ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (42.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (42.)

     Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
     За по-голям те взех: каква съдба!
     Но виж, опасно е да се стараеш
     премного... ІІІ действие на "Хамлет", У. Шекспир (1564-1616) 

  24.01.1999., продължение

  И ето що се получи! Отгръщам напосоки Сарояновата книга първо. Посегнах към нея, може би защото снощи в телефонния разговор от не повече от час и половина аристократката Re. озадачена ми напомни как преди три години настойчиво съм й препоръчвал много внимателно да се заеме да прочете въпросната книга, както – между другото, подчертал съм бил! – внимателно съм я чел аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те на Сароян, открила на страница 40-та кола неразрязана, т.е. въобще неотгръщана от наше Лъвско величество. Та отгръщам напосоки да се уверя, че наистина е имало слепени страници, които Re. гневно е разпорила, както твърди – с големия тъп кухненския нож, и... И чета на страница 173-та некролог № 126, където ето какво пише:

  Преди двайсетина години братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото започва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. И по тази причина кино-студиите, готови да работят с мен, се отказали дори да ме потърсят. Уверих братовчед си, че е твърде мило от негова страна да ми го каже, но това мен ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито смятам, че това положение е неблагоприятно за мен, тъй като все пак съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – каза ми той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне малко талант, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за глупавите детски издръжки?" Отговорих му, че и това ми стига и че успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото им желание да се оправят някак в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст беше да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска главата как да преуспее и да натрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.

  Преписвам почти цялата 173-та страница, защото – когато аз я прочетох, зинах от учудване, изненадан: зад хитроватата усмивчица изпод висналите рачешки мустаци на този нагъл арменец Сароян имаше недвусмислено послание точно за такъв като мен – отговорът на онзи въпрос, с който почнах почти двучасовия нощен разговор по домашния си телефон с прилежната Re. Кой ми пъхна пръста на точното място от книгата? Повтарям: посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. пак не е била права снощи между единайсет и дванайсет и половина да ме укорява, че горещо й препоръчвам нещо, което аз самият не съм проявил търпение да прочета внимателно и докрай, ами съм го захвърлил още на четиридесетата страница. Уви, за съжаление следите от кухненския нож стояха като веществено доказателство за суетността ми и собствената ми немарливост, въпреки че ако аз бях рязал, щях да го направя фино и хич нямаше да личи, а не да гледам сега някакви си дрипели от тъп кухненски инструмент за рязане на хляб. Обаче няма как да не се запитам все пак: А бе, какви са тези "случайни" съвпадения, дявол да го вземе?

  25.01.1999.

  Вчера, докато си пиехме кафето, както това става през последните месеци, Емил* подхвърли по повод наброските ми след прочита на злополучния роман "Любов в ада", че Димитър Кирков по стил вървял в стъпките на Иво Андрич... Нещо в този смисъл каза. Ама и добави: самият факт, че съм натрупал към двайсетина страници разсъждения по въпросния роман, вече му подсказвало, че все пак има постижения у автора. Накратко, насочваше ме да съпоставям нещастния Митко Кирков не с хора от други континенти, а с писатели от Балканския регион. Ах, великодушният Емил! Може би вече съжалява, че ми е дал да чета тази силно препоръчана от него книга.

  Дали не е геройство, че пенсионираният счетоводител Петър Петров в тези свои години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се е заловил за литературна дейност и къде със свои средства, къде с помощ от приятели издава книжка подир книжка – пет книги за последните седем-осем години, чиито мижави продажби едва покриват разходите му по отпечатването. Това не е ли себеотрицание? Ех, какви егоисти сме това ние, по-младите!

  ...Млад!? Карам 52-та си година. Александър Филев, добър приятел от гимназията, от ученическите години, отпреди да се заселя в крайния квартал през 1979 г., водих преди няколко седмици у Петрови да го представя като художник-живописец, и г-н Филев тържествено обяви, че дарява на умиления Петър Петров сборник стихчета от свои ученици с илюстрация върху корицата, която е творение на великодушния художник, пък накрая си прибрал книжлето (една печатна кола с корица от картон). Това ми съобщи болният Петров снощи по телефона. Преди това същия екземпляр г-н Сашо великодушно ми го подаряваше на мен, ама аз този факт го пазя за мои си дълбоки размишления. Странности... Приятел, какво да го правиш!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 jan. 2020 

Илюстрации:

- Непобеденият Хемингуей vs непобедимия Сароян;

- Уилям Сароян в поза, която пояснява творбите му**.

___
* Е. Калъчев, с когото в течение на години неделя сутрин в десет-единайсет си пиехме кафенцето пред павилиончето на афганистанеца Маруф край булевард Санкт Петербург в Пловдив. 

** Вж. https://www.panarmenian.net/rus/details/213728/ Бел.м., tisss.