ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   27.12.2000.  

  Илюстрация на нафукания, стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане… В Т.Мановия роман, на стр.76 срещам описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащи иззад стената на хотелската му стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ето Томас Ман в цялото му великолепие.

Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение незадълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало той се опитваше да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено по друг начин, например, с блудкавото "душевна чистота" или със сериозното и хубаво определение "срамежливост", най-сетне: с унизителните "бягство от истината" и "притворство"; в него имаше дори някаква мистична боязън и благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, ала външно това се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш нито можеше, нито желаеше да знае нещо за онова, което дочуваше: един израз на благоприличие, който не беше напълно оригинален, но той беше свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята си, за да не подслушва повече неща, които му се струваха сериозни, дори покъртителни, макар да се извършваха с кикотене. Но в стаята суетнята зад стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, отвъд се гонеха около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…

  Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е; но защо толкова увъртяно и с такава ярка показност от страна на автора? Тук детайлът не пърха, не е гъвкав, изящен, а стои като желе, като слуз на туберкулозен. Ако е знак за висок стил, има нещо побъркано в основата му: все едно насилник и проститутка да ни представят като еталон за нормалност, при това с претенцията за ирония, т.е. ти, читателят, да ги тълкуваш с обратен знак, да откриваш колко са противни, и това вече да е повод да се стремиш към нормалност. Замирише ли ми на дидактика, хващат ме дяволите. Младичкият, току-що получил инженерната си диплома синеок бюргер (което ще да рече освен "гражданин" още и "буржоа, но не в онзи марксически смисъл") Ханс се е изкатерил във Вълшебната планина при изнежените болнави аристократи, сякаш само за да се разболее телесно, което пък ще го отведе към духовни прозрения за истините в живота. Така, според авторовия замисъл, в разстояние на 925 наситени с подробни описания страници, изпъстрени с диалог многозначителен, муден, дву- и вероятно трипластов за тълкувание, пред нас се разгръща класически за немската литературна традиция образователен роман (!), само че този път съвсем не четиво за авантюри от пространствен, видим характер, а четиво, строго според рамките на Фройдовата психоанализа за митарства на младата душа из селенията на Любовта, Смъртта, Смисъла на Живота.

  Действително гръмко обявена задача, особено за периода преди нахлуването на фанатичните експериментатори болшевики, фашисти, националсоциалисти, които ще взривят света с кощунства на тоталитарния модел държава. Тежък, изплъзващ се, дебело тапициран е този стил на писане, напомня уютен тролейбус на фирмата MAN с дълбоки меки седалки и заоблени форми, с вградено чудесно отопление и плътно затворени стъкла, ала с отдушници, които никога не ще се отворят. Един погубващ пъкъл за Юга и Югоизтока на Европейския материк. Тази проза ми дава основание да се чувствам още по-синовно привързан към игривия, ефирния, много по-човеколюбив стил на средиземноморската писмена традиция от библейските текстове насам. 

  Спорейки с Фьодор Достоевски и Томас Ман за стила, и през ум не ми минава да снема уважението, възхитата си пред тяхната гениалност и прозорливост; само се убеждавам колко различен вътрешен душевен строй имаме българите, обитаващи от хилядолетия граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен, луд в любовта си към удоволствията Изток, и онзи строг логически и търговски устроен Запад, далече от мъгливия, затворен в себе си Север, но пък благоразположен към света на другите, присъщ за нас Южняшки темперамент. Величествено се извисяват във философските ширини Руската и Немската наративна традиция, но са ми чужди именно с предпоставения си подход към такова необятно пъстро зрелище, каквото е действителният живот.

  28.12.2000.

  Другите значения на понятието "модерно" са: временно и преходно! Модерното е предизвикателно, само че за късо време изчерпващо се. Предполагам, проявява се единствено за да разбута рутината, да разчисти делничната занаятчийска шлака от творчеството като философия на духа.

  02.01.2001.

  Томас Ман, "Вълшебната планина", стр. 267. Реплика на Лодовико Сетембрини в отговор на вече 24-годишния Ханс Касторп, тъкмо съобщил, че хората от неговата родна Германия са твърди и студени: "Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси". Сетембрини отвръща: "Упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да нараства, защото този, който свикне да отправя упреци, много лесно може да се окаже извън живота, извън онази форма на живот, за която е бил роден". Звучи опияняващо, но подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априори стила на живот, според който живеят родителите му. По-късно, когато поеме върху плещите си своя дял от товара на живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с годините, ще се смирява все повече и повече, и смирението ще се появи, понеже някогашният самовлюбен млад хвалипръцко вече ще го боли за работата, за имота, за наченатите проекти в делничния свят.

  Младостта е нетърпелива, повърхностна, склонна механично да оценява: морето й е до колене; всичко, що лети, се яде; с глава стени пробива; леко се пали и бързо прегаря; търси спора, а не решението; слага си главата в торбата и рискува всичко за нищо – особено ако това нищо е назовано с огромни кухи имена, като Свобода, Народ, Идеал, Равенство, Братство, Революция, Благоденствие, Всемирна любов. При всичките си недостатъци, възрастният има едно неоспоримо предимство пред заредената с жизнена енергия младежка сган – възрастният все пак е конкретен. И тази конкретика е резултат, следствие; понеже опитът учи, че животът е по-пъстър от всякакви предпоставени схеми, формули, мъдри инструкции за най-правилните решения. Всеки случай е уникална ситуация, колкото и да изглеждаме стандартни, заменяеми, повторими наглед.

  Цит. съч., стр. 297: "Анализът, това е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро – доколкото разтърсва разни глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи – добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата си. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, т.е. когато е неспособен да изгради живота, а само подяжда корените му." Определенията са на Сетембрини, напътствено изречени към Ханс Касторп. Очевидно този говорител е резоньор на автора – тъй да се рече, подставено лице, което придава на постния литературен сюжет философска окраска. Т. Ман се спуска дълбоко психологическите детайли, с които е пренаселено делничното ни битие. Външно неугледни, понеже ги приемаме за елементарни, в действителност под видимото се спотайват импулси, извиращи от подсъзнателния у човека Космос.

  Като литература доста мижаво, като научна популяризация да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Ман затова е голям писател, защото не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо Зигмунд Фройд. Ето и края на една от частите в пета глава (стр. 300): "Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който беше съзрял върху екрана (на рентгеновия апарат – бел.м., tisss.); аналитичната яма, която тогава беше видял открита, отново се бе затворила".

  06.01.2001.

  Стр. 402-403 на "Вълшебната планина". Пародия ли е или сериозно изображение, стилът на Томас Ман ми внушава цинизъм в отношението към отделното човешко същество. Смешното и посредствеността са съчетавани в отвратителна гротеска, изводът на писателя: личността е така нищожна, обзета от правилно-неправилно и откровени заблуди, та събужда само жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото към човека като ограничено и слабо: и егоистично, и лицемерно, склонно към грандомански пози нещастно създание. Бих добавил – авторът създава такъв тип герои, в който тип се изявява собствената му душевна структура.

  Чета не с удоволствие, а с усилие този роман. Това все пак толкова рядко ми се е случвало досега, че няма как да не го забележа.

  07.01.2001.

  По повод стр. 460 пасаж, повтарящ темата за морала от предходната размяна на реплики между начеващия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. И разум, и добродетел са елементи от нравствеността като представа за цивилизованост. В края на първия диалог по същата тема (на стр. 321 и нататък) Сетембрини противопоставя Дивия Изток на Цивилизования Запад от Европейския континент. Изтокът – употребено в презрителния смисъл на понятието азиатски, е креслив, инертен, аморфен, неподреден, дрипав във всякакъв смисъл.

  Т. Ман чрез отговора на Сетембрини (стр. 325): "...истински опасният противник е непознатият". Стр. 327, пак Сетембрини: "избягайте от това блато, от този остров на Цирцея – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще започнете и да грухтите – пазете се!" (към неопитния Ханс Касторп).

  Стр. 209, отново Сетембрини: "единственият здрав, благороден (...) единственият религиозен начин за отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота и като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса (...) Симпатиите ни към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух".

  Стр. 428: "– Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)
  – Каква е пък тази Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти?
  – Така е според староеврейското предание. Тази Лилит се превърнала в нощен призрак; заради хубавата й коса, особено опасна е за млади мъже".

  И малко по-нататък:

  "– Цитирах само пасаж от шедьовъра на националната ви литература."*

  Стр. 460: "Този, който търсеше морала в разума и добродетелта" (отнася се за Л. Сетембрини, ключов образ на хуманиста възпитател и поклонник на класицизма, категоричен опонент на романтизма под формата му на стремеж към абстрактни понятия, като "световен прогрес" или "общочовешко щастие".

  Следва в част 4.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 dec. 2019

Илюстрации:

- Алберт Айнщайн и Томас Ман, Принстън през 1938 г.

- Отзив в "Гардиън" за романа "Вълшебната планина" 

___
* Немската литературна класика. Бел.м., tisss.