ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   26.12.2000.

  Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи, както са приключили динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на човешкия род ще знае цялата Истина за всичко, което не знаем, а така живо ни вълнува. Но не мога да си представя по-дълбоко нещастен от този всезнайко; заради докрай узнатата Истина ще е изгубил завинаги илюзиите си и в онзи сюблимен миг ще му е невъзможно повече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*. Движението ни към познание е като стремеж към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

  Достоевски е обременен от стреса, преживян в младостта – извеждан от килията уж да бъде екзекутиран; мога да разбера страстното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който някога ще да е бил сериозно изкушен от Сатаната, може толкова трескаво да се притиска към своя Бог. Господ не играе кой знае каква роля у праведниците; християнска философия е съсредоточена изключително и само за влияние върху грешника. И тъй като мнозинството сме в един случай праведни, а в повечето случаи – греховни, Господ ни се явява само там, където сме в ужасно противоречие със съвестта си.

  "И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поема, а на душата нищо не казва. – Великолепен – забеляза той учтиво."*** Този пасаж чудно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: Е, може и тъй, и какво от това? Подобни хубости пълнят антологии или представителните сборници на известни поети. Когато обаче свърши четенето, нищо не остава за доизясняване, за работа на любопитството върху ума. Всичко уж е както трябва, а може би затова че всичко е отмерено като с аптекарски везни – затова стои като редник, който се върнал на село с фалшиви ефрейторски нашивки да очарова роднините и момите.

  Изплащаме, казват, грехове на цялата ни нация за овчедушието, мижитурството, смахнатия партиен ентусиазъм на агитпропчиците и секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха младежта по села и градове да замеря със запъртъци, гнилоч, буци пръст и ругатни не кого да е, а именно трудолюбиви, предприемчиви стопани, титулувайки ги с прозвището "кулак" (юмрук от руски език) и "Враг на народа". За илюстрация на такъв род вдъхновение, вакханалия на омразата, може да послужат и такива стихове:

       От днес заебавам държавата,
       тя от мен не изпитва нужда.
       Ще си метна кура на рамото,
       твоята я вземи под мишница
       и да отпрашим отново двамата
       към някоя солунска митница.
       Ти – безразсъдница и безсрамница,
       аз – да не говорим за мене
       и да преминем онази граница
       на безглаголното ни търпение.
       Нека оная, трицветната, хленчи
       като смачкан априлски олук…

  Как от болка и родолюбие се ражда този тип лирически герой, защо толкова жлъч! Не е ли именно това назлобяване цел на всяко мракобесие – да ни уподоби на себе си, на своя цинизъм? При цялото ми уважение към автора на въпросните редовце не смятам, че тук има нещо за възхита, колкото и да ме изкушава същият гняв****. В подобен стил, с подобен тип нахакано отношение към света, в някогашна Добруджа през месеците на т.нар. колективизация разкарвали по селата истинските стопани – в каруца, неколцина в каца, с омазани в катран и фъшкии лица, и всеки: с табела на врата "Аз съм кулак – народен враг!" Спира каруцата на мегдана срещу кръчмата, излиза човекът на Партията, произнася слово против световния капитализъм и за прогреса. И младежта, начело с местните лумпени, мързеливците, с кикот и весело презрение замерва врага със запъртъци, пръст, всякаква гнилоч. И това е другото лице, непознатото лице на моята мила България, която руският академик Дмитрий Лихачов нарича "държава на духа, за което противно лице дошлия отвън едва ли е задължително да знае, ала самите ние не можем да се правим, че не го знаем. Оттам до чалга-културата, до гавра с национални ценности пътят е добре утъпкан.

  Какво унижение, а! Не да ти трошат костите насаме и да те принуждават сам да си копаеш гроба накрай село, а това издевателство над честния, съвестния стопанин, то е най-жестока гавра, защото е пред ухилените до уши селски ратаи, щастливи да се видят "гробокопачи на Старий свет", както редят още Димчо Дебелянов и Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш, нежен лирик като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, изскочили добре подквасени от кръчмата, щастливи изверги над стародавния ред и традиции.

  Имаме да плащаме! И не е виновна ни чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на новооглашени лидери и вождове, колкото е страшна вината на онези интелигентни хора, които са имали влияние върху общественото съзнание, а страхливо мълчали, дори успели да се наредят в стройните редици под партийните знамена. Има мълчание и… мълчание. За втория тип мълчание ни говори примерът на поета Атанас Далчев, забранил си сам да публикува в разстояние на десетилетия изящната си поезия.

  Изродили ли сме се вече две поколения българи? България не е губила толкова много умен народ в най-плодната си възраст вероятно през всичките катаклизми и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос интелигенция! Имал основание Захарий Стоянов с подозрение да гледа изпод вежди сладкогласни многознайковци, дезертирали от собствения си род, с амбиция да се възгордеят в суетна слава и в името на онова умозрително "всенародно щастие". Подгизна българската ни родна реч от аргатски манталитет. Моите приятели пенсионери не казват "Наближава време да си вземем пенсията", ами "Иде време да ни дадат…" По села и градове все това: "Кога ще ни дават еди що си?" или пък "Що още не са ни отпуснали еди какво си?" Вече и за синоптичната прогноза казват: "По телевизията времето ни го дават дъждовно".

  Някъде в началото на възхождението си като Вожд, Баща на народите и Гениален ръководител, Знаме на световния пролетариат и прочие Йосиф Джугашвили ей тъй говори на съратниците си – предавам по смисъл, на руски език вероятно звучи още по-красиво: "Виждали сте как пилците наобикалят мужика гладни, вперили предано оченца в крината с жито? Политиката ни ще е успешна, когато този народ го научим като кокошките да се върти все край ботуша на управника. Дадеш ли му повече, ще навири глава. Важното е да даваш по толкова, че да са винаги гладни и да те гледат в ръцете, да те слушат, да са ти предани, благодарни, че се грижиш за тях". Странно ми е как този заклет индивидуалист и буден ум българинът толкова чинно е усвоил кокошия рефлекс от урока на великия осетинец. И пак ще продължим да си живеем в очакване някой отнякъде нещо си да ни даде, да ни почете с трошица сухоежбина, докато не проумеем, че в този живот, който нещо незаслужено ти дава, те заробва, а за честно изработеното отиваш не да ти дадат, а да си вземеш своето*****.

  Следва в част 3.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 dec. 2019

Илюстрации:

- Почетен член на управляващите и на обществото ни;

- Махленският чешит побойник из улиците на Пловдив. 

___

* Наука за небесните тела и тяхното развитие.
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).
*** Т. Ман, "Вълшебната планина", изд. 1972 г., с. 40.
**** Възраженията ми срещу автора https://liternet.bg/publish31/todor-chonov/index.html & https://liternet.bg/publish31/todor-chonov/kym-poeziata.htm на този вид помийна лирика не касаят естетиката, а са от етичната сфера, дето се обсъждат предателствата и прекрачването на правила.
***** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м., tisss.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   27.12.2000.  

  Илюстрация на нафукания, стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане… В Т.Мановия роман, на стр.76 срещам описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащи иззад стената на хотелската му стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ето Томас Ман в цялото му великолепие.

Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение незадълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало той се опитваше да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено по друг начин, например, с блудкавото "душевна чистота" или със сериозното и хубаво определение "срамежливост", най-сетне: с унизителните "бягство от истината" и "притворство"; в него имаше дори някаква мистична боязън и благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, ала външно това се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш нито можеше, нито желаеше да знае нещо за онова, което дочуваше: един израз на благоприличие, който не беше напълно оригинален, но той беше свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята си, за да не подслушва повече неща, които му се струваха сериозни, дори покъртителни, макар да се извършваха с кикотене. Но в стаята суетнята зад стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, отвъд се гонеха около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…

  Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е; но защо толкова увъртяно и с такава ярка показност от страна на автора? Тук детайлът не пърха, не е гъвкав, изящен, а стои като желе, като слуз на туберкулозен. Ако е знак за висок стил, има нещо побъркано в основата му: все едно насилник и проститутка да ни представят като еталон за нормалност, при това с претенцията за ирония, т.е. ти, читателят, да ги тълкуваш с обратен знак, да откриваш колко са противни, и това вече да е повод да се стремиш към нормалност. Замирише ли ми на дидактика, хващат ме дяволите. Младичкият, току-що получил инженерната си диплома синеок бюргер (което ще да рече освен "гражданин" още и "буржоа, но не в онзи марксически смисъл") Ханс се е изкатерил във Вълшебната планина при изнежените болнави аристократи, сякаш само за да се разболее телесно, което пък ще го отведе към духовни прозрения за истините в живота. Така, според авторовия замисъл, в разстояние на 925 наситени с подробни описания страници, изпъстрени с диалог многозначителен, муден, дву- и вероятно трипластов за тълкувание, пред нас се разгръща класически за немската литературна традиция образователен роман (!), само че този път съвсем не четиво за авантюри от пространствен, видим характер, а четиво, строго според рамките на Фройдовата психоанализа за митарства на младата душа из селенията на Любовта, Смъртта, Смисъла на Живота.

  Действително гръмко обявена задача, особено за периода преди нахлуването на фанатичните експериментатори болшевики, фашисти, националсоциалисти, които ще взривят света с кощунства на тоталитарния модел държава. Тежък, изплъзващ се, дебело тапициран е този стил на писане, напомня уютен тролейбус на фирмата MAN с дълбоки меки седалки и заоблени форми, с вградено чудесно отопление и плътно затворени стъкла, ала с отдушници, които никога не ще се отворят. Един погубващ пъкъл за Юга и Югоизтока на Европейския материк. Тази проза ми дава основание да се чувствам още по-синовно привързан към игривия, ефирния, много по-човеколюбив стил на средиземноморската писмена традиция от библейските текстове насам. 

  Спорейки с Фьодор Достоевски и Томас Ман за стила, и през ум не ми минава да снема уважението, възхитата си пред тяхната гениалност и прозорливост; само се убеждавам колко различен вътрешен душевен строй имаме българите, обитаващи от хилядолетия граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен, луд в любовта си към удоволствията Изток, и онзи строг логически и търговски устроен Запад, далече от мъгливия, затворен в себе си Север, но пък благоразположен към света на другите, присъщ за нас Южняшки темперамент. Величествено се извисяват във философските ширини Руската и Немската наративна традиция, но са ми чужди именно с предпоставения си подход към такова необятно пъстро зрелище, каквото е действителният живот.

  28.12.2000.

  Другите значения на понятието "модерно" са: временно и преходно! Модерното е предизвикателно, само че за късо време изчерпващо се. Предполагам, проявява се единствено за да разбута рутината, да разчисти делничната занаятчийска шлака от творчеството като философия на духа.

  02.01.2001.

  Томас Ман, "Вълшебната планина", стр. 267. Реплика на Лодовико Сетембрини в отговор на вече 24-годишния Ханс Касторп, тъкмо съобщил, че хората от неговата родна Германия са твърди и студени: "Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси". Сетембрини отвръща: "Упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да нараства, защото този, който свикне да отправя упреци, много лесно може да се окаже извън живота, извън онази форма на живот, за която е бил роден". Звучи опияняващо, но подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априори стила на живот, според който живеят родителите му. По-късно, когато поеме върху плещите си своя дял от товара на живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с годините, ще се смирява все повече и повече, и смирението ще се появи, понеже някогашният самовлюбен млад хвалипръцко вече ще го боли за работата, за имота, за наченатите проекти в делничния свят.

  Младостта е нетърпелива, повърхностна, склонна механично да оценява: морето й е до колене; всичко, що лети, се яде; с глава стени пробива; леко се пали и бързо прегаря; търси спора, а не решението; слага си главата в торбата и рискува всичко за нищо – особено ако това нищо е назовано с огромни кухи имена, като Свобода, Народ, Идеал, Равенство, Братство, Революция, Благоденствие, Всемирна любов. При всичките си недостатъци, възрастният има едно неоспоримо предимство пред заредената с жизнена енергия младежка сган – възрастният все пак е конкретен. И тази конкретика е резултат, следствие; понеже опитът учи, че животът е по-пъстър от всякакви предпоставени схеми, формули, мъдри инструкции за най-правилните решения. Всеки случай е уникална ситуация, колкото и да изглеждаме стандартни, заменяеми, повторими наглед.

  Цит. съч., стр. 297: "Анализът, това е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро – доколкото разтърсва разни глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи – добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата си. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, т.е. когато е неспособен да изгради живота, а само подяжда корените му." Определенията са на Сетембрини, напътствено изречени към Ханс Касторп. Очевидно този говорител е резоньор на автора – тъй да се рече, подставено лице, което придава на постния литературен сюжет философска окраска. Т. Ман се спуска дълбоко психологическите детайли, с които е пренаселено делничното ни битие. Външно неугледни, понеже ги приемаме за елементарни, в действителност под видимото се спотайват импулси, извиращи от подсъзнателния у човека Космос.

  Като литература доста мижаво, като научна популяризация да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Ман затова е голям писател, защото не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо Зигмунд Фройд. Ето и края на една от частите в пета глава (стр. 300): "Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който беше съзрял върху екрана (на рентгеновия апарат – бел.м., tisss.); аналитичната яма, която тогава беше видял открита, отново се бе затворила".

  06.01.2001.

  Стр. 402-403 на "Вълшебната планина". Пародия ли е или сериозно изображение, стилът на Томас Ман ми внушава цинизъм в отношението към отделното човешко същество. Смешното и посредствеността са съчетавани в отвратителна гротеска, изводът на писателя: личността е така нищожна, обзета от правилно-неправилно и откровени заблуди, та събужда само жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото към човека като ограничено и слабо: и егоистично, и лицемерно, склонно към грандомански пози нещастно създание. Бих добавил – авторът създава такъв тип герои, в който тип се изявява собствената му душевна структура.

  Чета не с удоволствие, а с усилие този роман. Това все пак толкова рядко ми се е случвало досега, че няма как да не го забележа.

  07.01.2001.

  По повод стр. 460 пасаж, повтарящ темата за морала от предходната размяна на реплики между начеващия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. И разум, и добродетел са елементи от нравствеността като представа за цивилизованост. В края на първия диалог по същата тема (на стр. 321 и нататък) Сетембрини противопоставя Дивия Изток на Цивилизования Запад от Европейския континент. Изтокът – употребено в презрителния смисъл на понятието азиатски, е креслив, инертен, аморфен, неподреден, дрипав във всякакъв смисъл.

  Т. Ман чрез отговора на Сетембрини (стр. 325): "...истински опасният противник е непознатият". Стр. 327, пак Сетембрини: "избягайте от това блато, от този остров на Цирцея – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще започнете и да грухтите – пазете се!" (към неопитния Ханс Касторп).

  Стр. 209, отново Сетембрини: "единственият здрав, благороден (...) единственият религиозен начин за отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота и като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса (...) Симпатиите ни към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух".

  Стр. 428: "– Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)
  – Каква е пък тази Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти?
  – Така е според староеврейското предание. Тази Лилит се превърнала в нощен призрак; заради хубавата й коса, особено опасна е за млади мъже".

  И малко по-нататък:

  "– Цитирах само пасаж от шедьовъра на националната ви литература."*

  Стр. 460: "Този, който търсеше морала в разума и добродетелта" (отнася се за Л. Сетембрини, ключов образ на хуманиста възпитател и поклонник на класицизма, категоричен опонент на романтизма под формата му на стремеж към абстрактни понятия, като "световен прогрес" или "общочовешко щастие".

  Следва в част 4.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 dec. 2019

Илюстрации:

- Алберт Айнщайн и Томас Ман, Принстън през 1938 г.

- Отзив в "Гардиън" за романа "Вълшебната планина" 

___
* Немската литературна класика. Бел.м., tisss.

ВНЕЗАПНО

– Влюбиш ли се в цвете, което е едничко, стига ти да зърнеш звездите, за да се усетиш щастлив. Из "Малкият принц" на Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944)

ВНЕЗАПНО

В крайпътно малко тихо заведение*
сред мрачен, уморителен и кишав ден
остави крадешком да я погледам
и бях от нежността й странно удивен.

Кой вятър в тази пустош ме довея,
дори не знам какво ли търсех там –
стоях като моряк уцелен сам на кея,

внезапно влюбен в Тихи океан.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 apr. 2011 – edited by 4 dec. 2019

–––

* В местността Пода по пътя през планината между Бургас и Варна след уморително пътуване към Балчик и Добруджа спрях колкото за едно кафе. И тогава внезапно усетих тръпката, която стана повод за този текст. Имаше още двама мои близки там край грубо скованата дървена маса, но в онзи миг всякакви обстоятелства и тревоги за мен изгубиха смисъл пред нещо толкова необозримо и красиво, каквото е звездното небе над нас в ясна лятна нощ. Бел.м., tisss.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   08.01.2001. 

  Четенето като процес. Четенето на този роман с това мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основни действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и в противната си форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения – Сетембрини, мадам Шоша (до стр. 460-470), съставено от жалки, посредствени или случайни личности – всичко това, всичката тази "идилична картина" излъчва спарения душен въздух на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността. Като я осмива, само че не по италиански или френски, а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувство, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на средата, която прилежно окарикатурява. Даже заравянето в подробности от чисто природонаучната сфера внася хербариен енциклопедически застоял дъх на затлачващи художественото внушение детайли. Защо е тази очевидна претенция да ни съобщава факти "от последна инстанция"? Литературата не е родствена на строго научното познание. Литературният разказ е игрив, любознателен, далеч по-богат на обертонове и нюанси, по-пъстроцветен от сивия равен, уседнал глас на научността. Да се вкарват в услуга на литературното послание тежките панелни конструкции на научния стил, според мен, най-малкото е липса на мярка, вид преиграване – все едно клоун да се изживява като Сократ или Платон, клоун, който забравя защо публиката е дошла в цирка.

  Претенциозния си роман "Любов в ада" мой съгражданин, литературният критик Димитър Кирков (1945-2017) – сега си давам сметка, явно е писал, като с пълни  шепи черпел от Т. Мановия "Вълшебната планина"; например – енциклопедичната изчерпателност върху това и онова. Голяма работа! Бъркат. Понеже литературното творчество е преди всичко внушение, омагьосване, не каканижене на статистически и прочие строго научни факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-близо до човешката драма именно в онази гранична област, дето плътското и духът се срещат и разминават. Нещо – непостижимо за науката, при всичкото ми уважение към нея.

  Все пак Томас Ман пише романа си през 1912-1924 г., докато Димитър Кирков своя – през 80-те години на ХХ век. За Т. Ман обяснението е, че 1912-1924 г. е в епохата на Западния романтичен подход към човека и живота, преди Голямата депресия след 1929 г., а нашия автор няма какво да го оправдае. Значи, нека е ясно: заиграването с научността в литературната материя може да мине само като пунт, само с известна насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно размишление върху човека и света наоколо, авторът просто демонстрира съмнение в силата на изкуството, и по-точно казано: някакъв тип творческа немощ за изкуство. Науката се учи с прилежност и разум, изкуството изисква любов; затова е наречено изкуство, защото е създадено да изкушава, да ни влече към неща, които с разум и прилежност само няма как да осъзнаем.

  Стр. 485 от романа "Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

  Стр. 513: нещо, изречено от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г.): "Вярвам, за да позная!"* Да не се бях предоверил на местен тарикат и не му бях връчил накуп двегодишните си спестявания, за да ми отпечата книга, която писах в течение на десет години, как по-добре бих научил колко ниско може да слезе човек, когато сам не се уважава! И най-готиното – че тарикатът, сияещ от кеф, обяснява на местни пишещи как покрай историята с ръкописа се почувствал душевно наранен и какво ли пък значи някаква сума пари, когато става дума за честта и достойнството.

  По повод пасаж, стр. 514: "истина, чийто победи над авторитета". Какво значение има авторитетът, когато съобщава една истина? Да демаскираш лъжеца ли ти е по-важно от студена чаша вода и отстъпки пред т.нар. авторитет? Мен самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват. Позлатени рамки за идоли и псевдовеличия наоколо колкото си щеш! Но това са все минали по реда си победители. Жестоко, но е така. Техните постижения и нашите закономерни предстоящи неуспехи, не са нищо повече, от гледна точка на космическите висини над кратуната ни, от малка брънка в най-общия ход на живота, който сам себе си прилежно и учтиво (да се надяваме!) опознаваш чрез загубите си.

  Симпатичен е не рицарят, до зъби окичил се с оръжия и аристократични знаци на честта, а простосмъртният, сражаващият се с ясно съзнание за своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в двубоя пред крепостните зидове на Илион са Омирова версия на това несекващо и днес противостоене между живия дух и грандоманската суетност. Показните турнири на т.нар. рицарско съсловие, тези бляскави турнири с предизвестен финал, когато победителят се знае поначало, кому са нужни, освен на рутинерите, загрижени да не се наруши статуквото! То затова и така пищно протича цялата им подготовка – шумотевица, фанфари, гирлянди, топовни салюти, развети семейни флагове. О, колко красиво би било авторитет и истина да си съответстват, да са едно на друго предани, но колко са щастливите съвпадения в историята или в днешните дни! По-често си имаме работа с митологизирани жалки съществования, с египетска мумия, от която предвидливо са извадили червата, карантиите, мозъка и сърцето с останалите вътрешности и цялата жизнена дяволитост и случайност на самия обект на обожествяването.

  Не можеш да заковеш когото и да било в невежество и посредственост; пътеката към високи духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е дали човекът ще поеме по тази пътека или ще предпочете други благини и ценности на живота. И да не хленчат, и да не размазват сълзи и сополи – всеки сам да си носи кръста, нима това е толкова лошо?

  За приликите между комунизма, като рожба на Марксовото учение, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

  Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): "Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата (...) Убежденията не живеят, ако не им се предостави случай да се борят". И малко по-нататък: "Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасността да увредите духа и душата си под въздействието на колкото фанатични, толкова и злонамерени извъртания".

  Стр. 530: "Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа – иначе не бих търсил неговото общество – и точно като йезуит, стреми се към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз бях изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мен". Напомня за някой си Лазар Мастагарков, или Георги Петров от местния всекидневник, или за любим местен университетски преподавател (проф. Владимир Янев), все хора от местния кръг интелигенти.

  09.01.2001.

  Томас Ман, "Вълшебната планина". На стр. 641 съм. Така е с мен: започвам някоя обемиста книга запален от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова, ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, пък ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето ми спори, върви гладко, хоп-хоп-хоп... после идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила на автора, с някои негови особености. И неусетно заоравам, хванат в плен от моето си самолюбие; че бих могъл не по-зле, ама къде ти! – и много по-интересно да разкажа подобна някоя интрижка. Минава не седмица, минават десет-двадесет дни, четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, вече живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си лични преживелици, настроения, открития. От време на време пак ме гони бяс: този роман кога ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета докрая, ала дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенско или калугеровско упорство, вземе да съска: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по повърхността, а запрятай ръкави, слизай в дълбочина; защото казаното ако е едно, подсказаните са две и три, може и повече, отколкото би могъл да проумееш.

  Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка?! По-скоро е изкушение да се преборя с мене си. И най-сетне заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля току пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора чувствам като неподозирано до днес свое лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх дори най-скучновати наглед пасажи. Романът сякаш ме е превзел отвътре; успоредявам крачка със стъпките на героя. Какво ти! – героят това май съм самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници. Заспивам с книгата до възглавницата си. Будя се на сутринта и се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж – към любовницата си. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето че идва период на истинското задоволство, казвам си: "Какво съм правил, та ми е убягвал точно този роман? Би трябвало отдавна да съм запознат, посветен в най-фините му детайли".

  Случва се, с една книга да живея месеци наред. Тя става неразделна част от мои вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но това не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за дреболиите наоколо. Излизането от този род омая е като отрезвяване подир нощ с вакханална сексуална оргия. Ще мине време, пак съм си уж същият, ала образите и посланията от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга бавничко ще се слягат и утаяват, докато просто забравя, че книгата си има за автор друг човек и прочетеното престане да е куп хартия, а се преобразило в част от личния ми опит.

  Появява се в романа "Вълшебната планина" и един холандец, шейсетгодишният исполин Питер Пеперкорн: чугуненият неандерталски тип, пред когото аргументите на културата вехнат. Аривист ще рече амбициозен безскрупулен тип (от фр.), решен на всяка цена да успее.

  Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: "Бъбря глупости, но предпочитам малко да побълнувам и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности". Аналог на Питер Пеперкорн в представите ми е известен шоумен (в деня, когато преписвам за кой ли път тези записки, сутринта на 9 декември 2006 г.). Самочувствие грандиозно на добре устроения в пространството циничен нахалник. Странно, ала подобни персони обикновено са дори симпатични. Понякога са дори артистични. Понякога тъпият вариант ирония откъм тяхна страна звучи тъй: "Как е, как е, питам, шегувайки се! Бъбрите за култура, за философия... То пък какво е? Яде ли се, пие ли се? И го смятате важно, тъй ли?! Е, говорете си, говорете, аз няма да ви преча". Мисля си, Алеко Константинов (1863-1897) открива подобно отношение у българина неандерталец – уважаемия търговец, бизнесмен, политик, вестникар и кандидат за депутат г-н Ганьо Балканский.

  11.01.2001. 

  Стр. 842 пасаж: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен, защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят..."

  15.01.2001.

  Душицата на мнозина измежду българските новобогаташи е дърта проститутка, накипрена, нагиздена, с пристиснати във форма на кокоше дупе устни. Кърши тя раменца, мига дяволито, игриво, та някак да я приемем за девственица. Мислят си, че богатството им е дадено да си угаждат на тщеславието, на егоизма; не разбират простичката истина, че имане, вложено в каквото и да е друго, не за обща полза, е прокълнато, носи нещастие. Затова живеят като емигранти сред нас, скитат се по екзотични земи, като хора без отечество, чужди за своите, ала свои сред заможни невротици от проспериращия Западен свят.

 Следва в част 5.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 dec. 2019

Илюстрации:

- 2019 г. Вашингтон. Визита на премиера Б.Б. в Белия дом;

- 1989 г. Пловдив. Митинг на млади пловдивчани в центъра.

___
* На Свети Августин принадлежи предположението, че Бог е сътворил света не от някаква материя, а от нищото. За разлика от мнозина древноелински философи, според които върховният бог сътворил само формата и реда във Вселената, според Августин Блажени Господ създал и материална субстанция като градивен материал. За скептиците се отнася мисълта на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна е представата за автор на роман като върховен творец на свят, който свят въображението на читателя е в състояние да материализира. Бел.м., tisss.