ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (43.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (43.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 

  27.01.1999.

  Да простя ли? Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова при евреите: не прощава греховете, а ги натрупва. Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от мои грешки и пристрастия. Какво си мислите – че като ми опростите някоя тъпа гадост, ще си взема бележка, ще отчета вашето великодушие и оппала, ще се променя?! Това ли очаквате? Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото моите грехове, симпатии и антипатии в живота, именно те, съставляват моя стил. В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен, егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата глупост ме зарежда с енергия. Да творят мизериите си лукановци, татарчевци, иван-костовци, догановци и всякаква весела пасмина от рогошлии*, т.е. едри и по-дребни кокошкари по ген, казвам си; нека си въобразяват, че нещо ще им бъде простено, че ще се разминат с онзи върховен миг, когато настъпва разплащане заради натрупаните стари лихви. Всичко, всичко, рано или късно, излиза наяве.

  Глупаци! Облякоха се в царски разкош и власт, ограбваха и пак продължават да мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Потомците им се разприпкаха като козлета по Европа и света, обучават ги и ги възпитават в най-престижни, най-скъпи западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им е до колене, Памир им е бащиния; та и сред апостолите на Иисус остана да създадат лоби, бъдещето им – застлано с килим от рози, световната информационна мрежа ни оглушава кога си лягат с любовницата, кога душ си вземат и кога хапче против мигрена, какво ядат, с какво се обличат и какво смятат да си купят. Аман от суета! Глупаци. Възприемат се за връх на цивилизацията, а после умират и след три дни светът ги е забравил, почваме да се питаме: "Да, имената са ни познати, но как ли изглеждаха, кои всъщност бяха тези покойници?" Остават ни натворените от тях нелепости да напомнят колко жалки били именно когато се възгордявали в цялото си велико невежество.**

  Кумири, идоли, секти, мода и прочие суета. А какво е това, ако не недоверие към естествения ритъм и ход на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, обречени и те на свой ред да бъдат задминати от идващите подире им... Това е! Другото е облаци и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е нам вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око дребосък – вирус или жалко едноклетъчно, е в състояние мамицата им да разкатае. Как да простиш на такива наивници? Ала кой го е еня да ни го каже?! Отвориш ли уста, спускат се пъргавите мекерета на властта: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не се усещат как цялата природа се е затаила, отвърнала се е от нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. Да, всичко един ден става явно. Всяко посегателство над живота и любовта носи драконовото семе на предстоящо жестоко уравняване на сметки".

  Великолепен си, Живот! Солта на земята днес говори с тази скръб, но думите от някой друг са наредени; и този друг ни гледа от космичната бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, Божественото е заложено у всекиго от нас, обикновените. И за небрежността всеки сам ще си понесе последствията, че е посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не разбираме, че това дотук е болка от обич, чудя се по какъв ли начин да ни се каже, за да го проумеем. 

  05.02.1999.

  Няма да престана да се учудвам. В едно състояние на снежна вода, нито сняг-ни вода, като внезапно попаднал в гъста мъгла, без определени желания, изплувал от едночасов сън по никое време – преди обяд, към единайсет, почвам да ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми идва наум. Вземам папката с ръкописа "Ламски", прелистям страниците й, обхваща ме досада, че тези 125 илюстрации ще трябва да ги рисувам наново, оставям веселичката и тъжна история на семейство Ламски, захващам се да чета напосоки от този тук бележник... Но не. И това не ми е интересно. Ще ми се да изляза, да се разходя, денят е слънчев, първият хубав ден от няколко мъгливи мразовити седмици насам, когато учители и ученици десетина дни напред сме вече в грипна ваканция. Звъня на Пламен Желязков – връстник и колега, стар приятел художник; оказва се, набрал съм стария му телефонен номер; някакво старче отсреща вежливо ми обяснява, че не, няма такова лице. Откривам записан все пак новия номер на Пампо, набирам, но оттук пък ми дава заето. Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката.

  Отдавна чакам сгодно настроение да се заема с онези две книги, които от години чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките" – научeн труд на траколога Иван Маразов, и още едно нещо за траките, само че в популярна форма: "Вечнозеленото клонче" – очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от проф. Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писанията за траките неизменно присъства и известна мистична представа, към тези две добавих и "Тибетското евангелие" за ранния Иисус. Аха-а! – казвам си злорадо. – Траките са отпреди християнството! Да, с тържествено злорадство си го казвам; натикани в задния двор на Европа, ние сме прости българи, но сме – в гените си поне, отпреди християнската цивилизация. И току си спомням, че Re. ми беше връчила отпреди година "Очерци за ведическата литература", която книга гърчав момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клати бръсната тиква) или дявол знае какъв зомби я изнудил да плати. Точно това мизерно на вид книжле къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, къде ли се затри? Явно, и книгите си имат своя специален таен живот. Habent fata sua libelli***.

  Ето че след половинчасово ровичкане из къде ли не откривам и тези очерци с ухилен плешивичък един на титулната страничка. Старчето, което е самият автор, печално-весело ми се радва, зъбките му са два реда царевични зърна, и още по-смешно... под снимката на приветливия симпатяга Сатсварупа даса Госвами чета буквално – ето, преписвам го: "евам парампара-праптам". Викам си: а бе, какви са тези щуротии! И като знам, че Западът, и особено – Щатите, от Втората световна война насам са пощръклели по дзен-будизма и всякакви разклонения, уширения, актуализации или версии на древната индийска религия, реших... да, вече съвсем определено реших! – да огледам по-внимателно и туй шегаджийско книжле.

  Защо толкова надълго и нашироко, едва ли не тщеславно размазвам процеса на избирането? Може би – да покажа първо на себе си, че каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги нарека прояснения отвъд видимия спектър на бита, обезателно като че ни се явяват, когато сме в състояние на аморфност, сякаш Нещо или Някой те хваща за ръчица и те води при извора.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 jan. 2020 

Илюстрации:

- Свалят Иисус от кръста на хълма Голгота;

- Пловдив от птичи поглед в днешно време.

___
* По турско време селото Рогош било бастисано от разгневените родственици на търговци, чиято стока някогашните рогошлии бастисали. Като изтребили кервана, те решили, че така са потулили следите от грабежа. Минават години, един турчин случайно вижда пафтите на дъщеря си върху кръста на рогошка невяста. Крадливото село е подложено на кървава сеч и изравнено със земята. Оцелелите възстановили селото си, но далеч от руините, за да не им напомнят стореното. Поучителната история за тарикатите от Рогош ми разказа кореняк и жител на днешното село – Иван, в чието пловдивско ателие ми монтираха газовата уредба на колата.

** Вж. https://plovdivnews.bg/lifestyle/item/68524-zlatni-buldozi-pazyat-arabadzhievi.

*** (лат.) Книгите имат своя съдба. Бел.м., tisss.