ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (26.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (26.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.*

  23.02.2000. 

  Снощи по телевизията казаха, че на 70 години от остра сърдечна недостатъчност издъхнал професор Тончо Жечев – автор на "Българският Великден или Страстите български". Какво става? Иво Карамански, Аркан, Стефан Савов – отиват си явни и не така явни герои на книгата ми "Лъв" (работно, временното й заглавие на тази тук хронология, която сама се пише, или както рече веднъж, омаяна от отвъдното, Re.: "Това, мили, не са твои неща. Някой отгоре с твоята ръка, с твоя почерк ги пише до всички нас, включително и до теб самия".

  11.03.2000. 

  

  Всъщност, дали ще се казва "Лъв" или ще носи надслов "Младите хищници", това трябва да бъде книга за личното достойнство и личното възприятие на света около и вътре в нас, за вид солипсизъм**, който в различна степен присъства у всекиго от нас. По-простичко казано, цялата вселена е продукт на собствената ни представа и усет, на човешката ни драма хилядолетия преди да се появим, откакто съществува тази ос, която за всеки от нас в тази част на света и Европа е България. 

  Симпатичен философ, роден в богаташки род в град Линц – австрийски град по горното течение на Дунав, живял обаче предизвикателно отдалечен от охолството, от известността, умирайки на 62-годишна възраст от рак, заръчал на близките си: "Предайте им, че живях щастливо". Позицията на този особняк – някой си Лудвиг Витгенщайн (1889-1951), не цялата, а част от есенцията в нея, ми се ще да спомена тук и като личен мой подход към всичко описано дотук:

  "Създаваме си образи от фактите. Мога да назова предметите. Аз мога да говоря за тях, ала не мога да ги произнеса. Изреченото може да разкаже как е представено нещо, но не казва какво всъщност е представеното".

  16.03.2000. 

  Поскърцвайки неудобно в новичките си ботуши и чистичката си военна униформа, членове на правения в тила войнишки вестник "Щурмовак" в австрийските планини през ранната пролет на 1945 г. попадат на видимо интелигентен мъж, който мълком ги наблюдавал с вид на човек, паднал от небето. Споменава го този факт (много ми е любопитно в каква връзка!) Лальо Маринов – Ламар, доколкото си спомням, нейде из героическата си биография. На тръгналите да освобождават света "от отровната му плесен" очевидно всичко им било ясно, особено какво става там, където свистят куршуми и се гърчат обезобразени тела. Този странен мъж в австрийските планини обаче изненадал нашите хора със своята кротост и отстраненост. Всъщност, какво знаем за европейците ние, които сме се запътили като настръхнала креслива сган към техния подреден бит? И какво ли те знаят за нас, българите?

  31.03.2000. 

  Дочитам репортажите на младия Ърнест Хемингуей***. Книгата бе върху нощното ми шкафче зад настолната лампа през всичките шест месеца, докато за втори път преписвах, т.е. редактирах повторно, шестгодишните си утринни записки. Държах я под око като добро питие, с което да си поддържам тонуса за работа (за писане), но рядко посягах към нея; приемах я като част от юношеските ми репортажи в местния младежки седмичник "Комсомолска искра" отпреди повече от четирийсет години. И когато приключих редактирането на хронологията "Младите хищници", на тези 400 страници плътен текст на разредка 1,5 – реших да я прочета плавно открай-докрай тази Хемингуеева публицистична проза. И се разочаровах... но не от Хемингуей, а от собственото си лековерие се разочаровах.

  Да, едва на петдесет и две-три години, човек с изненада понякога преоткрива, че не е най-същественото какво ти се е случило, а как случилото се е било преживяно от теб. Неща, които съсипват мигом едного, за другиго са нормално всекидневие. За пръв път ми хрумна това, когато излязох от казармата, месец след като навърших двайсет години и си мислех, че уж зад гърба ми бяха две години на най-доброто за млад човек място в ракетния дивизион, а въпреки това, фактът, че съм зад телени бодливи заграждения, ограничаван не от един, а от половин дузина военни устави, приемах едва ли не като лична трагедия. 

  От висотата на опита си и със самочувствието, което неминуемо човек натрупва, смятайки, че добре върши работата си, разбирам колко по-близък по манталитет ми е Захари Стоянов, писал едва ли не в бедствена оскъдица "Записките", обикалял с торбичка сухоежбина по едва зарасналите, все още кървящи рани на собствената си младост и младостта на своята нация. По-близък ми е дребничкият, често много стипчив, па и на моменти злостен медвенски овчар с набитото око на израснал от най-дълбоките низини и анонимност автор. По-близък ми е от широко прославения приживе Нобелов лауреат, любим на лит.критическите и писателските среди близо двуметров (190 см.) янки с осанка на католишки изповедник, както и да ненавиждал лицемерието на католицизма.

  Не бива да противопоставям. Харесвам ги и двамата. Привързаността ми обаче към Захари Стоянов иде отдалеч и по-издълбоко. Едно зверче ме боцка отвътре с ноктенца, докато прехвърлям последните, писани вече от 45-50-годишния Ърнест Хемингуей**** репортажи. Представям си го как разговаря покрай огъня с френските партизани, влизащи все по-навътре в покрусена от нацистката окупация Франция, и си мисля: Колко изкусително е, дявол го взел, да шеташ около фронтовата линия, но винаги свободен в избора си къде, в каква посока да поемеш, понеже Франция ти е любима, любим ти е Париж, но не си французин, а пришелец; каквото и да сториш, това положение с нищо не може да се промени, да се пренебрегне, и ти завинаги ще си останеш чужденец тук, колкото и да обичаш френската култура и французите.

  И вече съпоставям военния кореспондент янки, за чийто живот се тревожи самият генерал, командващ част от настъпателните операции. Съпоставям го този образ на великия писател и публицист с образа на моя баща редник, някакъв светло русоляв синеок българин от Харманли в окопа насред континента Европа, там някъде, край величествено отминаващите като самото време на нашия живот плискащи се води на реката Драва, и си казвам: "Боже мой, кой от двамата все пак ми е по-важен? Как това да разбера, без да ги противопоставям?" Понеже тези двама, макар отдавна мъртви, продължават да са живи у мен като пример за достойнството и храбростта да живееш с подобаваща за истинския мъж трезва скромност, ала единият от тези двама именно в смирението си е велик.

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН:

  От този текст няколко абзаца ползвах по-късно да доразвия една определена теза. Поставени в ритъма на хронологията, откъсите, които се повтарят, придобиват тук по-обхватен, нескромно бих казал: панорамен смисъл.

  Пловдив, 9 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 9 oct. 2006 – edited by 5 jan. 2020

Илюстрации:

- Ърнест Хемингуей (1899-1961);

- Лудиг Витгенщайн (1889-1951).

–––

* Лудвиг Витгенщайн – изследванията му са насочени основно върху сферата на логиката, философия на математиката, философия на съзнанието, философия на езика. Професор по философия от 1939 до 1947 г. в Кеймбриджския университет. 

** От лат. solus "единствен" и ipse "сам". Краен субективизъм, признаващ за единствена реалност личното аз у човека, цялата действителност смята за продукт на личното възприятие.

*** Ъ. Хемингуей, "По телеграфа", статии и кореспонденции от четири десетилетия, изд. 1986 г.

**** Дошъл от държава отвъд океана, чийто банки отпуснаха пари на Хитлер, но и държава, която прати самолети, камиони, оръдия, муниции и на Сталин. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (25.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (25.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

 13.02.2000. (продължение)

  Посвикнахме с по-новите, модерни варианти на демагогията като че ли. Но това, надявам се, не е краят на България, а просто естествен развой на над стогодишно заболяване в безкултурието, което начева далеч преди управлението на търновлията Стефан Стамболов и пазарджиклията Константин Стоилов*, иде със зараждане на националноосвободителното ни движение, където докрай и единствен само Левски е същинският нравствен коректив. Тази болест ни се налага да я изболедуваме под бдителните очи на западноевропейските акушерки, които се вълнуват от Балканите от гледна точка свои ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество е наша вътрешно-национална, българска работа. Що се отнася до Европа и Запада, благоприятно обстоятелство е, че проектират икономическата си експанзия насам, т.е. смятат да просперират с капиталите и продукцията си в нашите земи само при съблюдаване на правилата и сключените договори. Което е шансът за бедстващия унижен българин! – мародерите и лицемерите във властта тук едва ли могат да им осигурят**. Ето как на опротивели до смърт стари муцуни в политическия живот у нас дойде ред да слязат от властта, ако не искат да им се случи нещо по-неприятно.

  Легендите за нашенска политическа класа, за прословутия нашенски политически елит състоятелни ли са? Нравствени, далновидни управляващи България тепърва предстои да се появят – и то не като рожби на затворена елитарна общност, а като редови граждани и стопани, избирани демократично и демократично изпратени за ограничен период от време да защитават българския ни национален интерес като икономика и културна традиция. От такава гледна точка аз, Гражданин на чистата и свята Република България, съм силно заинтересован властникът да не възприема властта като бащиния, като имот, получен в наследство, заинтересован съм на този министър, депутат, прокурор или изобщо – държавен и общински чиновник, да му е ясно, че за само известно време е ръкоположен там, и то с най-високи задължения и отговорности към нацията, т.е. и на всеки като като мен Български гражданин.

  А дали СДС, БСП или там която и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните фирмени табели не ме вълнуват; важно за мен е дали ми служат съвестно. Може би жестоко се заблуждавам, но си мисля: все по-трудно ще им е на демагозите от нов тип да ме правят на будала.

  16.02.2000. 

  Чета книгата "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром (1900-1980), в късата бележка към фотографията му определен за "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на психологията, философията и социалните науки"... Разбира се, че имам възражения и по-различно мнение към отделни негови по-крайни твърдения, но от прочита на тази негова книга у мен се появи хъз за писане. Което пък лично за мен значи, че – каквото и да възразявам, наистина е голяма работа този г-н Ерих Фром.

  Та за един внушен от прочита психологически детайл!... Седесарите си харесваха девиза "Времето е наше!" – което от една страна, като идея си е абсолютно наивно: времето просто няма как да се владее, то е само умозрителен, метафоричен образ на непрестанно изтичащата като пясък около нас и у нас необятна, но пък насочена чисто психична субстанция. Седесарският девиз обаче издава стръвното желание на новоовластените да притежават, да придобиват, да присвояват... все онзи доста познат крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, които сами себе си наричаха гробокопачи, на мечтаещите преди всичко да имат, но не и да са.

  Съпоставям щурия девиз с изреченото от Левски в писмо до Панайот Хитов през 1871 г.: "Дай, боже, съгласие и любов първом между народните ни главатари; пък име българско нека да е войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!" Ако днешните тъпанари гледат даже на времето като на вещ, която ще се придобива, за Апостола народната работа е като дишането, тя е самият живот във времето. И преди цитирания къс, в същото писмо от 10 май на 1971 г. Дяконът изрича философската сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".

  Видени чрез философската претенция на неомарксиста и американски мислител Ерих Фром, действията и размишленията на Васил Левски, подредени сковано или разпилени из писани на коляно послания до този и онзи негов съратник, очертават характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да било – имоти, власт, луксозни вещи, обществено внимание, слава. Затова е толкова ценен пример за всички нас – че е без остатък в бита, в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежаваните така скъпи за идиота неща. Вижте с каква стръв новите ни политици – досущ свидни образи на управленци от Тодор-Живково време, само че още по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да купуват, пари да трупат,– па си отговорете що за политици са това и колко силно си приличат с циганите-апаши, дето вече почнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата". Гледам от моята южна веранда: цигани по покрива там се разхождат като да са в катуна си, и как още не са посегнали байрака да отскубнат, ей това най ми е чудно.

  Имам усещането, че дори мимолетното изкушение да се види добре устроен сред материална благодат и обществена прослава му е било противно на сирака Васил Иванов Кунчев, нещо, което не може да се твърди за ни една от големите личности в националното ни възраждане: от Георги Стойков Раковски до Стефан Стамболов. Раковски, Ботев, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов – ми изглеждат тщеславни, настояващи за уважение, несклонни към онова дяконско смирение, заради което Апостола е над всички, като енергийно ядро и над тях, неслучайните наши българи.

  Защо усмивката, песента, ведрото настроение при непоносими обстоятелства са отличавали вдовишкия син? Подходът му е различен – не държи да притежава, ала просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните пространства на свободата като най-естествен израз на човеколюбието, сякаш е незначително за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота като поле за дейност, не като склад за трупане на вещи и прашасали венци от стара слава. Да притежаваш нещо, каквото да е само заради краткото удовлетворение, че си му собственик, че имаш и славата? Ами че то е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота и многообразие от дейности и обстоятелства. Защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!

  Като тълкува двата подхода към живота, неомарксистът Ерих Фром*** привежда примери най-често от Библията, от древногръцката и средновековната философия. Пропуснал е, според мен, древния "казус Цар Мидас", великолепна илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Та цар Мидас до такава степен обичал златото, че си пожелава от боговете всичко, което докосне, да се превръща в злато, с други думи – в имане. И в резултат на лакомията, убива живота у себе си, загива от глад, но пък се изпълнила съкровената му мечта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 oct. 2006 – edited by 4 jan. 2020

___
* Първият ярко изявен демагог в политическите среди на Нова България.
** И този факт ме зарежда с оптимизъм. Не може крадец и нарушител на договори, пропаднал човек, затънал в грандоманство да ни представя като народ, нито – да речем, в стихове, нито откъм канцелариите на някое висше държавно учреждение. Това поне е крайно време да ни стане ясно! Пропаднал тип не може да изразява българина. 
*** Егоизмът, породен от системата, подтиква лидерът да поставя личната си изгода и успех над дълга към общността. Нищо не разочарова по-силно от решения на политическия елит и решенията на хора от деловите среди, вредни, опасни за нацията, продиктувани единствено от алчност и егоизъм. Вж. https://magnifisonz.com/2018/03/19/%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%85-%D1%84%D1%80%D0%BE%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B0/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (24.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (24.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  26.01.2000.

  Има сладкодумци, слушам, чета изреченото от тях, харесва ми дори как го казват; пък минат се ден-два, седмица, и една делнична сутрин се будя с откритието, че то били лакърдии, колкото за впечатление, а не нещо гребнато по-издълбоко. Не ми се изброяват имена, понеже не са случайни мухабетчии от махленска родна пивница, а държавни особи, изобщо ценени персони от приоблачния нашенски нов лъже-елит. Словото им служи, колкото да ги покаже откъм по-приятна за ухото и окото страна. Един политик, който преди години изтърва злостната фразичка за алените бабички на припек, днес лъчезарно ми се усмихва с почти нежна усмивчица от ТВ-екрана и аз много силно желая господинът поне сега да е искрен, обаче как да съм сигурен след толкова далавери, лицемерие и лъжи именно по време, докато той бе премиер министър на България? Предполагам какво ще рече някой негов почитател, то ще е пак от онзи набор оправдания: Ами вие що биете негрите! Накратко, нима само той лъже-маже, има и други като него от същата глутница тарикати, че и по-нагли дори!

  Някога на тържествено украсен площад сред Париж генерал Дьо Гол посреща официална делегация, оглавявана от премиера на Великобритания сър Харолд Макмилън*. Какво точно рекъл Дьо Гол не е ясно, но очите на високия гост се напълнили със сълзи. Бистри сълзи като мъниста от кристал се търкулнали по мъжествената политическа физиономия на английския консерватор. И това нещо направило впечатление на личния секретар на френския държавник. "Господин Президент! Ах, господин Президент, но вижте, той плаче!" – ошашавен възкликнал секретарят. "Хм – изсумтял Дьо Гол, – театър разиграва!" И по-нататък с хладното си поведение към сантименталния сър Макмилън дал на тълпата хитри французи да разбере, че приема всичко като зле изпълнен несполучлив фарс**.

  09.02.2000.

  За пространна студия на университетски преподавател върху Алековите разкази (Живко Иванов, "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", изд. 1999 г.)... Книгата е подробно изследване. Ценното тук е обширният фактологически и психологически илюстративен материал за приобщаването на българското ни обществено съзнание към европейските стандарти. До 60-а от общо 260-те страници въпросите ми към г-н научния университетски кадър са:

  1. Скрупульозно ровичкане из типично българската ни рефлексия към света не е ли съмнение нездравословно? Втораченият в детайлите хипнотизиран взор дали не изпуска същественото?

  2. Защо типът "Бай Ганьо" да не приемаме само като вариант, и то не непременно основен – на криворазбраното самоуважение в гротесково изпълнение?
  3. Отделяйки толкова внимание целенасочено спрямо "наш Ганьо", не внушаваме ли на себе си колко важен е той за нас, българите? И после, каква е ползата: този ли е образът за проумяване на масовия наш манталитет?! 

  За мен Алековият герой е периферен, не средищен образ, едно от десетките и стотиците ни лица, грешна отливка, кофти шаблон, карикатура на нещо, замислено с родолюбива цел – да ни каже какви не бива да бъдем. Па и Алеко Константинов го е създавал мимоходом, в движение този образ, вграждайки му черти и от самия себе си, лични слабости – например в отношението към хубавото младо момиче, макар слугинче от шоплука в заможна софийска фамилия, на което рекъл: "Ай, Пенке, да хванем трена за Париж, живот да си поживеем една седмица с кеф". Нещо подобно предложил на харното слугинче.

  11.02.2000.

  Собственикът на хубавото заведенийце с омайното име "Бългериън ъмбрела" се оказа най-обикновен крадец-кокошкар. В разстояние на няколко години осветявал и отоплявал кипрото си кафене, прикачен нелегално към общия електромер на блока, където живее. Усъмнили се съседите, че плащат едри суми, повикали техниците от електроснабдяването и... трета седмица "Бългериън ъмбрела" пустее и тъмнее като гузна съвест, гледа ни с мъртвешки поглед като турски зандан, нищо че още плющи родният трикольор най-отгоре. Пъргави циганета с миши оченца вече заничат какво ще се откърти, какво ще се отгризне, отнесе. Тези весели пъргави циганета са верни съгледвачи, аванпостове на редовна армия професионални столипиновски апаши, разбивачите на апартаменти, изби, гаражи. Апапите ще доплуват като риби пирани, ще се хапят помежду си кой повече да награби, изтърбуши, изкърти от фасадата до вътрешното обзавеждане. И цялата зловеща идилия на разрухата е жив паметник на байганьовщината, не е преставала ни за миг от "славния" Десети ноември насам да се вихри из Републиката. И пак да попитам: тези ли са образите, които ни изразяват като народ, па и като нация?

  13.02.2000.

  Героите от най-новата ни Българска история в повечето случаи са едностранчиво представени: икони, а съвсем не живи хора със своята драма и особености. И това едноизмерно, плоско, шперплатово изображение е своего рода "данък обществено лицемерие", обслужва не истината за българите, а е вид дидактическа страхливост, опасение, че българинът не е дорасъл зад отрицателните качества на личността да съзре събуждащия се от робска летаргия и малодушие масов българин. Начело на тази светла педагогическа линия в родната литература е патриархът Иван Вазов с неговите измислени сюжети (дори за Левски), където поуката е завързана с червен ибришим накрая, та и хептен слепият духом да може да я съзре. На дидактическата линия антипод е линията, следваща плътно безпощадната сурова истина, колкото и фактите да не са в наша си – българска, угодия. Имам, всеки случай, повече респект и симпатия към наши творци като Захари Стоянов и Алеко Константинов. Дори и да се заблуждават в пристрастията си, за мен те са автентични, много по-яко заредени с перспектива за развоя на националния ни манталитет; и то е поради честното им, лишено от комплекси писане без украшателства, с трезво внимание към пътя, който предстои да извървим към цивилизацията. Докато създателят на красиви митове, воден от добри намерения Вазов, дотам се увлякъл, че след като въведе образа на Левски в родния Пантеон, откри у клетия свещеник поп Кръстю съответстващия на митологията Юда Искариотски, като съсипа живота на единствения в този трагичен епизод, комуто Апостолът се е доверявал.

  Сто години подир закономерната лична трагедия на Стефан Стамболов хвалят и разхвалват на ангро (на едро) държавника, строителя на Нова България, градят си бронзови, чугунени и каменни паметници в негова чест, назовават улици и площади с името му, без да си дават сметка до каква степен управлението през соца напомня пренебрежението към нравствените правила и неписаните закони у властниците от Стефан-Стамболовото управление, но и разцвета на онази дива келепирджийска и политиканстваща сган, която Стамболов с таланта си на ярък държавник възкачва по върховете на Държавата. Най-малкото чудно е, че политическа партия***, която обединява напоследък надеждите на мнозинството българи, свято тачи и се учи от търновлията Стефан Стамболов, величае го с повод и без повод като свой кумир и модел за следване. Дето се вика: наред с хлебното жито минава и къклицата.

  Не става дума да развенчаваме положителното начало от края на ХІХ столетие, а да си създадем изчерпателна безкомпромисна представа за качествата и греховете не само на тази, но и на ред други върхови личности в националния наш български Пантеон. Ако сега не извършим болезнената за мнозина от нас операция, рискуваме да срещаме оттук-насетне все по-нагли познатите до болка типове на властолюбие, самочувствие на тариката, стоящ над закона с безцеремонност и лакомия за лични облаги, рискуваме да продължи деленето на нацията на "съпартийци-съпартизани" и "боклуци-врагове".

  Следва

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  
  Докато преписвам на компютъра пасажа за Стамболов, пред очите ми се явяват, изскачайки от небитието, депутат, срам за родния си град Силистра, Камен Влахов, хитрият таксиметърджия, добрал се до върха, известен с кипрото прозвище Гошо Тъпото, обаятелният Данчо Ментата от Созопол или от близко някое село край град Созопол. Помните ли? Последният от тази света Троица от трибуната на Народното събрание, от най-високата трибуна изобщо в съвременна България пери пръсти, па разгъва ръчички настрани като гумено човече, усмихва се, кипри се, подбелва очи към тавана и говори колко лошо нещо е корупцията и как на Данчо партията вече е взела мерки и прочие. Вай завалла! Ето кой ще измъкне България от батака. Този образ, от когото пищяха мнозина измамени собственици на имот по черноморското крайбрежие от Бургас и Созопол до река Резовска... И уважаемият университетски изследовател при тази вакханалия на безочието твърди: този е типичен българин? Или нещо не съм разбрал г-н доцента от Пловдивския университет Живко Иванов. 

  7 окт. 2006.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 oct. 2006 – edited by 4 jan. 2020

Илюстрации:
- Председател на Народното събрание Цвета Караянчева;
- Иван Вазов сътворява икони на българския ни характер.

___

* Сър Морис Харолд Макмилън (1894-1996), консерватор, премиер-министър на Великобритания от 1957 до 1963 г., вж.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%B4_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%BD 

** От фр. farce – нещо скърпено, пошло, направено да заблуди; част от по-обемното понятие "демагогия".

*** Съюза на демократичните сили. При управлението на СДС тръгнаха приказките колко г-н Премиерът напомнял на Стефан Стамболов. И почнаха хвалби, възвеличаване, възгордяване, грандомания спрямо обикновения българин, което прати тази, според мен, замислена в канцелариите на Държавна сигурност партия извън сериозните политически дебати. Фанатици сред все по-малките ядра безусловни фенове на Съюза на демократичните сили и Демократи за силна България не отчитат, че обикновеният българин се е променил през тези години. Оттам иде и озлоблението им – губят влияние, топят се верноподанните редици от почитатели. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (23.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (23.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  07.08.2013. 

  Отдавна не е било да се въртя в леглото и сън да не ме лови както миналата нощ. Утрото е свежо и ме зарежда с енергия, изкачил съм се храбро до шейсет и шестия си рожден ден с увереност в човечността, въпреки неизбежните поражения и лични недостатъци. Залагам на интуитивното начало в делата и ръкописите си, това ми е звездичка, ориентир откак се помня, та и досега. Внимателно следя как се разгръща животът, подчинен на естествения си кръговрат от раждане до смърт, от изгрев до залез.

  Врабците, гугутките, лястовиците, скитащите кучета и котки, няколкото семейства лалугери покрай велоалеята, докато си яздя байка към Гребния канал, катериците в клоните на дърветата край канала, роякът оси, които вече няколко пъти опитват да изградят гнездо зад парапета на южната ми тераса, цветята, за които много отдавна се грижа, дори мравките, които пробват да изпълзят върху масата ми на балкончето точно сега – всичко това ми говори какъв дар е да си в хармония с този чуден свят, да умееш простичко да му се любуваш, греейки се на ранното утринно слънце.

  Речно раче беше изпълзяло от водата и се бе закрепило с крачета сред обливана от разпенената струя скала кажи-речи на ръка разстояние от мен, а момък един от съседното село Първенец, вместо да му се порадва на това раче, гнусливо се мъчи да го избута с тояга, че и с камък да го размаже. И аз нищо не му казах, не направих даже опит да го спра този глупак, а мекошаво си рекох: "Ето инстинктивна реакция! Защо подобни жестове на отвращение ни изпълват с гнус и ненавист живота, да се пита човек?"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 avg. 2013 – edited by 3 jan. 2020

РАДИО БЕЙРУТ

РАДИО БЕЙРУТ

На Любомир Гешев от Сопот – радист на "сто и четворка"

от някогашния български ракетен дивизион 90180 край Хасково

Политиката служба не тика,
казваше нашият старшина;
бяхме наивни, дето се вика,
не мъже, ами градски лайна.

Маркс, Хрушчов, Ленин-Сталин,
арията беше само една –
комунизмът за да прославим,
готвим се за Световна война.

Готвим се... ала с Любо от Сопот

тайно слушахме джаз от Бейрут*
и дъските ни взеха да хлопат,
та майорът ни спипа без труд.

Този Марков бе смъртна досада –
плужек мазен, уж много суров,

ужким пич, а душата ти вади
с педерастката своя любов.

И прости ни**, ала за награда
рихме въглища цял следобяд – 

дето казват, за честта на отряда
двайсет тона напред и назад.

Бяхме просто две бойки момчета,
но след случая с тоз темерут
оттогаз на войнишката клетва
сякаш бяхме се клели в Бейрут.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, mart 1990 – edited by 1 jan. 2020

–––

* Само с леко завъртане на потенциометъра пренастройвах на честотата на Радио Бейрут и приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на близкоизточната перла Бейрут. След обяда старшините Генчо Налбантов и Димитър Карачев идваха в "моята" релейка да спят и ги слушах как гръмогласно хъркат като две дъскорезници, докато зорко им пазя спокойствието от чужди очи.

** Не ни издаде, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. черни роти в Елхово или Звездец на Втора българска армия. Случва се това в разгара на движението на хипитата с онзи велик девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). През октомври 1967 г., когато тъкмо се бях уволнил, София ми изглеждаше рай. Днешните дезодорирани лекенца и кукли-панукли на чалгата не притежават нищо от онзи следвоенен взрив на артистичност и свободолюбие, разтърсил света след като 550-хилядната въоръжена до зъби с най-модерни средства за изтребление армия на янките яде пердах и поколението на връстниците ни отвъд Атлантика преживя шока да прогледне кой го изпрати на гибел, за чия изгода и от какъв зор да се завре във Виетнамската джунгла. Бел.м., tisss.

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

От шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз,
със сто оченца шипката надзърта,
от теб когато бях целуван аз.

Макар пак януари, там ги няма
веселието, любовната ти страст
и може би ще ти е малко странно,
пияният май бил съм само аз.

Не знам това дали ще те нервира,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
след чужда смърт единият от нас.

Изпърха сипка, сух снежец се сипне –
оттам отдавна вече не минавам аз,
ала небе докато гледат ми очите,
ще помня теб и шипковия храст.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 jan.2010 – edited by 1 jan. 2020