заради дарбите, за таланта им. Не е толкова просто за добрия стопанин да отдели зърното от плесенясалата плява на миналото. В същата плесен от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които и днес се възпроизвеждат ненавист и жалка неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпите на тревога в последните редове от философския роман "Чумата" на Албер Камю? Отминала е бедата, чумната епидемия вече е надмогната, народът празнува. Върху една тераса под сияещия мразовит небосвод е доктор Рийо. Сам! Д-р Рийо е самият Камю – авторът, който размишлява над опустошителните световни драми: "Д-р Рийо реши да напише този разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствия, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". 

  И вече в самия край: 

  "И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знае и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва и може да дреме десетки години в мебелите и  бельото, да чака търпеливо в стаите и мазетата, в куфарите и в носните кърпи и непотребните хартии, и може да дойде ден, когато за нещастие, а може би за поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град".**

  Роденият на 7 ноември 1913 г. в селцето Мондови, в Алжир пише тези редове като 33-годишен гражданин на Франция, като една от великите "мислещи тръстики"*** на Европа и света от ХХ век: обърнал лице към току-що отехтялата Валпургиева нощ на националсоциализма и фашизма. Ала нацизмът, и това за нас сега вече е ясно! – е епигон на комунизма. Тъй че, моля, не тръгвайте с ненавист, за да не капсулираме спорите на това жестоко заболяване на духа. Да помним Камю, Шекспир, да помним написаното от четиримата евангелисти, както и началото на глава ХІІІ от послание I на ап. Павел до коринтяни:

  "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм". И малко по-късно: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; любовта всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява".

  Това слабост ли е? Може би конформизъм или мекошавост? Колаборационизъм (съглашателство с извергите)? Любов за съсипаните възможности на нацията, само не омраза! Да запомним и да си повтаряме, че да го научим повече хора, и повечето измежду нас, българите, преживели кошмара на червената чума.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 fev. 2020

Илюстрации:
- Премиерът на "чистата и свята република" Бойко Борисов;
- Албер Камю, един от върховете в европейската есеистика. 
___
* Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, с. 27.
** А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., с 239-240, превод на Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650). Бел.м., tisss.

сряда, 12 февруари 2020 г.

УРОКЪТ

УРОКЪТ

Най-тихото момиче в този клас,
но те кълват го нагли, смели,
така цинично зли, че даже аз,
обръгнал на идиотщини, немея.

Изписани под пластове от грим
и в дрешки по последна мода,
съвсем не съм им аз необходим –
за нежността да им говоря мога,

за Дон Кихот и Хамлет с часове,
и не с апломб, а просто, по човешки,
но тях животът вече ги зове
и няма как да ги науча нещо.

Като че ли единствено сред тях
мен сродно ми е тихото момиче, 
което и в просташкия им смях,
останало си девствено, занича

към черната изписана дъска
с редиците от формули и знаци,
че най-внезапно се усетих кал,
най-глупавия даскал на земята.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 12 noe. 2007 – edited by 12 fev. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (60.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (60.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   10.05.1999., продължение
  Талантлив математик с академична титла шета из българските ни градове, държи пламенни речи против НАТО-вската агресия. Пък и не в качеството си на заместник- председател на Народното събрание, а като обикновен гражданин човекът отиде на частна визита на белградските другари да ги увери в солидарността на целокупния български народ, когато същите тези "белградски другари" спряха официалната ни парламентарна делегация на границата. Ега си скандалът, решим ли да съпоставим двата случая! Безобидна ли е активността на г-н академика? Самозваният пратеник във воюваща Югославия, присвоил си честта да говори от името на опосканата ни България, този симпатичен, уравновесен, па и достолепен на вид господин говори и от мое име. А мнението му няма нищо общо с моето мнение. Па такъв адвокат на моите си интереси не ми е нужен, меко казано. Твърдо казано, не желая някакво си вечно парвеню, и по род, и по душевен строй, един Perpetuum mobile в политиката, колкото и велик математик да е, да ми указва кое е добро и кое е зло за България и милионите българи. Първа дружка на бившия деспот Тодор Живков, пръв приятел на Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, обявен едва ли не и за пръв демократ от т.нар. демократична левица. При мен обаче, в моята лична класация този човек не разполага с кредит доверие, рейтингът му при мен, образно казано, е нула.

  Чудно ми е как хора с талант в науката, а нравствено убоги, налитат в сферата за масова информация с целия хъс на механично-логическия подход към живота на нацията. Преди години пак този учен беше причина да се въведе неговата модерна метода на обучение, и резултатът бе, че в VІ клас няколко випуска българчета едва сричаха текстовете по роден език, та помежду си ние учителите ги зовяхме, вместо забавени умствено в развитието си – "сендовчета". Експериментатор за милиони!

  Което е държавна политика и се решава в Народното събрание, този род персони го саботират с добронамерени уж действия. Да работи за България с отстояване на принципните ни отношения с воюваща Югославия ли се беше засилил господинът? Съмнявам се.

  Ако усърдният Благовест Сендов не ми се нрави, какво пък да река за професора Велко Вълканов? Честно казано, в речите и в храбрите му акции да се присламчва към Саддам Хюсеин не виждам нищо представително за моя народ. След "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник" – перифраза на Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!" – което пък се явява перифраза на пасаж от Комунистическия манифест* от 1848 г., родната ни т.нар. революционна лирика се изпълни с редове на самоотречение пред олтара на Партията. Ама защо олтар без кавички? Понеже действащата партийна система за управление на общественото мнение и на чувствата се основаваше върху разградените храмове на религиозния ритуал. Не любопитство, не временен интерес ме кара да си мисля през последните години за личната трагедия на няколко поколения високи поетически, артистични и всякакви таланти в България след онзи действително исторически за всеки партаец Бузлуджански конгрес от 1891 г.

  Не ми се слушат истерични крясъци и вопли от тълпата довчерашни подтискани от комунистическата система у нас кариеристи, които първи се ориентираха в коя посока да вият като вълци от еуфоричните за нацията дни непосредствено подир  Десети ноември 1989 г. И господа "демократите", представители на неандерталски антикомунизъм, вече се устроиха, вградиха се в новата система на управление – кой посланик, кой в банковото дело, кой шеф в промишлеността, кой в търговията, накъсо – в далаверите, в набиращата опит трупа самодейци за новия политически театър. Спомням си ги от онези първи митинги. Аййй, как се опияняваха наедро да громят комунизма, особено – да громят всички партийци вкупом, онзи към милион партийни членове на Живковото БеКаПе (Бягай, Керемидите Падат! – крещяхме като хлапета из пловдивските улици някога, без да знаем какви ги вършим.). СеДеСе – Стани Да Седна, така разгада абревиатурата СДС тогавашен член на преустроената като Демократична левица БКП, вече професор Драгомир Драганов** – почти мой връстник, и май имаше основание.

  За опияняващи се от собственото си красноречие, от собствения си глас "първи антикомунисти" от телевизионните репортажи, радио, вестници и списания, където с крещене замазваха тъжния спомен за доскорошното си малодушие на отритнати и непризнати, на недопуснати до тавата с големите сочни мръвки, до изключителното щастие за всеки кариерист да се обяснява гръмко в любов на Партията и на нейния лидер, обявен за вожд и първи демократ, все едно кой: Тато, Батето, Вуйчото... или по военному наречен някой си главен асистент по марксизъм и по политикономия Командира. И само как неусетно започнахме да ги приемаме в новото им амплоа, с новата им осанка на говорители от името на нацията! Тези царе на мимикрията, тези хубави хора! 

  Тяхната ми е ясна, такива не само у нас винаги ще се намерят: всяко стадо си има мърша, особено когато из основи, за добро или дявол знае за какво, откриваме нов хоризонт. Вълнува ме драмата на повярвалите в комунизма. Защото до 1981 г. бях един от тях, нещо повече – смятах се за повече комунист от мнозинството, от почти милион – огромна за българските ни мащаби маса хора с партийна членска книжка. Накратко, как да се съглася, че човек вечерта си ляга един, а на сутринта е коренно различен, ляга си праведен партиен член на БКП, буди се демократ и антикомунист. Тези работи тъй не стават, освен във вълшебните приказки и в сантименталните тв- сериали на Латинска Америка.

  Комунизмът изглежда великолепно отстрани и отвън за интелектуалеца и бедния човек; и готин лозунг имаше, заимстван от ХІІІ век, от конституцията на Флоренция, първа извела принципите на републиканско демократично управление: "Свобода, братство, справедливост", и по-точно, заимстван от Великата френска революция – "Свобода, братство, равенство". А когато си израснал в този рай на илюзиите, като си сукал единствено от епоса за партизанските подвизи и познанията ти за широкия свят са идвали при теб филтрирани от партийната цензура, как да не повярваш, че си роден само за "войник на мира и свободата, на щастието и благоденствието на народите по света"! Трябва да си го преживял, да знаеш. Интелектуалецът на Запад и не подозира, бедна му е фантазията до каква степен човек може да бъде поробен от системата на масовото следене, доносничество и подлизурство пред властника. Част от активистите на Big Brother са народни представители и в днешното Народно събрание – горещят се, спорят, ръкомахат и защитават все правата и свободите на личността. Обаятелни хора, а сред тях мнозина са неслучайни хора на изкуството – художник, скулптор, актьор, писател.

  Харесвам си живота такъв, какъвто ми е даден. И това не е жест на покаяние, ами просто такава е истината за мен, за нас, за почти цялото ни следвоенно поколение българи, руси, чехи, поляци... Скриха ни шайбата преди още да се появим на белия свят. Този факт, разбира се, не омаловажава вината ни, ала... това е положението – предадени сме от момента, когато сме заченати.

  Следва

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited by 12 fev. 2020

Илюстрации:
- Спектакъл с участие на "актьорите" Георги Гергов и Спас Гърневски***
- Господинът, който направи списък на активните борци с Татовизма****
___
* Буквално за "унищожение на личността и свободата" настояват на стр. 80 от българския превод на Комунистическия манифест (Партиздат, 1985 г.): "И премахването на тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и на свободата! Тя е права! Наистина касае се за премахване на буржоазната личност, на буржоазната самостоятелност, на буржоазната свобода".
** 
Драгомир Драганов (1948-2019), http://old.segabg.com/article.php?id=226448
*** Спас Гърневски (1953), http://toross.blog.bg/politika/2017/12/19/spas-gyrnevski-grafomanyt-komunist.1583689
**** Илюстрацията най-долу: Михаил Неделчев (1942), 
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2 Изпокараха се кой бил по-дисидент, кой повече пострадал от комунизма, а мнозинството от т.нар. дисиденти бяха сред някогашните толерирани от БКП персони. Въпросният списък беше опит да се възпроизведе статутът на бившите активни борци срещу фашизма и капитализма от ерата на соца. Бел.м., tisss.

вторник, 11 февруари 2020 г.

ПОРТОКАЛОВАТА МОЯ ГОСТЕНКА

ПОРТОКАЛОВАТА
МОЯ ГОСТЕНКА

Кой каза относно природата, че
нелепо ний вярваме в хипотези –
как например едно диво дръвче
в хола ви може да се изплези?

Февруари навън, ала ето напук
гостенката почти ме изненада –
в портокалово виждам я седнала тук
накипрена като булка за сватба.

И си мисля, на българина какво
му е нужно в тази морална разруха –
да засее с любов поне едно дърво
или от България да се издуха!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, 5 fev. 2015 – edited by 11 fev. 2020 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (59.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (59.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   05.05.1999.
  Събудих се преди час. Мисля си за всички, които са постъпвали зле с мен. Едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да съм спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за деня цигара. Самотно ми е. В тези мои усилни години чувствам се като цар Мидас – до каквото се докоснел, ставало златно, и тъй издъхнал в купища злато на остров Крит. Не мога да печеля пари, поне това ми е ясно. Ограничавам си разходите до най-неотложното, колата само да е наред и заредена за излитане. Тя е физическият ми инструмент за свобода, който ползвам веднъж-дваж седмично, и то до местенца все по-наблизичко.

  Не харесвам хората наоколо. Разочарован съм от тях, а си внушавам, че са добри и затова ги обичам. Щерките ми на мен приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Сурови в оценките. Крият си обичта. Душата им – птиче в кафез, изпълнена от страхове и съмнения. Подтиснати са ми децата. И се питам, има ли място, добро за нас тримата. Понякога ми иде да крещя от болката, която ми носи тази несретна и невежествена моя България. И небесата не носят отговор. Оттам лъха космически студ. Толкова ли сме временни и уязвими, Боже мой! За да съм щастлив, трябва ли да се заблуждавам и себе си да лъжа? Наоколо – боричкане, лакомия, простащина. Както вървя към училището тази сутрин, чувам звънливо гласче – ама някогашните наши хлапашки цинични псувни бледнеят пред тези! Спрях, поизчаках да наближат трите 10-12-годишни момиченца и хлапак, с ученическите си чанти. "Ама господине, ние така си говорим – рече малкият, без и дума да съм казал. – Тя е отличничка по български" – сочи височко рядко красиво девойче. "А, нищо-нищо – усмихвам се, – рекох си, я да видя кой така чудно говори." А коконата с пламнали до ушите бузки: "Не съм аз! Не съм аз!" 

  Е, как от кал да сътвориш елмази? Чувам баща ми дърводелеца-мебелист Кирил: шепнешком, обърнал се към тенекията в раздрънканата линейка, с която го отнасят към софийската клиника "Пирогов", където ще издъхне захвърлен, абсолютно сам в болнична стая на най-модерната клиника в България след броени часове. Онова негово "Олеле, майчице!" – шепнешком, да не би някой да не се разстрои, светът да не разбере колко се мъчи. О, мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз – синът ти, дето не съм чул и в най-големия зор груба дума да изречеш, да нагрубиш, да обидиш?!

  
10.05.1999.

  Не, не е безобидна тази кресливо подета с подписки и с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите на пуст столичен площад около стотина, повечето възрастни хора и пенсионери, вероятно все още членове на БКП. Раздиплените сръчно рисувани лозунги "За мира, срещу войната! Спрете мръсната война! Долу агресорите от НАТО!" са ми до болка познат театър; та нали с този тип представления израснахме, с тях ни възпитаваха от невръстни хлапенца. Пак стари номера от селска вечеринка; парадоксалното е, че шепата тартюфовци са същите рушветчии, политически интриганти, пишман-интелектуалци, за които 24-годишният Ърнест Хемингуей (1899-1961) в репортаж* за канадски вестник от Конференцията за мир в швейцарския град Лозана ехидно пояснява: "български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да изгубят способността да бъдат повече честни".

  През 1980 г. с изплакнат мозък пробвах веднъж да дращя стихотворение против агресора, когато превъзходната авиация на Щатите бомбардираше нашия "братски либийски народ". После се разбра: пострадала единствено луксозната резиденция на онази екзотично пъстра персона,"скъп приятел, другар и съратник на строящия се световен социализъм другаря Муамар Кадафи". Чешит през ден и два се блещи към Небесата, назидава своите араби и като същински месия пери показалец. Кого се силех да защитя? Вдъхновителят на терористични акции по християнския свят. Онзи, дето внушава на своите братя мюсюлмани от Либия, че Западът планира да завладее Либия заради слънцето, пясъка и камилите й.

  Виновни ли са вълците, че природата им вълча, дали и за моето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевото заклинание? Може би едва когато измрем ние, родените в робство, едва тогава внуците и правнуците ни може би ще разсъждават със собствения си ум, и не от идеологическа, а от нравствена гледна точка. Ето ги в нова полуда** някогашните въздигнати от Партията лъже-артисти и говорители от името на всички българи. А дали не са се заблудили?! Не-е, не е то заблуда. Не са вчерашни, добре знаят какво вършат. Но има и нещо положително в цялата им врява – че се откриха, изпълзяха изпод човеколюбивите си творения на изкуството. Тягостно е да усетиш назначени майстори на пропагандата, чиновници на партийната линия в казионния писателски съюз, верни на БКП или друга някоя глутница от лицемери, но е оздравително. Оттук-насетне как ще ме заблудят!

  Та червените кукери с красно изписаните лозунги не защитаваха сръбския народ, нито "бягащите от НАТО-вските бомби"
косовски албанци (?! - бел.м.). Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо; а конкретно? Конкретно защитават Милошевич и политическата менажерия на умопобърканата "Титова земля", вдъхновителите на масовите гробове в разпалената от патриотари братоубийствена гражданска война.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 fev. 2020

Илюстрации:
- 2020 г. едно от децата на днешната ни България;
- Митинг на здравите сили срещу войната в Либия
–––
* Ъ.Хемингуей, "По телеграфа", сб. репортажи, бълг.изд. 1986 г. 
Очеркът "С какво се занимават кралете в Европа" е с дата 15 септ.1923 г.
** Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?! (от "Елегия" на Хр.Ботев). Бел.м., tisss.

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...