ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   26.12.2000.

  Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи, както са приключили динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на човешкия род ще знае цялата Истина за всичко, което не знаем, а така живо ни вълнува. Но не мога да си представя по-дълбоко нещастен от този всезнайко; заради докрай узнатата Истина ще е изгубил завинаги илюзиите си и в онзи сюблимен миг ще му е невъзможно повече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*. Движението ни към познание е като стремеж към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

  Достоевски е обременен от стреса, преживян в младостта – извеждан от килията уж да бъде екзекутиран; мога да разбера страстното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който някога ще да е бил сериозно изкушен от Сатаната, може толкова трескаво да се притиска към своя Бог. Господ не играе кой знае каква роля у праведниците; християнска философия е съсредоточена изключително и само за влияние върху грешника. И тъй като мнозинството сме в един случай праведни, а в повечето случаи – греховни, Господ ни се явява само там, където сме в ужасно противоречие със съвестта си.

  "И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поема, а на душата нищо не казва. – Великолепен – забеляза той учтиво."*** Този пасаж чудно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: Е, може и тъй, и какво от това? Подобни хубости пълнят антологии или представителните сборници на известни поети. Когато обаче свърши четенето, нищо не остава за доизясняване, за работа на любопитството върху ума. Всичко уж е както трябва, а може би затова че всичко е отмерено като с аптекарски везни – затова стои като редник, който се върнал на село с фалшиви ефрейторски нашивки да очарова роднините и момите.

  Изплащаме, казват, грехове на цялата ни нация за овчедушието, мижитурството, смахнатия партиен ентусиазъм на агитпропчиците и секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха младежта по села и градове да замеря със запъртъци, гнилоч, буци пръст и ругатни не кого да е, а именно трудолюбиви, предприемчиви стопани, титулувайки ги с прозвището "кулак" (юмрук от руски език) и "Враг на народа". За илюстрация на такъв род вдъхновение, вакханалия на омразата, може да послужат и такива стихове:

       От днес заебавам държавата,
       тя от мен не изпитва нужда.
       Ще си метна кура на рамото,
       твоята я вземи под мишница
       и да отпрашим отново двамата
       към някоя солунска митница.
       Ти – безразсъдница и безсрамница,
       аз – да не говорим за мене
       и да преминем онази граница
       на безглаголното ни търпение.
       Нека оная, трицветната, хленчи
       като смачкан априлски олук…

  Как от болка и родолюбие се ражда този тип лирически герой, защо толкова жлъч! Не е ли именно това назлобяване цел на всяко мракобесие – да ни уподоби на себе си, на своя цинизъм? При цялото ми уважение към автора на въпросните редовце не смятам, че тук има нещо за възхита, колкото и да ме изкушава същият гняв****. В подобен стил, с подобен тип нахакано отношение към света, в някогашна Добруджа през месеците на т.нар. колективизация разкарвали по селата истинските стопани – в каруца, неколцина в каца, с омазани в катран и фъшкии лица, и всеки: с табела на врата "Аз съм кулак – народен враг!" Спира каруцата на мегдана срещу кръчмата, излиза човекът на Партията, произнася слово против световния капитализъм и за прогреса. И младежта, начело с местните лумпени, мързеливците, с кикот и весело презрение замерва врага със запъртъци, пръст, всякаква гнилоч. И това е другото лице, непознатото лице на моята мила България, която руският академик Дмитрий Лихачов нарича "държава на духа, за което противно лице дошлия отвън едва ли е задължително да знае, ала самите ние не можем да се правим, че не го знаем. Оттам до чалга-културата, до гавра с национални ценности пътят е добре утъпкан.

  Какво унижение, а! Не да ти трошат костите насаме и да те принуждават сам да си копаеш гроба накрай село, а това издевателство над честния, съвестния стопанин, то е най-жестока гавра, защото е пред ухилените до уши селски ратаи, щастливи да се видят "гробокопачи на Старий свет", както редят още Димчо Дебелянов и Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш, нежен лирик като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, изскочили добре подквасени от кръчмата, щастливи изверги над стародавния ред и традиции.

  Имаме да плащаме! И не е виновна ни чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на новооглашени лидери и вождове, колкото е страшна вината на онези интелигентни хора, които са имали влияние върху общественото съзнание, а страхливо мълчали, дори успели да се наредят в стройните редици под партийните знамена. Има мълчание и… мълчание. За втория тип мълчание ни говори примерът на поета Атанас Далчев, забранил си сам да публикува в разстояние на десетилетия изящната си поезия.

  Изродили ли сме се вече две поколения българи? България не е губила толкова много умен народ в най-плодната си възраст вероятно през всичките катаклизми и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос интелигенция! Имал основание Захарий Стоянов с подозрение да гледа изпод вежди сладкогласни многознайковци, дезертирали от собствения си род, с амбиция да се възгордеят в суетна слава и в името на онова умозрително "всенародно щастие". Подгизна българската ни родна реч от аргатски манталитет. Моите приятели пенсионери не казват "Наближава време да си вземем пенсията", ами "Иде време да ни дадат…" По села и градове все това: "Кога ще ни дават еди що си?" или пък "Що още не са ни отпуснали еди какво си?" Вече и за синоптичната прогноза казват: "По телевизията времето ни го дават дъждовно".

  Някъде в началото на възхождението си като Вожд, Баща на народите и Гениален ръководител, Знаме на световния пролетариат и прочие Йосиф Джугашвили ей тъй говори на съратниците си – предавам по смисъл, на руски език вероятно звучи още по-красиво: "Виждали сте как пилците наобикалят мужика гладни, вперили предано оченца в крината с жито? Политиката ни ще е успешна, когато този народ го научим като кокошките да се върти все край ботуша на управника. Дадеш ли му повече, ще навири глава. Важното е да даваш по толкова, че да са винаги гладни и да те гледат в ръцете, да те слушат, да са ти предани, благодарни, че се грижиш за тях". Странно ми е как този заклет индивидуалист и буден ум българинът толкова чинно е усвоил кокошия рефлекс от урока на великия осетинец. И пак ще продължим да си живеем в очакване някой отнякъде нещо си да ни даде, да ни почете с трошица сухоежбина, докато не проумеем, че в този живот, който нещо незаслужено ти дава, те заробва, а за честно изработеното отиваш не да ти дадат, а да си вземеш своето*****.

  Следва в част 3.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 dec. 2019

Илюстрации:

- Почетен член на управляващите и на обществото ни;

- Махленският чешит побойник из улиците на Пловдив. 

___

* Наука за небесните тела и тяхното развитие.
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).
*** Т. Ман, "Вълшебната планина", изд. 1972 г., с. 40.
**** Възраженията ми срещу автора https://liternet.bg/publish31/todor-chonov/index.html & https://liternet.bg/publish31/todor-chonov/kym-poeziata.htm на този вид помийна лирика не касаят естетиката, а са от етичната сфера, дето се обсъждат предателствата и прекрачването на правила.
***** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м., tisss.