ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (59.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (59.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   05.05.1999.

  Събудих се преди час. Мисля си за всички, които са постъпвали зле с мен. Едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да съм спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за деня цигара. Самотно ми е. В тези мои усилни години чувствам се като цар Мидас – до каквото се докоснел, ставало златно, и тъй издъхнал в купища злато на остров Крит. Не мога да печеля пари, поне това ми е ясно. Ограничавам си разходите до най-неотложното, колата само да е наред и заредена за излитане. Тя е физическият ми инструмент за свобода, който ползвам веднъж-дваж седмично, и то до местенца все по-наблизичко.

  Не харесвам хората наоколо. Разочарован съм от тях, а си внушавам, че са добри и затова ги обичам. Щерките ми на мен приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Сурови в оценките. Крият си обичта. Душата им – птиче в кафез, изпълнена от страхове и съмнения. Подтиснати са ми децата. И се питам, има ли място, добро за нас тримата. Понякога ми иде да крещя от болката, която ми носи тази несретна и невежествена моя България. И небесата не носят отговор. Оттам лъха космически студ. Толкова ли сме временни и уязвими, Боже мой! За да съм щастлив, трябва ли да се заблуждавам и себе си да лъжа? Наоколо – боричкане, лакомия, простащина. Както вървя към училището тази сутрин, чувам звънливо гласче – ама някогашните наши хлапашки цинични псувни бледнеят пред тези! Спрях, поизчаках да наближат трите 10-12-годишни момиченца и хлапак, с ученическите си чанти. "Ама господине, ние така си говорим – рече малкият, без и дума да съм казал. – Тя е отличничка по български" – сочи височко рядко красиво девойче. "А, нищо-нищо – усмихвам се, – рекох си, я да видя кой така чудно говори." А коконата с пламнали до ушите бузки: "Не съм аз! Не съм аз!" 

  Е, как от кал да сътвориш елмази? Чувам баща ми дърводелеца-мебелист Кирил: шепнешком, обърнал се към тенекията в раздрънканата линейка, с която го отнасят към софийската клиника "Пирогов", където ще издъхне захвърлен, абсолютно сам в болнична стая на най-модерната клиника в България след броени часове. Онова негово "Олеле, майчице!" – шепнешком, да не би някой да не се разстрои, светът да не разбере колко се мъчи. О, мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз – синът ти, дето не съм чул и в най-големия зор груба дума да изречеш, да нагрубиш, да обидиш?!

  10.05.1999.

  Не, не е безобидна тази кресливо подета с подписки и с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите на пуст столичен площад около стотина, повечето възрастни хора и пенсионери, вероятно все още членове на БКП. Раздиплените сръчно рисувани лозунги "За мира, срещу войната! Спрете мръсната война! Долу агресорите от НАТО!" са ми до болка познат театър; та нали с този тип представления израснахме, с тях ни възпитаваха от невръстни хлапенца. Пак стари номера от селска вечеринка; парадоксалното е, че шепата тартюфовци са същите рушветчии, политически интриганти, пишман-интелектуалци, за които 24-годишният Ърнест Хемингуей (1899-1961) в репортаж* за канадски вестник от Конференцията за мир в швейцарския град Лозана ехидно пояснява: "български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да изгубят способността да бъдат повече честни".

  През 1980 г. с изплакнат мозък пробвах веднъж да дращя стихотворение против агресора, когато превъзходната авиация на Щатите бомбардираше нашия "братски либийски народ". После се разбра: пострадала единствено луксозната резиденция на онази екзотично пъстра персона,"скъп приятел, другар и съратник на строящия се световен социализъм другаря Муамар Кадафи". Чешит през ден и два се блещи към Небесата, назидава своите араби и като същински месия пери показалец. Кого се силех да защитя? Вдъхновителят на терористични акции по християнския свят. Онзи, дето внушава на своите братя мюсюлмани от Либия, че Западът планира да завладее Либия заради слънцето, пясъка и камилите й.

  Виновни ли са вълците, че природата им вълча, дали и за моето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевото заклинание? Може би едва когато измрем ние, родените в робство, едва тогава внуците и правнуците ни може би ще разсъждават със собствения си ум, и не от идеологическа, а от нравствена гледна точка. Ето ги в нова полуда** някогашните въздигнати от Партията лъже-артисти и говорители от името на всички българи. А дали не са се заблудили?! Не-е, не е то заблуда. Не са вчерашни, добре знаят какво вършат. Но има и нещо положително в цялата им врява – че се откриха, изпълзяха изпод човеколюбивите си творения на изкуството. Тягостно е да усетиш назначени майстори на пропагандата, чиновници на партийната линия в казионния писателски съюз, верни на БКП или друга някоя глутница от лицемери, но е оздравително. Оттук-насетне как ще ме заблудят!

  Та червените кукери с красно изписаните лозунги не защитаваха сръбския народ, нито "бягащите от НАТО-вските бомби" косовски албанци (?! - бел.м.). Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо; а конкретно? Конкретно защитават Милошевич и политическата менажерия на умопобърканата "Титова земля", вдъхновителите на масовите гробове в разпалената от патриотари братоубийствена гражданска война.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 fev. 2020

Илюстрации:

- 2020 г. едно от децата на днешната ни България;

- Митинг на здравите сили срещу войната в Либия

–––

* Ъ.Хемингуей, "По телеграфа", сб. репортажи, бълг.изд. 1986 г. 

Очеркът "С какво се занимават кралете в Европа" е с дата 15 септ.1923 г.

** Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?! (от "Елегия" на Хр.Ботев). Бел.м., tisss.