ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (10.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   06.02.2001. 

  
  Учудвало ме е познанието на колегата Иван Коджабашев (1946)* преди години за конюнктурата по горните етажи на властта. Този симпатичен мъж от "Комсомолска искра" бе в течение не само на току-що извършените назначения или понижавания, но и на предстоящите размествания по върховете, както и по това кой от общите ни простосмъртни познати би бил облагодетелстван при едно или друго евентуално пренареждане на длъжностите в нашия провинциален район на България. Иван си пиеше кафето, образно казано, с Христо, по-малкия брат на Иван Панев**, и винаги е бил в час, а аз не винаги бях в час, че си пиех кафето с моите приятели бачкьори и момци от пловдивските бедняшки махали като мен. С тях ми беше добре, бъбрехме за коли, за състезания, за хубави знойни жени и за плътски приключения с хубавите знойни жени, за разни проекти как да припечелим някой лев с повече работа, и все от този сорт неособено свързани с политическата конюнктура дела.

  Николай Галов (1943)***, с когото работих шест години в една стая на младежкия вестник, веднъж в пристъп на особено благоразположение се зае да ме посвети в тънкостите на спортния бридж, система Апата. Казвам: не ми е интересна тази игра, а той: "Ти знаеш ли какви високи порти може да ти отвори бриджът! Бридж играят лекари, университетски светила, чиновници от кметството, директори на местните предприятия, изобщо, подбран народ. Между тях – и неколцина от най-едрите риби, от които много неща зависят в града и окръга". Мигам на парцали, а той продължи: "Понякога за най-дребно нещо се налага да висиш с часове пред разни канцеларии, да обикаляш нагоре-надолу, да търпиш унижения, да се молиш, когато си в правото си, да ти се налага да трепериш; а пък така, в хода на играта, е-ей, докато раздаваш картите, да речем, подхвърляш на важния човек отсреща: това и това ми е нужно, а той, какво друго! – ти се усмихва приятелски: Дадено, кога да ти го уредя!"

  Извади тефтерче, разлисти го: "Виж колко имена, колко телефонни номера са тук. Ей затова хич, ама хич няма да ти е излишно да понаучиш бриджа. Схватлив пич си, какво те притеснява!" И върху лист за пишеща машинка ми разчерта системата за анонсиране специално при системата Апата. Пазя го този лист от хартия за пишеща машинка на дъното в картонена кутия под пласт стари снимки; така и не можа да ми послужи – поради честолюбие или присъща за провинциалист наивност, присъща и на младежката възраст. Такова тефтерче имаше и друг от редакцията, завеждащият отдел "Литература, изкуство, култура" Николай Заяков; той пък си отбелязвал там и кой с какво му помогнал, може би да не забрави добрината или кому какво дължи.

  07.02.2001. 

  Стр. 291. За сексуалността и за изкуството... Героят-резоньор на Томас-Мановите разсъждения говори за секса като евнух; макар и женен, той е гузен в обкръжението на хора, у които липсата на нагона – според самия му герой, е благо; т.е. усещал се омърсен, че е принуден да се търкаля с госпожа съпругата си в едно легло и даже – ах, какво падение! – чат-пат да удовлетворява сексуалните желания на госпожата. До каква степен иронизира и до каква степен Томас Ман преиграва, въодушевен от представата си за гения като нещо свръхособено не от мира сего, приковаващо ни към грешната земя с пронизителния си взор, излъчващ космическа отчужденост – засега не ми е ясно. Изобщо, противопоставяне между култура и варварство чрез пародирането на двете, априори представени нива в личността, ми звучи твърде пресилено. Нали Ренесансът е очарователен точно заради плътската прегръдка и взаимодействие на двата антагониста в човешката ни природа, където се срещат бесове от подсъзнателното с творческата божествена интуиция към това наоколо!

  Защо великият Томас Ман (когато пише този опус е 68-72-годишен) ми пробутва вкиснат, плесенясал буламач за човека, умозрителен модел на католицизма или лютеранството? С нетърпение очаквам да узная от развоя на фабулата в романа "Д-р Фаустус" как авторът ще опровергае това умозрително схващане; ако ли не, вероятно ще започна да се съмнявам в неговото величие като творец. "На жената красотата е златна халка на свинска зурла" (стр. 147); след тази немска поговорка следва: „И какво ли не е било казвано от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително то се е отнасяло до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, така че пак тя трябвало да отговаря за мъжката чувственост”.

  Ето надигането на средновековното абсолютизиране до какво води! За йезуита явно Вяра и Женственост (прелъстителност, по-точно, сексапил) са несъвместими. Защо несъвместими?! Може би защото двете претендират не за някаква част от нас, а за цялото ни съществование от глава до пети. Е, добре! Ала каква смъртна скука би била т.нар. Чиста вяра?!

  До стр. 189 действието се развива през и около 1905 година, когато литературният герой Леверкюн е около двайсетинагодишен.

  Стр. 219. "Бетховен бил забелязан да композира с думи. Че какво ли си записва в бележника? – питали наблюдателните. Той композира – отговаряли им. Но той пише думи, не ноти. – Да, това му било свойствено. Записвал обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много по няколко ноти. (...) Напълно естествено е, че музиката се възпламенява от думите, че думите избликват от музиката, какъвто е случаят със завършека на Девета симфония".

  Как би помогнал този умозрителен модел за разделението на Духа от Плътското, ако тръгнем да обсъждаме личния живот у доказал се "гений"? (Написах гений в кавички, понеже си мисля, че и у най-посредствения от нас генетично са заложени, макар в дремещо състояние, гениални способности.) Личния живот у Христо Ботев как да си обясним! Синът на благия даскал Ботьо имал твърде интензивно изявен, стигащ до цинизъм сексуален нагон. За интимните му писма му до знойна сръбкиня, литературните историци срамежливо премълчават. И не само Ботев ми е аргумент; правело ми е впечатление, че у най-даровити поети, като Пърси Биш Шели и лорд Байрон, като прозаиците Балзак, Стендал, Виктор Юго, ред скулптори и художници (Роден, Модилиани и пр.) точно иззад изявената сексуалност, понякога стигаща до ексцеси, изригва като гейзер творческият гений. Не виждам как творческото начало да не е любовно вплетено в страстна прегръдка със сексуалното, с бесовското, с животинското.

  Изчистено от сексуалния си подтекст "изкуството" вече е нещо хилаво и болнаво, бледнее в малокръвието си като възхваляваната с Бокачова ренесансова ирония Платонична любов. Платон, твърдят, бил обратен! Като усетил слабост в слабините си, парадиращият с потентността си Ърнест Хемингуей си тегли куршума навършил едва шейсетте си години (на 61 години)... Сексуални палавници са и значителна част от великите философи от Жан-Жак Русо насам, мнозина от най-великите държавни мъже на ХІХ и ХХ век у нас: Стамболов, Фердинанд... Чарли Чаплин бил за младите госпожици сексуален хищник, природно бедствие, буря от нежност и страст. Между другото, един от мотивите да му забранят достъп до Щатите е неговата слабост към млади момичета, които се мотаели около снимачната площадка.

  Стига брътвежи! Да погледнем спокойно на тези работи, защото самият живот би бил безплодна пустош без сексуалното, без изкусителното, предизвикващото да го обладаеш, без дяволитото в разголената женска плът, без бесовското начало.

  Стр. 303. В диалога между Сатаната и Леверкюн – Сатаната: "Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца само му дай половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота?" Между другото, Великият Бисмарк е дребно човече, към метър и петдесет – отбелязвам си. Май оттам и темата за повдигането на висота.

  Стр. 309. "Всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи", т.е. насочва към викащия дявола по име, според нашенския израз.

Стр. 326. "Има и гордо разкаяние. Разкаянието на Каин (първия раз-Каин-освал се, според библейския мит), убеден, че неговият грях е много голям, за да може да бъде простен". Това не важи за типичния преустроил се ренегат в клета България. Дебелоочието тук е може би най-характерна черта след грандоманията им. Мое си лично откритие, по-скоро формула: За да имам всичко, трябва... да не притежавам нищо! Само че как става то? Трябва или да си луд, или светец... Напомня ми друга изстрадана находка – че човекът истински постига успех (или каквото и да е), едва когато престане да му пука за успеха.

  08.02.2001.

  Престъпления, предателства, откровеното родоотстъпничество, подлизурското отношение спрямо Москва, внушавано като генетична предопределеност на цялата ни нация, е още по-непоносимо, когато същите тези добре познати от ерата на соца мекерета днес се изявяват в ролята "защитници на нацията и демокрацията у нас". Предателят си е предател. Не мога да си простя, че са ми промивали мозъка от пет-шестгодишно хлапе хора, които днес виждам колко дълбоко посредствени са. За мен т.нар. "демократи" са подставени лица от бившата управляваща номенклатура. Единици, предполагам, между новите властници са чисти, необвързани с бившата партийна-мафия. Допускат ги до властта не само заради собствените им качества, но и за да се закичат с тях парт-мафиотите. Един Тодор Кавалджиев, например, го търпят в Президентската институция, мисля си, само от тези съображения. Иначе бившият концлагерист защо им е на техни величество партайците!

  Следва в част 11.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 noe. 2019

___
_* https://svejo.net/stories/1743128-ivan-kodzhabashev-i-d-r-hristozov-cherpyat-za-chrd
_{** Първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, най-важната персона в местната власт. 
***} https://www.plovdivguide.com/%D0%9B%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B2-%D0%9F%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2/Nikolay-Galov-1943-1993-493-bg-BGCA9834E2-6D79-446D-9CDB-AD2148DF2B3A  

  На 26 дек. 1972 г. мен и Николай Галов на щат лит.сътрудник ни назначи гл. редактор Петър Анастасов (1942). Дъщеря ми Вера се роди месец по-късно, а съпругата на Галов – Виолета, бе вече в напреднала бременност с дъщеря им Евелина. Галов водеше отдел Работническа младеж, Техническо и научно творчество на младежта и Спортната седма страница; аз пък заех трета страница за отдел Образование, чат-пат правех хумористичната шеста страница и страницата за КАТ. През 1977 г. с Галов вече бяхме може би най-активно пишещите млади журналисти на Пловдив, вкл. в Радио-телевизионния център и в местния всекидневник "Отечествен глас", та по този повод на общо събрание на гилдията чрез гласуване бяхме утвърдени с оператор от местното тв-студио за членове на Съюза на българските журналисти. Бел.м., tisss.

ДОКОСНИ СЪРЦЕТО МИ

ДОКОСНИ 

СЪРЦЕТО МИ 

Ако си тръгна сега, в този миг,
когато се свечерява
и хората се прибират уморени: всеки при своите,
сега – казвам, – ако изчезна внезапно от този свят,
където така и не успях да те срещна, да те видя наяве
и където усещането ми остава единствено,
че съм се докоснал, докоснала си ме,
минавайки леко като полъх от въздишка на котенце...

Ако оттук-нататък в дните и нощите, които ти остават
да изживееш в обкръжението на своите мили,
на своите близки, и все пак чувстваш
очите си обърнати към небесата вътре в теб...

Ако сега, в този миг внезапно някой ти каже,
че повече няма никога да ме чуеш,
да ме прочетеш, да ме видиш, да си представиш
как се срещаме в многолюден град край морето,
понеже безвъзвратно сме се разминали,
пропуснали сме шанса, а пясъчният ми часовник
е отронил последните си песъчинки
от мигове в този свят...

Мила моя ненагледна-невидяна, недокосната,
ще разбереш ли колко много съм те обичал,
именно защото никога 

не сме си принадлежали един на друг?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 noe. 2017 – edited by 24 noe. 2019

ДНЕС МИ Е ДЕН

ДНЕС МИ Е ДЕН 

Днес ми е ден, когато много ми се ще

да си ми под ръка и да те целувам.

Днес ми беше труден ден, обаче тази вечер

много ми се ще да си ми под ръка, да те целувам.

Да си в рокля с хиляда и едно малки копченца

и едно по едно бавно да ги разкопчавам.

Тази вечер хич не ми се ще и да ме гледаш във очите,

понеже дъжд безспир вали и Господ гръб ми е обърнал.

Никой толкова уют в самотността не е съзирал

повече от мен, и мисля си – до днес... Да, никой.

Сраснал съм се с кожата си и от себе си навън не мърдам.

Тази нощ навярно пак ще те сънувам, ала всъщност

ти не си ми нужна толкоз много;

нужна ми е смешната илюзия, която си посяла мимоходом

с решителност, каквато само страстните момичета владеят.

Време е да се оттегля оттук на хиляди години разстояние

и хубавичко да си помечтая, далеч от врявата на тези дни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 fev. 2012 – edited by 23 noe. 2019

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   08.02.2001. 

  Руснакът не ми е враг, че още по-жестоко е мачкан от същия набор безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците и това са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала сърдечността, всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилан в течение на десетилетия народ, един от най-талантливите на планетата. Съсипването на всичко руско се започва – да не забравяме! – с капиталите на Западния свят, който винаги панически се е страхувал от вероятността Русия, като източно-православна общност, да не оспори влиянието на католицизма и протестантството с присъщото за тях тълкувание на философия, която поставя Любовта за основа на човешките взаимоотношения. Православието, доколкото ми е известно, не е призовавало към кланета в името на вярата.

  Алкохолизъм, вилнееща престъпност, мизерия – подозирам, са проектирани още от края на Втората световна война в имперските канцеларии нейде на Запад. Ала и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо априори положително. Тази държава неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите българи по Турско се предоверявали на Руската империя, обърквайки и смесвайки две понятия – Руския народ и Руския чиновник. Твърдят, че Стамболов е русофоб, и русофобията му почти половината политически дружинки ползват за ориентир; но това е мит, обикновеният руснак е антипод на мракобесие и държавен цинизъм.

  Обикновените българи и руснаци, не са имали право на участие при уредбата на отечеството си, докато в това отношение Западният човек е стоял значително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. И това е следствие от ренесансовата подредба на проспериращата общност, която в основата си от ХІІІ в. насам е била принудена да се съобразява с интересите на отделната личност и на самостоятелния уверен в себе си стопанин. Властниците на Запада в относително къси исторически периоди са били безгрижни какво мисли за тяхното управление редовият гражданин или поданик на короната. Докато у нас през последния поне половин век представата за държавност е преиначена. Избираме достолепни мъже и жени да ни управляват нещата, но – стъпил веднъж във властта, нашият народен избраник няма как да го познаеш. След година-две някогашния идеалист виждаме преобразил се в безскрупулен негодник. Как става това? Системата за контрол от низините към върха тук никога не е действала, и то е последица от върховенството не на личността и съвестта, а от върховенството на Негово величество Чиновника, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Мекерето, Дървения философ, назначения от управляващата партия Велик Писател.

  В една селска къща винаги са наясно кой е стопанин и кой – перекенде*; разбира се по благосъстоянието, по авторитета на този труженик. В държавата обаче на нас ни пречат да разберем кой колко струва и как служи на онези, който са го избирали за съответната длъжност. И става тъй, че разбиват мнението ни на късове. Divide et impera!** Тази е главната грижа на властващия в днешна България. За личното си достойнство се налага да воюваме всеки божи ден. А как става тъй, че от наше име говорят и подписват договори недостойни личности! Съвестта е нещо много лично, не се ли предоверяваме мнението ни да определя, да изразява човек, когото ни сме виждали, нито го знаем що за птица е? Не искаш да гласуваш, за да не се окажеш в положение на отново излъган; но твоя глас все пак го броят.

  Оказва се, всеобщото наше омерзение, потресът от посредствени – и поради това безскрупулни! – политици пак е в услуга на същите тези политически клоуни, които тридесет години след Десети ноември*** продължават да ни разпиляват като нация. Ех, продължавай и ти да хленчиш тогава, че политиката била мръсна работа, бягай от политиката, крий се, заравяй си главата в пясъка!

  По повод Томас Ман и неговият роман "Д-р Фаустус"
  
  Стр. 330 от романа на Т. Ман "Д-р Фаустус"... Коментиращият Серенус Цайтблом фиксира: "доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година". А разказът се отнася до събития от частния живот на гениален музикант до есента на 1912 г., т.е. три хронологически пласта се налагат един върху друг:

    1) относителната последователност на сюжета в тъканта на фабулата;
    2) авторов коментар върху сюжета и действащия литературен герой; и
    3) прочитът, когато читателят се изправя пред завършената вече книга.

  Последният времеви пласт е особено важен за мен, читателя – мога да извличам внушения, актуални лично за моето съвремие. (Подир страница дословно същото чета у Т. Ман, та и не ме изненада.)

  Цивилизацията не е застинал модел, а развиващ се прогресивно или регресивно (като морските вълни) ход. Четейки Томас Ман, мисля си как стоят нещата при мен, при нас днес, 53-57 години след като романът е бил в процес на писане. Авторът е визирал опита си от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, поне външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен, не по-малко наситен с пошлост и грандомания – най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библията. Като чета, налага ми се да дописвам недоизреченото от великия писател, та фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до немската национална трагедия, ами включва нещо много по-съществено за мен, драмата на моя живот като част от трагедията на моя народ.

  Това грандиозно есе за гениалната личност мога и да го иронизирам, но то ми е и възможност чрез чужда бленда да погледна съдбата на таланта в моето отечество. Това мен живо ме вълнува, понеже у нас талантливото е в много по-голяма степен изтласквано извън обществените дискусии за всеобщата ни Българска трагедия. В общественото пространство имаме какви ли не великолепни личности – непукисти, самовлюбени, гении на изкуството, напиращи да бъдат възприемани като образец за чест и достойнство. Когато животът изисква трезва яснота, шумната говорилня пречи. Обидно малко са спокойните гласове. Не ща да ми крещят. Не желая повече да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без тях си я знам, виждам я, с кожата, със сърцето си я усещам. Интересува ме не какво ни е състоянието, каква е клиничната картина на болестта, това вече го знам; интересува ме конкретно какво да сторя, с какво всеки от нас, осемте милиона българи****, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг да ми се прави, че ми урежда държавата. Държавата, България – това съм аз, простосмъртният гражданин на мечтаната от Васил Левски република! Нима е трудно да го каже всеки от нас, унижените и оскърбените в тази част на континента Европа?

  Не им ща помощите, ни лакърдиите, не искам да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции, вили, семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното. Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си подредя имота, работите да си оправя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват и ръцете, и краката с измислените от тях хиляди пречки само и само да ми докажат колко съм безпомощен без тях, колко нужни са ми. А печеля ли добре и по честен начин, държавата ще има повече полза от мен. Ала ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, разчитащ на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си, независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети достатъчно силен, за да ги отърси от плещите си и да ги принуди да му пазят интересите точно защото ролята им е на слуги за този угрижен, навъсил чело стопанин на България.

  Как ще им отнемеш нравствената позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено!? Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – куче, дето лае, не хапе. Затова ми е криво: че още не осъзнаваме каква сила сме ние, множеството наскърбени в собствения си дом и отечество. Здрави, прави, а пък се вайкаме, хленчим. Изборът е върховното ни право. Разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуги, не вождове, ето това е истината! Когато си търси аргати, стопанинът не се вълнува кой крещи, кой скандира по-верноподанно, а кой от кандидатите за работа действително ще му е от полза.

  09.02.2001. 

  Стр. 365. Чета словосъчетанията "кариеристична революционност" и "пристъпа на кариеристичната революционност", та ме подсещат, че посред борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата на младите кариеристи, готови да трошат (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната във VIP-ложата, тапицирана с ярешка кожа и позлатен обков. И колкото може по-близичко да са до микрофона, често сами превърнали се в усилвателно устройство на чужда за Българската нация идея. Част от "най-достойните потомци на бившите другарки и другари" в младостта си се стрелкали като петле с червена лентичка на ръкава из омаяния от движението на чужди армии из България народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на невежеството, завтекло се да управлява. И понеже е невежо, то със зъби и нокти, с цената на здравето и живота си се вкопчва в някоя особено красива и отровна, присадена отвън идея.

  Тези някогашни перекендета дадоха на България "светли образи" като бай Добри Терпешев, Антон Югов, Тодор Живков, Георги Трайков, хора, колкото посредствени, толкова и смешни в откровената си простотия. Някогашният министър на Външните работи Иван Башев заради интелигентността си рязко се отличаваше от сивеещата дванайсетица на партийните апостоли от Политбюро; май затова го убиха, че не им прилягаше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, обладаните от "кариеристична революционност" станаха учители, възпитатели, вождове на моя народ, "гениални" стратези и идеолози, емисари на чуждия за България интерес.

  Доброто от десетилетията на соца у нас е построено не поради, а въпреки тяхната намеса в обществения живот. В средите на простосмъртните за тяхната откровена посредственост вицове се разказваха. И така се установи жалката традиция властта да се огражда преди всичко с верни и послушни, посредствеността да пресъздава посредственост по горните етажи на властта. В летописа на грандоманстващите в България Ноември 1989 г. е логическо продължение (консеквентност, както би се изразил българският екс-монарх).
 
  Мечтая си човек, с труд и предприемчивост, по честен път спечелил богатството си, да видя във властта. Да влезе там не като селски апаш кокошкарин в чужд двор по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време печалбите си, за да поработи според онази диамантена реплика на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г. Която реплика не е нито грандоманщините на Бенковски, нито страстта на Стамболов към върховете. Ами е самообричане от сурова и взискателна обич към българина.

  Следва в част 12.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 noe. 2019

___
* Неплодна земя, изоставени на самотек угари. 
** Разделяй – владей! Девиз, провъзгласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа в политиката на Древния Рим спрямо останалите племена и народи. 
*** Според годината на настоящия препис 2019. 
**** По онова време (2001 г.) сме били все още осем милиона. Бел.м., tisss.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (12.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

Четиво с продължение в обратен ред

   10.02.2001. 

  Стр. 408: "защото човешката ни неудовлетвореност без съмнение е изворът на пророческа интуиция". Не е ли това версия на откровението, че при всички случаи изкуството се явява форма на критика спрямо властта, че захване ли се да хвали властта, престава да е в истинския смисъл изкуство, превръща се в ерзац?

  Стр. 418: "да търси просто общуване, без да изпростява, и да говори на език, който да се разбира и от (...) непосветения..."

  Стр. 419: "Защото толкова лесно беше да се изпадне в лъжлив примитивизъм, следователно пак в романтизъм. Да се остане на висотата на духа; да се вдъхне естественост на най-издържаните постижения на европейската (...) култура, тъй че всеки да схване тяхната новота (...); като им придаде простота..." И пр. в присъщия обстоятелствен Томас-Мановски стил. Но зад разпрострялото се разсъждение се провижда истината – че изкуство неразбираемо от обикновените хора, при всички оправдания и уговорки от страна на автора – си остава лоша форма на тщеславие, егоизъм, безплоден нарцисизъм. Голямата литература е понятна като библейската притча. Стр. 421: "Изкуството е дух, а духът не трябва да се чувства задължен на обществото, на общността; това според мен (думите са на Цайтблом, бел.м., tisss) то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуство, което "отива сред народа" и прави от потребностите на множеството, на малкия човек или еснафа свои потребности, само се обрича на духовна нищета..."

  Мишо – Михаил Берберов (1934-1988) да беше видял това (а може и да го е чел...), щеше още по-високо да вирне нос: "Аз съм трансце-е-едентален автор". Като всяко крайно мнение, и това е абсолютно невярно; още повече, че понятия, като свобода, благородство, потребностите на масата, ми звучат колкото приповдигнато, снобски нафукано, толкова и в разрез с изстраданото, с изживяното в тази сфера. 

  11.02.2001.

  Защо най-високите сфери на изкуството да са непонятни за мен простосмъртния, стандартния човек, не ми е ясно. Снижаването на идеята и философския елемент, с друга дума изречено – профанирането, компромис може да е, не защото смъртният Адам трябва да го проумее, но не успява, а понеже авторът толкова може; казано в прав текст – няма талант да е автор. Христос избирал за свои ученици не книжници и фарисеи, ами рибари, орачи, занаятчии, хора неизкушени от изящното. Впрочем,  що е изящно! Оказва се, то е тук долу, в делничния бит, не в небесните селения, не в пищните замъци и дворцови паркове с каскада от фонтани и позлатена статуя на местния аристократ, пунтираща древноелинска мраморни статуя на Тирон или друг велик творец на древността. Да приучи човека да открива, да усеща това "изящно" около себе си, и особено – вътре в себе си, това е, мисля, мисията на творческата натура. Другото е ала-бала, алхимия, фокуси заради самите фокуси. Да се затваря в езотерични (затворени и скрити) общности от специално посветени, за мен си е вид възгордяване, надменност, отрицание на човеколюбието – нещо не само противно, но и противопоказно на представата ми за изкуство, т.е. един вид степен на изящна безнравственост, на фино лицемерие.

  Когато някой поет или художник се кичи именно с непонятното, това винаги ми е намирисвало на ужасно опасение, на страх да не би да открият колко е безпомощен и колко няма какво да каже на света. Без да изпада в ролята на прислуга, на нещо подчинено, изкуството е начин да се научи човекът сам себе си да разбира, на своя делничен живот да гледа като на специален дар от небесата над нас. Тази връзка с Космоса (с красотата във Вселената) е сърцевина на човешкото, което ни отличава от всичко останало на нашата залутана из необятната пустош планета.

  Нещо унизително да виждаме в библейската притча?! Унизително е поведение на автор, преизпълнен със самочувствие да твърди, че хората са така посредствени и невежи, за да го проумеят. Не си успял да омагьосаш публиката, да я докараш до екстаз, до положение да открива у себе си канали за общуване с най-висши сфери на духа – е, по-лесно е да се правиш на велик, ама не си! Величието е в това повече хора да изкушиш сами в себе си да се усетят нравствени. И това е демократичната субстанция на истинското значимо творчество; другото са ефектни пози, снобизъм. Друга тема вече е, че процесът на сътворяването може да носи радост, но може да е и преминаването през родилни болки; Христос върху кръста и... последвалото възкръсване – това е то чудото на творчеството. Казваме, че е радост, но преди да усетиш просветление налага ти се да преодолееш ада у себе си. Големите творци неслучайно са донякъде отнесени, а и големи страдалци – под тях винаги клокочи, тресе, глухо ръмжи бездната, разделяща подобно на две континентални плочи дори епохите в живота на една нация.

     "В мен срещата на две епохи стана, ехтя у мен двубоят им жесток!" И малко по-нататък в същата поема* следва пароксизмът на творческото горене:

       "О, възели на сто въпроса, търсещи решение!
       О, възели на напрежението!
       Зад моето чело, родени от съмнението,
       насрещни ветрове се бият, вият страховито,
       събарят канари от неотменните задачи,
       бунтуват с бяс едно небе, тревожно, гръмовито;
       връхлитат тежки облаци, бучат и плачат
       и слепоочията се замерват със светкавици:
       клокочи буря, адска буря вдън душата ври,
       от нервите ми опнати тя звънки струни прави си
       и моя мозък осветкавичен гори..."

  В нощта, преди да се самоубие (14 април 1930 г.), Владимир Маяковски, пишейки последните си редове, пренебрегвайки всякакви канони, задръжки, паразитиращи обяснения и обстоятелства, пренебрегвайки дори пунктуационните знаци, на един дъх като изливащ се втечнен бронз ще изплаче с гордостта на люто наранения, но непреклонен в духа си талантлив човек:

       "Знам силата на думите на думите гнева
      Не тези на които ръкопляскат ложите
      Ковчезите скачат при такива слова
      и марширувайки напускат гробищата
      Задраскват не печатат Но късайки юздите
      препускат думите език изплезили
      след тях пълзейки влаковете идат
      да лижат ръцете груби на поезията
      Знам силата на думите Ще кажат ах
      листенца стъпкани във вихъра на танца
      но въпреки това човек с душа и устни
      и гръбнак..."**

  Фарисеите продължават да нижат величествено сантиментални изповеди, да се загръщат плътно в златоткани царствени одежди, но не виждам по-велико нещо в живота, по-гордо нещо не знам от оголеното, изтерзано до кръв сърце на Любовта.

  Между "кървавото варварство" и "анемичния интелектуализъм" лежи просеката, по която от култ се върви към култура, която култура, ако не се зарежда с бесовски първични енергии, би се изродила в хилав и предвзет префърцунен цивилизасион. Това – по повод Т. Манови разсъждения (стр. 482-483). Философската позиция на Т. Ман е на угрижения за разклатената здравина буржоа от Западна Европа; този тип мислене е готово да се възторгва от колективистичния порив на комунистическия модел тоталитаризъм. Колкото и да е велик като мислител-романист, на автора му липсва реалният досег с мракобесието на военния болшевизъм. Да, комунизмът е по-перфидно злодейство от откровената наглост на националсоциализма в онази унижена след края на Първата световна война Германия. Фашистите на Мусолини са като хлапаци-пакостници пред извергите на болшевизма; тези вълци се кипрят и днес в агнешките одежди на най-първи демократи в моята България, защитници на европейски духовни ценности; дори се правят на обидени, че не били разбрани от недостойния да ги оцени глупав електорат.***

  Стр. 491: "Примитивност – решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното". Любопитно! Неслучайно от детските си години още съм подозирал, че не говоренето, а изразяване с мълчание е по-интелигентният, по-пълноценният начин за общуване. Баща ми беше мълчалив човек, и въпреки че не бе многоучен – учил бе до съответстващия на сегашния VІІ клас, поставял съм го винаги по-горе в интелигентността от майка ми, която беше завършила висше образование, може би най-интелигентна между децата на Борис Дявола от Пазарджик – така я преценил и баща й, та само за нея решил да се охарчи за обучение в чуждия нему Пловдив. Да кажеш, да изрецитираш, да изквакаш пред мълчаливото лице, което говори – това си е наистина съвършена примитивност.

  Подозирам, има примитивност, която не иде откъм животинската ни субстанция, а от противоположната й страна – като ехо от излъскания, поогладения от прекалено достъпната информация ум. Тъжно състояние на умствена недостатъчност поради пресищане с готово смляна информация; а пък човешкият ум е повече излъчвател, отколкото депо за сведения: отнемат ли му възможността да обработва данните, да комбинира спомени и проекти, интелектът тихо загива. Задръстването на каналите за информация е умела форма на мракобесие и средновековен обскурантизъм****.
De profundis, от глъбините въздавам към тебе, Господи... е начало на молитвата в католическата религия (стр. 423).

  Стр. 491: "Не умееше да различи сцената от живота; бе артистка, подчертаваше, че е артистка (може би тъкмо защото не беше истинска артистка) и в държането си вън от театъра". Фалшивото ще ти извади очите, за да го забележиш: така и говорещите на висок глас за поезията си поети.

  12.02.2001. 

  Стр. 512: "така че не бе вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено". На сборника "Кардиф", строго погледнато, сега – три години след като го издадох на свои разноски, не усетих някой да е обърнал каквото и да е внимание, да е прозрял, "че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено". И какво да правя! Как да приема това пренебрежение, което сборникът, според мен, не заслужава? Давам вид, че не забелязвам отсъствието на внимание. Заравям по-дълбоко у мен си суетата. Турил съм си светилника на прозореца; не го държа под одър, но светлината му кого е направила добър? Или изпадам в ситуацията на княз Мишкин от романа "Идиот" на Достоевски. Прави добро, пък да става каквото ще!

  Стр. 531: Адриан Леверкюн е 38-годишен. Вече създал най-важното. Известността му се гради донякъде и върху бягството му от светското общество... Така е според автора на романа. Но ах, какво бягство е това! Та Леверкюн е непрекъснато канен на светски приеми, около него кръжат явни и прикрити почитатели на таланта му. Хищното зверче у мен ехидно се усмихва: Какво ви е известно за самотността, хер Томас Ман! Как ли приятно е да се чувстваш самотен в стремящата се да изглежда поне благовъзпитана, колкото и комплексирана да е след Втората световна война днешна Германия?

  Стр. 589: "Да се теглят граници, ще рече да се престъпват".

  Стр. 611: "Типичното не ни въздейства, само индивидуалното ни кара да изгубим самообладание".

  Стр. 631: Откривам и съвпадение с мое си откритие: "Но защо на художествената парадоксалност (...) да не отговаря един религиозен парадокс, а именно, че от най-дълбока безнадеждност (...) може да се долови и зачатък на надежда? Това би било вече надежда отвъд безнадеждността, би било трансцедентация, не предателство спрямо него, а чудо, което е нефщо повече от вярата". Все така объркано написано или объркано преведено? Това за трансцедентното съм го обсъждал вече в трета част на есе, отпечатано в последния за 2000 г. брой на местния вестник "Арт-клуб".

  Стр. 638: Добре написана, макар и не в първа младост, мисъл: "Предимството на музиката, която не говори нищо и казва всичко, пред еднозначността на думите не ми е била никога по-очевидна от закрилящата необвързаност на изкуството изобщо в сравнение с откровената грубост на пряко изреченото послание".

Стр. 639: "то беше тиха, безмилостна сериозност, беше изповед, истина..."

  Следва в част 13.

  ПРИПИСКА КЪМ ТАЗИ ЧАСТ ОТ ЕСЕТО:

  

  Прадядото на Отис Тейлър е линчуван от бели мъже, затова е и тази песен, чието заглавие е "Душата ми е от Луизиана". Персони като немеца Томас Ман от Любек са ми чужди заради парадирането, с което подхождат към писането на литература. Отнася се тази част от текста и за абсолютно посредствени личности. Започне ли някой да се фука с диплома, титла или членство в незнамкоя си затворена група за гениални личности, няма как да му се възхитя. Изкуството – ако не е изстрадано, няма как да е изкуство. Затова и харесвам този почти връстник Отис Тейлър (1948). Чуй как готино звучи гласът му, музиката, ритъмът му. Този род текстове са трудни за четене, но няма как – трябва да се четат. (Из разговор по skype)

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 22 noe. 2019

Илюстрации:
- Бронзов паметник на Съпротивата, изработен през 1851 г.******
- Томас Ман (1875-1955), нобелов лауреат за литература от 1929 г.

___
* Пеньо Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.
** Превод: Стефан Цанев.
*** Роля на обиден и неразбран ще изиграе месеци по-късно главозамаял се тепегьоз, който успя да съсипе СДС, като лидер на ДСБ.
**** Обскурантизъм – идея простолюдието да се държи в неведение, по-далече от просвещението.
***** Добавено при преписа на 16 дек. 2006 г. 
****** Вж. https://fr.wikipedia.org/wiki/Statue_de_Jeanne_Hachette#Description Бел.м., tisss.

ПРИЯТЕЛИТЕ МИ ВРАБЦИТЕ

ПРИЯТЕЛИТЕ МИ ВРАБЦИТЕ

Любовта е като тях – отлита, завръща се, и никога не те оставя спокоен 

Врабците тези дни ме навестиха 

с присъщата си врява и кавги 

и жилището ми, до вчера тихо, 

от врабешките препирни ехти. 

Къде, приятелчета, сте се крили, 

навярно покрай някой стар комин, 

та сажди мазни са ви оцветили 

в нюансите на бедност и на дим! 

Подскача, виждам, новичък едничък, 

на човката му жълтичко – напук 

изглежда ми направо фантастичен 

в одежда чистичка от фин памук. 

Ужасно гласовит, зъл, неуместен, 

на старото балконче долетял 

като поет световно неизвестен

и още недокоснат от печал.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3 apr. 2014 – edited by 22 noe. 2019

ЖИВОТЪТ НИ РАЖДА С КРИЛЕ

ЖИВОТЪТ НИ 

РАЖДА С КРИЛЕ

По телевизията снощи един поет
два часа се пудреше по темата Поезия
и чепкаше дреб.
И друга една гарга, уж го критикуваше,
пък очевидно тъй се вълнуваше,
че може да се поотърка о своя кумир,
та безспир
четкаше поета колко е неповторимо велик,
как глъбинно умее да разкодира естеството
на тайнственото нещо, което зовем Живот...

Наддавах ухо и съзерцавах децата,
които се гонеха, квичейки долу пред блока,
долу – в калта и тъмнината.
Милите, те не знаеха що е изкуство,
поезия що е
и що са философски чувства.

Те просто живееха: падаха, ставаха,
и пак падаха, и пак ставаха
с драскотини и рани,
със синини,
понякога изподрани
до кръв
от което ужасно сърби и боли...

Докато онези там двамата,
т.е. водещата – госпожа Дамата
и знаменитият Стихоплетец
в това предаване тъпо,
явно не знаеха колко е скъпа
за едно честно и храбро сърце
илюзията, че животът ни ражда с криле.

И значи, най-високото поетично изкуство
е именно това възторжено и крилато чувство.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 21 noe. 2019