ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (43.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (43.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 

  27.01.1999.

  Да простя ли? Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова при евреите: не прощава греховете, а ги натрупва. Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от мои грешки и пристрастия. Какво си мислите – че като ми опростите някоя тъпа гадост, ще си взема бележка, ще отчета вашето великодушие и оппала, ще се променя?! Това ли очаквате? Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те, съставляват моя стил. В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен, егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата глупост ме зарежда с енергия. Да творят мизериите си лукановци, татарчевци, иван-костовци, догановци и всякаква весела пасмина от рогошлии*, т.е. едри и по-дребни кокошкари по ген, казвам си; нека си въобразяват, че нещо ще им бъде простено, че ще се разминат с онзи върховен миг, когато настъпва разплащане заради натрупаните стари лихви. Всичко, всичко, рано или късно, излиза наяве.

  Глупаци! Облякоха се в царски разкош и власт, ограбваха и пак продължават да мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Потомците им се разприпкаха като козлета по Европа и света, обучават ги и ги възпитават в най-престижни, най-скъпи западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им е до колене, Памир им е бащиния; та и сред апостолите на Иисус остана да създадат лоби, бъдещето им – застлано с килим от рози, световната информационна мрежа ни оглушава кога си лягат с любовницата, кога душ си вземат и кога хапче против мигрена, какво ядат, с какво се обличат и какво смятат да си купят. Аман от суета! Глупаци. Възприемат се за връх на цивилизацията, а после умират и след три дни светът ги е забравил, почваме да се питаме: "Да, имената са ни познати, но как ли изглеждаха, кои всъщност бяха тези покойници?" Остават ни натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки били именно когато се възгордявали в цялото си велико невежество.**

  Кумири, идоли, секти, мода и прочие суета. А какво е това, ако не недоверие към естествения ритъм и ход на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, обречени и те на свой ред да бъдат задминати от идващите подире им... Това е! Другото е облаци и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е нам вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око дребосък – вирус или жалко едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае. Как да простиш на такива наивници? Ала кой го е еня да ни го каже?! Отвориш ли уста, спускат се пъргавите мекерета на властта: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не се усещат как цялата природа се е затаила, отвърнала се е от нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. Да, всичко един ден става явно. Всяко посегателство над живота и любовта носи драконовото семе на предстоящо жестоко уравняване на сметки".

  Великолепен си, Живот! Солта на земята днес говори с тази скръб, но думите от някой друг са наредени; и този друг ни гледа от космичната бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, Божественото е заложено у всекиго от нас, обикновените. И за небрежността всеки сам ще си понесе последствията, че е посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбираме, че това дотук е болка от обич, чудя се по какъв ли начин да ни се каже, за да го проумеем. 

  05.02.1999.

  Няма да престана да се учудвам. В едно състояние на снежна вода, нито сняг-ни вода, като внезапно попаднал в гъста мъгла, без определени желания, изплувал от едночасов сън по никое време – преди обяд, към единайсет, почвам да ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми идва наум. Вземам папката с ръкописа "Ламски", прелистям страниците й, обхваща ме досада, че тези 125 илюстрации ще трябва да ги рисувам наново, оставям веселичката и тъжна история на семейство Ламски, захващам се да чета напосоки от този тук бележник... Но не. И това не ми е интересно. Ще ми се да изляза, да се разходя, денят е слънчев, първият хубав ден от няколко мъгливи мразовити седмици насам, когато учители и ученици десетина дни напред сме вече в грипна ваканция. Звъня на Пламен Желязков – връстник и колега, стар приятел художник; оказва се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, че не, няма такова лице. Откривам записан все пак новия номер на Пампо, набирам, но оттук пък ми дава заето. Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката.

  Отдавна чакам сгодно настроение да се заема с онези две книги, които от години чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките" – научeн труд на траколога Иван Маразов, и още едно нещо за траките, само че в популярна форма: "Вечнозеленото клонче" – очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от проф. Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писанията за траките неизменно присъства и известна мистична представа, към тези две добавих и "Тибетското евангелие" за ранния Иисус. Аха-а! – казвам си злорадо. – Траките са отпреди християнството! Да, с тържествено злорадство си го казвам; натикани в задния двор на Европа, ние сме прости българи, но сме – в гените си поне, отпреди християнската цивилизация. И току си спомням, че Re. ми беше връчила отпреди година "Очерци за ведическата литература", която книга гърчав момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клати бръсната тиква) или дявол знае какъв зомби я изнудил да плати. Точно това мизерно на вид книжле къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, къде ли се затри? Явно, и книгите си имат своя специален таен живот. Habent fata sua libelli***.

  Ето че след половинчасово ровичкане из къде ли не откривам и тези очерци с ухилен плешивичък един на титулната страничка. Старчето, което е самият автор, печално-весело ми се радва, зъбките му са два реда царевични зърна, и още по-смешно... под снимката на приветливия симпатяга Сатсварупа даса Госвами чета буквално – ето, преписвам го: "евам парампара-праптам". Викам си: а бе, какви са тези щуротии! И като знам, че Западът, и особено – Щатите, от Втората световна война насам са пощръклели по дзен-будизма и всякакви разклонения, уширения, актуализации или версии на древната индийска религия, реших... да, вече съвсем определено реших! – да огледам по-внимателно и туй шегаджийско книжле.

  Защо толкова надълго и нашироко, едва ли не тщеславно размазвам процеса на избирането? Може би – да покажа първо на себе си, че каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги нарека прояснения отвъд видимия спектър на бита, обезателно като че ни се явяват, когато сме в състояние на аморфност, сякаш Нещо или Някой те хваща за ръчица и те води при извора.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 jan. 2020 

Илюстрации:

- Свалят Иисус от кръста на хълма Голгота;

- Пловдив от птичи поглед в днешно време.

___
* По турско време селото Рогош било бастисано от разгневените родственици на търговци, чиято стока някогашните рогошлии бастисали. Като изтребили кервана, те решили, че така са потулили следите от грабежа. Минават години, един турчин случайно вижда пафтите на дъщеря си върху кръста на рогошка невяста. Крадливото село е подложено на кървава сеч и изравнено със земята. Оцелелите възстановили селото си, но далеч от руините, за да не им напомнят стореното. Поучителната история за тарикатите от Рогош ми разказа кореняк и жител на днешното село – Иван, в чието пловдивско ателие ми монтираха газовата уредба на колата.

** Вж. https://plovdivnews.bg/lifestyle/item/68524-zlatni-buldozi-pazyat-arabadzhievi.

*** (лат.) Книгите имат своя съдба. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (42.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (42.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 

  24.01.1999., продължение

  И ето що се получи! Отгръщам напосоки Сарояновата книга първо. Посегнах към нея, може би защото снощи в телефонния разговор от не повече от час и половина аристократката Re. озадачена ми напомни как преди три години настойчиво съм й препоръчвал много внимателно да се заеме да прочете въпросната книга, както – между другото, подчертал съм бил! – внимателно съм я чел аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те на Сароян, открила на страница 40-та кола неразрязана, т.е. въобще неотгръщана от наше Лъвско величество. Та отгръщам напосоки да се уверя, че наистина е имало слепени страници, които Re. гневно е разпорила, както твърди – с големия тъп кухненския нож, и... И чета на страница 173-та некролог № 126, където ето какво пише:

  Преди двайсетина години братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото започва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. И по тази причина кино-студиите, готови да работят с мен, се отказали дори да ме потърсят. Уверих братовчед си, че е твърде мило от негова страна да ми го каже, но това мен ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито смятам, че това положение е неблагоприятно за мен, тъй като все пак съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – каза ми той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне малко талант, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за глупавите детски издръжки?" Отговорих му, че и това ми стига и че успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото им желание да се оправят някак в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст беше да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска главата как да преуспее и да натрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.

  Преписвам почти цялата 173-та страница, защото – когато аз я прочетох, зинах от учудване, изненадан: зад хитроватата усмивчица изпод висналите рачешки мустаци на този нагъл арменец Сароян имаше недвусмислено послание точно за такъв като мен – отговорът на онзи въпрос, с който почнах почти двучасовия нощен разговор по домашния си телефон с прилежната Re. Кой ми пъхна пръста на точното място от книгата? Повтарям: посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. пак не е била права снощи между единайсет и дванайсет и половина да ме укорява, че горещо й препоръчвам нещо, което аз самият не съм проявил търпение да прочета внимателно и докрай, ами съм го захвърлил още на четиридесетата страница. Уви, за съжаление следите от кухненския нож стояха като веществено доказателство за суетността ми и собствената ми немарливост, въпреки че ако аз бях рязал, щях да го направя фино и хич нямаше да личи, а не да гледам сега някакви си дрипели от тъп кухненски инструмент за рязане на хляб. Обаче няма как да не се запитам все пак: А бе, какви са тези "случайни" съвпадения, дявол да го вземе?

  25.01.1999.

  Вчера, докато си пиехме кафето, както това става през последните месеци, Емил* подхвърли по повод наброските ми след прочита на злополучния роман "Любов в ада", че Димитър Кирков по стил вървял в стъпките на Иво Андрич... Нещо в този смисъл каза. Ама и добави: самият факт, че съм натрупал към двайсетина страници разсъждения по въпросния роман, вече му подсказвало, че все пак има постижения у автора. Накратко, насочваше ме да съпоставям нещастния Митко Кирков не с хора от други континенти, а с писатели от Балканския регион. Ах, великодушният Емил! Може би вече съжалява, че ми е дал да чета тази силно препоръчана от него книга.

  Дали не е геройство, че пенсионираният счетоводител Петър Петров в тези свои години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се е заловил за литературна дейност и къде със свои средства, къде с помощ от приятели издава книжка подир книжка – пет книги за последните седем-осем години, чиито мижави продажби едва покриват разходите му по отпечатването. Това не е ли себеотрицание? Ех, какви егоисти сме това ние, по-младите!

  ...Млад!? Карам 52-та си година. Александър Филев, добър приятел от гимназията, от ученическите години, отпреди да се заселя в крайния квартал през 1979 г., водих преди няколко седмици у Петрови да го представя като художник-живописец, и г-н Филев тържествено обяви, че дарява на умиления Петър Петров сборник стихчета от свои ученици с илюстрация върху корицата, която е творение на великодушния художник, пък накрая си прибрал книжлето (една печатна кола с корица от картон). Това ми съобщи болният Петров снощи по телефона. Преди това същия екземпляр г-н Сашо великодушно ми го подаряваше на мен, ама аз този факт го пазя за мои си дълбоки размишления. Странности... Приятел, какво да го правиш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 jan. 2020 

Илюстрации:

- Непобеденият Хемингуей vs непобедимия Сароян;

- Уилям Сароян в поза, която пояснява творбите му**.

___
* Е. Калъчев, с когото в течение на години неделя сутрин в десет-единайсет си пиехме кафенцето пред павилиончето на афганистанеца Маруф край булевард Санкт Петербург в Пловдив. 

** Вж. https://www.panarmenian.net/rus/details/213728/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (41.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (41.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 

  23.01.1999.

  Обади се сестра ми. Забравил съм, че днес й е рожден ден, я гледай ти! Някога я обичах. Тя още си мисли, че съм й близък, а мен драмата й отдавна не ме вълнува. Същото се получи с бившата ми съпруга, после и с Мария, за която за ма-алко да се оженя. Неприятно, но е истина – някога имената на тези момичета са ме вълнували; днес сякаш назовавам мумии отпреди три хиляди лета. Впрочем, имало ли е мумии три хиляди години преди нас?

  Чета "Любов в ада" на Димитър Кирков (1945)*, пловдивчанин, лит. критик. Роман с белези на умело написан, но въпреки литературната рутина и енциклопедичните познания на автора, две съществени особености дразнят: 1) авторът е недоверчив, притеснен сякаш от простолюдието; казано накъсо, създал е галерия простодушни, невежи, невъзпитани първосигнални типажи из средите на фикцията "народ". Няма любов към тези хора и затова вместо пълнокръвни образи получили се зарисовки, схематизъм и предубеденост интелигентска; 2) атмосферата от годините 1942-1944 възпроизвежда стереотипната от соц.реализма у нас представа за народа, влюбен във всичко, що иде от Русия. И какво се получава? Балкански някакви простаци са очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде", фраза, изречена първо от Аркадий Николаевич – емигрант, приятел на енигматичния българин Йона. Тази фразичка цитира Дионисий, който е главният герой, и простоватичкият му хазяин Цочо, размекнат, ги превежда: "Душа да ти е широка", и кани младия гост разнежен, зарязал своята неприязън към гражданята. И се потвърждава максимата "Какво е било не е важно, важно е как е записано". Манипулацията тук унижава; ала тя може да бъде и симпатична манипулация, т.е. да извисява читателя. Ето пример.

  В "Записките" Захари Стоянов за чобаните от селата около града Котел: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които пролет-лете извеждат стадата в Карнобатското поле и Добруджа на паша. За онзи същи овчар сред овчарите "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. От тия е населявана Добруджанската морава" ("Записки", изд. 1983, с. 40). А сега прочетете как ги описва Йордан Йовков! Какво душевно благородство, Боже мой, какъв фин усет у тях за духовното, и какво смирение, какво човеколюбие! Да се чудиш това същите ли тъпи кратуни са, или са ангели небесни. Като българин, съм си наясно, че Захари е правдивият от двамата; па и що ли му е да ни лъже! Манипулацията на силно религиозния и болнав Йовков обаче създава такава разкошна представа за същата тази невежествена паплач, че как да не те очарова, да не те изкуши да погледнеш човеколюбиво на онези тъпаци, от които си произлязъл! Едното е документално вярно, другото е по романтически красиво. Да речеш: госпожица Литературата – като една кипра, ще търчи все подир красивото; а с грозноватото нека се занимава Публицистиката! Нейна работа е то.

  Между 39-годишния Захари и 57-годишния Йордан бих избрал за водач в дебрите на литературното майсторство 26-годишния Хемингуей** от "Сбогом на оръжията". Че какво като е янки! Във въртопа на цивилизациите предпочитам да следвам най-добрия учител, откъдето и да иде той – и това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Ценя публицистичната страст и хъз в "Записките" и Йовковите светци в Добруджа, но у Хемингуей за мен има толкова звездно пространство над кратуната ми и толкова дълбина под нозете ми, че директно ме отпраща към непреходността на древните библейските текстове: да речем – към терзанията на праведния Йов, към Соломоновия "Еклисиаст" или към горкия плач на злочестия Йеремия.

  Йовковият Моканин е величествен, чувствителен и самотник, отшелник някакъв; Хемингуеевите герои в романите "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са грешни, хем жизнени и много интересни. Може би точно с това ме привличат повече от нашите восъчни постници или космати таласъми в литературата. Струва си българинът да съпостави Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оцени най-завършения като философия и литературно изящество сред нашите класици в прозата. Ала все пак! Захари Стоянов и Йордан Йовков са две страни на един и същи български рефлекс към света. И това няма как да го забравя, дори като свалям шапка пред Хемингуей.

  24.01.1999.

  До късно снощи четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, урра-а-а-а! Как да похваля достойнствата на книгата, това ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам! Побъбрих с Re. по телефона, и значи, доколкото й схващам напътствията, не бива да съм толкова рязък в рецензията си. "Пък посочи известни качества, де!" Чудесно би било, според дамата от онзи край на жицата, да наблегна върху, да речем, че чрез Пловдив авторът представя един обобщен образ на България по време на война. Ах, тези жени!

  Подтискайки естественото си мъжко его и влечение към яснота и справедливост, захващам се да ровя из моята си библиотека – тегля книги, мятам ги върху бюрото. Ето заглавия и автори. Първо – "Докато чакам залеза", сборник с разкази и новели на Николай Казанджиев (1929-2000), издаден в 1979 г. И поради что ми е сборникът, да ме пита човек! Ами понеже Кирков е тукашен, пък пише за Пловдив, значи, за да съпоставя двама пловдивчани как описват родния град. Второ, "Някога в Цариград" от Христо Д. Бръзицов (1901-1980) – романизована документална сага за трагедията на македонските българи след Руско-Турската война от 1877-1878 г., покъртителна с прямотата си: от всяка страница лъха обреченост типично българска. Това четиво ми е за да го съпоставям с тромавия претенциозен слог на Димитър Кирков, където видимата фасада яко надделява над представата. Трето, книгата на Николай Хайтов (1919-2002) "Вълшебното огледало" за българската "родна реч омайна сладка", а и за префасонирането й; Хайтовите публицистични размишления са ми потребни, за да си изясня мои си наблюдения над "Любов в ада" като стилистика. За четвърто, взех сборник с три романа на приятеля Емил Калъчев (1932-2013), който сборник се появи през 1989-та, годината, когато е отпечатан романът на Д. Кирков. Книгата на Емил ми бе нужна, за да си обясня защо подробните научно достоверни сведения от Балзаков тип бъркат на литературното платно; понеже у Е. Калъчев обикновено случката води, а не авторовата воля. И пето, за десерт, за мой си кеф, за да сравня моите си философии с магнетичния, с ефирно-лекия, излъчващ непукизъм стил на един американски арменец, посегнах към "Некролози". Животът е суета! – гърми и трещи от дяволитите неприлично къси есета на Уилям Сароян*** върху съдбата на случайни и не съвсем случайни личности. Търси в шарениите! Там е библейското семе на мъдростта.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 jan. 2020 

–––

*

Димитър Кирков (1945-2017)

Вж. http://dictionarylit-bg.eu/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%A9%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%B2-%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2

** Отровен, Захари Стоянов издъхва на 39 г., Йовков след операция – на 57 г., а самоубилият се на 61 г. Хемингуей пише двата си бестселъра "Фиеста" и "Сбогом на оръжията", когато е едва 26-28-годишен.
*** Уилям Сароян (1908-1981). За съперничеството между Ърнест Хемингуей (1899-1961) и Уилям Сароян – https://www.panarmenian.net/rus/details/213728/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (40.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (40.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 

  17.01.1999.

  Изкуството изобразява, а не обяснява. Обясненията са отвъд, – последица от импулси, породени от пристрастия и образи. Цел на артиста е да пробуди у нас безпокойство, да издуха делничната пепел от жизнеността, да разгори у човека творческа енергия. Оноре дьо Балзак, като творец обясняващ докрай, ми е леко непонятен; амплоа би трябвало да му е икономическият анализ, социологията, архиварството; ако щете – човек на науката, но защо точно един от най-великите писатели на Френската нация!* Случаен щрих върху платното на големия творец понякога съобщава повече от тонове скрупульозно осчетоводени факти. Артистът именно с това свое умение е божествен. Какво! Да не би да търсите доказателства за обективност и безпристрастие у него? Не мисля, че Творецът, самият Господ Бог е бил когато и да било безпристрастен, неангажиран. Отворете Стария завет и се постарайте да откриете зрънце обективност и порядъчна разумност от онази практичност, която ни е нужна в делничния живот. Няма такова нещо. Логиката там е космическа, не и човешка. Времето няма власт над истинските прозрения в изкуството. Словосъчетанията, формата избледняват, архаизират се; но ароматът на изкуството иде отвъд сенките на думите. И подир 2700 години, епиталамите на Сафо излъчват към нас духовна аура, което ще рече: страст и жизнелюбие. Страст и жизнелюбие – ето стихията на артиста.

  Което е важно за оцеляването ни като материя, то се съхранило. Това добре ли е? Ама разбира се!

  Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за ярък творец. Но когато измрат всички, които са го виждали на живо, нещата си идват на място – суетата отлетяла, останали да се подмятат фрагменти, парченца от напомпания готин образ. С двадесетте си къси стихотворения в сборник за неизвестни автори, сполучливо назован "Братска могила", "Обща гробница", поетът Йордан Кръчмаров от Гурково край Балчик е по-висока стойност в лирическото изкуство от неуморния трудолюбив, уважаван Иван Николов, родом нейде от хасковските села. Физически днес и двамата са мъртви, но духом Данко от Гурково за мен стои къде по-горе от някогашния широко известен на публиката поет, преводач, главен редактор в лит. издателство Иван. Литературна награда с името на Йордан Кръчмаров, доколкото чувам, има учредена от Добричкия писателски кръжец. Литературна премия в чест на уважавания български поет Иван Николов всяка година е учредила пловдивска бизнес-дама, радетелка за литературата. Кое от двете отличия е по-ценно? Иван Николов умееше да римува и да се пласира; Данко от Гурково беше разхвърлян и неподреден не само в живота, но и в стиховете си. И въпреки това. И въпреки това!

  Литературната буболечка от старата ни българска столица Търново Петко Рачов Славейков (вж. Пантелей Зарев, "Панорама на българската литература", том І от 1966 г., с. 171), искрено влюбен в България и всичко българско, прави през 70-те години на ХІХ век една изящна поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на унижавана до вчера, току-що изскокнала из половин хилядолетие ислямско присъствие** България е изпълнено с неговите стихове, вестници, книги, лични драми***, подигравки, хленчове, лакърдии. Стига до длъжността депутат и председател на Народното събрание, истински народен трибун, речовит оратор на пиперливи лакърдии от парламентарната трибуна. Обичан и недооценяван. Много известен, но и хулен; въздиган, но и пренебрегван, и винаги до уши в обществени вихри и въртопи. Без съмнение Петко Рачов е от предтечите на български върхове в литературното изкуство. Споменатата негова поема си остава ненадмината по изящество сред всичко писано на български. Тогава защо не ми е на сърце? Дали заради нежния мирис на кисела пот, които се просмуква от цялата му родолюбива дейност?

  "След обилна – по селски – вечеря..." на поета Иван Николов (1937-1991) – така започва едно от хилядата му стихотворения. "Легнал съм между щурците" – тъй пък се открива цикълът "Цялото ми богатство" в бедняшкото сборище "Общежитие" (изд. 1985 г., с. 126) на приживе слабо известния Йордан Кръчмаров (1948-1986). Общо единадесет поети, и все кой от кого по-неизвестни. Но това тук е Данко! И си мисля, от тези двамата разхвърляният, чорлавият, неугледният Данко е големият, не трудолюбивият, улегнал и етичен Иван. Ама що ли ги деля, като и двамата орат на Българската ни нива. Или не... Иван е добрият орач на нивата, а Данко – пилето над къра, дето си пее, както отвътре му иде.

  Подсказано от Re. – сборника ми "Кардиф" бил предназначен да се чете при по-особена обстановка. Вечер. Свещи запалени. Уиски "Балантайн" в чаша от йенски кристал. Изискани аромати, аристократско пренебрежение към формата, грубовата на места фраза, под нея – нежност и печал, пространства самотност, движения под унила застиналост, която ги прикрива. Гордост на просяк, смирение на отшелник. Пропуснах – и камерна музика, долитаща издалеч, или симфонична, да речем: Бах, може би Моцарт, Шопен, Шуберт. Не, музо, която отново ми пречиш да си пълня дробовете с никотин, предпочитам "Литургиите" на Чайковски. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 jan. 2020

Илюстрации:
- Най-великият сред авторите на днешната цивилизация;

- От прозореца на бедна мансарда животът е по-щастлив.

–––

* За описания на предмети и обстановка Балзак отделя по десет страници текст.

** Османско "присъствие" – приятно звучи точно тук, където са рязали глави, бесели са, отвличали деца, моми, млади невести и като глутница върлували сред раята, облагана с данъци и тегоби от господарите на всичко под небето. 

***http://senzacia.net/%D1%80%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE/%D0%BF%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE-%D1%80-%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B9%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%BD%D0%B5%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%BC-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-39620 Бел.м., tisss.