неделя, 14 юли 2019 г.

ЩАСТИЕТО

ЩАСТИЕТО

Какво в клонака прави 
невзрачното врабче?
Чирика и се дави 
с каквото го влече. 

Какво до късно пише
подлец без капка срам?*
Е, ясно, не афиши,
пак донос клепа там. 

Какво безкрайно радва 
любезния хитрец?
Да го поставят в рамка
и с ангелски венец. 

Шивачът да ушие
най-скъпия костюм, 
миячът да измие
прашасалия друм,

мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче...
Щастли
в е който върши
каквото
го влече.

Да лъже – политикът,
банкерът – да краде,
овци след вълк да тичат
и той да ги яде.

Да ходи бос – глупакът,
а умният – да блей,
когато всички чакат
от него ум да сей.

Смешникът – да разсмива
с разчекнати уста,
Пилат – да си умива
ръцете от кръвта,

да се кълне във вярност –
предателят до гроб,
да му е благодарен –
наивният народ.

Мазникът – гръб да кърши,
тъкачът – да тъче…
Щастлив е който върши
каквото го влече.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 10 uni 2006 – edited by 14 uli 2010

Илюстрации:
- Вера, когато бе едва на четири;
- Авторът по същото онова време.
–––
* Бивш университетски доносник с тв-трибуна в Пловдивската обществена телевизия, бел.м., tisss.

петък, 12 юли 2019 г.

СЛУГА НА ИЛЮЗИИ

СЛУГА НА ИЛЮЗИИ
  
  Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха и започна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго.

  – Искат да ме изхвърлят! – говореше той. – Мен, най-бързия телеграфист на света! Аз предавам-приемам дори по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти по света. Знаят, Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – И се усмихна на раздавача – хлапак от най-бедняшките покрайнини, постъпил на работа едва вчера, тъкмо навреме!

  – Изпей още една песен, момче – извика старият телеграфист, – ние с теб сме все още живи!*

1. ГЕРОЯТ ОТ ШИПКА

  Куцаров – талантлив? Сарказмът обезсмисля труда му, напомня епичен герой от комиксите, откровен в ожесточението, груб, невъзпитан, недодялан, уж защитава унижените, а без капка съмнение убеден в своята праведност, жалък, отблъскващ. Смятам, не успява да се справи с озлоблението си. Затова и всичко писано от него е плакатно, назидателно, плоско, липсва му дълбочината на страдащия. Опусите му могат да бъдат четени само с ирония. В настойчивостта му откривам преиграване, присъщо за яростната посредственост** Е, питам се, по какъв начин човек става слуга на илюзията, че е Нещо, когато е едно голямо Нищо? Речта му изобилства с непремерени изблици на отвращение. Аз-аз-аз – ечи от начина му на изразяване: Аз съм готин, онези са лошите.

  Владимир Куцаров (1950): "В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име". И т.н. от статията "Журналистически друмища, пътеки и съдби" в последния брой на вестник "Арт-клуб" (стр.1-2, май 2001 г.), изповед, един вид равносметка, отговор на драматични въпроси от автора Куцаров за поредица изложения в периодиката. Чета самоуверени наброски за кофтия му живот, а не му съчувствам. Изправя се пред мен ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян ми е сред любимите автори, ала основното у великия американски арменец не разбрал: любовта, шеговитата мелодия на истинската, а не фалшива, човечност.

  Днешната ни журналистика се задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Куцаров бил избран тази година за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските местни вестникари. Жал ми е за похабения от омраза талант. Казва "мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието" – но за да надмогнеш формите на озлоблението, тъпичко е да мразиш, нужно е да ги обясниш грижовно; инак попадаш в тяхната власт. Израснах в среда, където кавгаджийските крясъци си бяха част от всекидневието. Макар да не бих могъл да кажа като съседа над мен Васко Новев, който – едва на 30 години, също си отиде от рак: "Че как да не ми е мръсен езикът, като съм израснал с псувни! У нас Да ти еба майката! го имахме за А здравей, здрасти! Не съм чул нито веднъж баща ми да псува, да нагрубява. Беше тих, мълчалив здрав мъж, вдаден в любимите си занимания, сред които – и занаятът му. Усетя ли някой да настръхва, да бърчи вежди, света да оглежда със зъл блясък в зъркелите, казвам си: По-далеч от този болен мозък! На болния мозък пак му избили балансите, нищо добро не го чака... ни него, нито онези наивни добри хора, които му съчувстват или още по-зле: които му се възхищават! Край тези японски петлета тълпата се сбира за сеир; вдига пушилка японското петле, а работа не върши, освен че оглася задевките, злобата си... и в крайна сметка, с хленчовете си на висок глас превръща в креслива говорилня площадите на света.

2. РЕКВИЕМ ЗА ЕДИН ПРИЯТЕЛ
  
  Към осем часа снощи звъни ми по телефона Гошо Въргов, съседът: да дойде за малко. За какво да дойдеш? – питам, и не точно питам, ами повече отказвам. А той: "Трябва да говорим по една работа. Удобно ли ще ти е? Да не си зает?" Не съм зает, идвай! И след минута-две тичам да му отворя... Открили му рак. Когато отишъл за резултата от изследванията на стомаха му, представил се там за съсед на болния. Какъв сте му на Георги Въргов? – рекли, казал: "Съсед ми е. Прати ме да му взема изследванията". Докторът, специалист в тази сфера, поклатил глава: "Не са добри резултатите. Сам преценете дали да му кажете, за мен е стопроцентов рак".

  Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, същата, която го насочила към тези изследвания и този спец. Разправя ми: "Седя си аз, значи, а докторицата е отстрани. И като прочете, споглеждат се двете с медсестрата, виждам, устните си прехапа. Ама не знае, че с крайчеца на окото аз й следя реакцията. Обръща се към мен, мило ми се усмихва, взе да ми говори, че ще се оправя, и все такива едни. Викам: Миналия път като идвах, нали ви казах, рак е. Аз си знам. Не се тревожете, аз съм психически подготвен".

  Станах, облякох се, отидохме с Гошо в "Диксън"-а, кварталното кръчме. Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Пия бира, той – неговата мастика, мешена с гроздова, не си чукаме чашите. Видя ми се кощунство да му река: Наздраве! Зад гърба ми е кресливата компания на вечните махленски михлюзи, пляскат белот, пак се псуват на майка, както обикновено.

  – Не биваше да казваш на Дочка***. На нея не трябваше сега да казваш.

  – Сбърках, че й казах. Ще се притеснява. Дочето не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена в живота.

  После, както обикновено, заговорихме за предстоящите избори, за родните наши политици, за това, че българският политически елит основно гъмжи от тарикати, от морално провалени хора. Казвам му:

  – Щом имаш болки от едва месец-два, може пък ракът ти да е в начален стадий. Ами да, сигурно е в начален стадий. Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат това чудо веднъж завинаги. Късметлия си ти, че го усетили в началния му стадий.

  Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати той сметката, и ето ни нас, двамата, вървим полекичка в тъмното. И нашият панелен блок е на около двеста метра пред нас, огрян от запалените в апартаментите светлини, напомня ми централния корпус на стар очукан пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в кораба не сме някакви луксозни изнежени летовници, тръгнали на околосветски круиз, а сме най-обикновени пътници към новото общинско гробище на Пловдив покрай шосето за Рогош, около километър-два преди Екарисажа.

  – Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, е голяма работа – внезапно рече моят приятел. – Така ми е добре сега на стомаха!

  – Ще се оправиш – говоря повече на мен си, – напоследък медицината напредна, как няма да се оправиш! Ще се оправиш! Знам аз, издръжливо куче си ти, печен си, дялан камък си, какво ли не ти мина досега през главата! Не виждам начин да не се оправиш. – И преметнах ръка през рамото му, и ми се доплака, но стиснах зъби.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uni 2001 – edited by 13 uli 2019
–––
 Уилям Сароян, "Човешка комедия", финалът на глава VI
** По подобен начин из форумите на Интернет се подвизава една гарга, която под път и над път себе си титулува "философ-психолог", "истински демократ", "новатор", "борец за справедливост".

   Девети клас учехме в сградата на старата Търговска гимназия, когато в аулата влетя един ден подобен образ – старче с блестяща като кратунка за баня главица, върху чийто гърди се полюшваха "медалите" – привързани с ластичета лъскави тенекиени капачки. Чешитът настояваше, че се е сражавал с турците на връх "Св. Никола", че за него е Вазовата ода "Опълченците на Шипка", че от известната картина "Бой за Шипка" на художника Димитър Гюдженов именно той, човекът с тенекиените отличия, е вдигнал онази скала над главата си тъкмо преди да я зафучи по врага. Художникът в разгара на боя го нарисувал, тъй да се рече, от натура. И за тези лакърдии искаше от нас, гимназистите, дето го зяпахме като паднал от небето, по мизерни двайсет стотинки. За такива чешити по бедняшките махали на някогашния Пловдив лафът ни беше "Луд за пенсия!" или "Луд, а му се ебе!"
*** Евдокия – вечно болнавата мрънкаща съпруга, за която Гошо се притесняваше. Бел.м., tisss.

ПОСЕДНАЛ В ПУЩИНАК НАКРАЙ ГРАДА

ПОСЕДНАЛ В ПУЩИНАК НАКРАЙ ГРАДА

И тук, и там от август до април
къде ли не прошетал си Земята,
докато тук във Пловдив аз съм бил,
най-много да отида до реката.

Париж, Чикаго, Брюксел, Тел Авив
на теб са ти били почти в нозете,
докато мен тук – вечно на афиф,
все някой ми подрязваше крилете.

На снимките си готин, лъснат, франт
в най-скъпите курорти на Земята,
докато аз до селски ресторант
отивам, че там евтина чорбата.

Облечен по последна мода, шик,
по теб жените блещят си очите;
а мен посрещат ме с красив ритник
да си държа езика зад зъбите.

За теб там бдят отворени навред
посолства, резиденции и кметства;
а аз не съм дори добре приет
и от кръчмаря в кръчмата ни местна.

Днес, господине, виждам, си върхът
на всичко туй, за мен недостижимо,
че вечно следват ме студът, гладът,
а радва ме и разредено вино.

Поседнал в пущинак накрай града,
понякога прехвърлям си живота –
къде ли бъркам вечно, за беда,
та все оказва се да съм в хомота?

Прославен, еталон за вкус и лукс,
ти Принцът си, излязъл от мечтите,
във вехтите си дрешки аз – напук,
за присмех на глупаците и злите.

И тук, и там от август до април
надлъж и шир прошетал си Земята,
докато аз при корена съм бил – 
трупът ти, виждам, плува по реката.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 sep. 2012 – edited by 12 uli 2019

четвъртък, 11 юли 2019 г.

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария:
Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!
Заплака Мария, аз очите си трия
и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола,
по-гола не бях я съзирал до днес,
в окото ми сякаш заби се топола
и даже по-лошо – заби се цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,
косите как сресва и въси чело;
тя беше все още уж мойто момиче,
жена като всички, с добро потекло.

Такава разкошна, омайна и сладка,
да имах патлак, бих го взел начаса,
бих си теглил куршума, и значи накратко,
в кръв удавил бих грешната своя душа.

Когато Мария там другаде нейде
открие достойния верен жених,
назад дяволито към мен щом погледне,
то аз ще съм, значи, отдавна убит.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 18 oct. 2001 – edited by 11 uli 2019

сряда, 10 юли 2019 г.

ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, НО БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

    ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, НО БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

    

  За малко сме тук, колкото да усетим Вселената наоколо и у нас. И с какви велики дела се занимаваме, моля! – да обидим, да нараним, да присвоим нещо, дето ще ни засити егоизма, тщеславието, да унижим и смачкаме изпречилия ни се пред очи. 


  Библейската притча като жанр е простичка и неукрасена материя, а крие страшна сила, която би ни послужила да се справим със суетата си. Безстрастно погледнат, животът е печал, болка и сълзи, затова избрах самоиронията, за да се спасявам от пристъпите меланхолия, обземаща ме при вида на прехласнал се от въображаемия си сияен лик посредствен наглец.

  Вероятно много са хубавите хора сред нас, българите; в последните десетилетия за съжаление не откривам нравствен ориентир за нацията ни. Ала вроденият у мен инатлив оптимизъм на българин по род и език с огромни кървави букви в небето ни под звездния флаг на USA ми крещи: Засега не откриваш. Засега! Някой е планирал да съсипе отечеството ти, но ти си длъжен да съхраниш поне паметта за България на честните българи, хора с мъжество и достойнство, един от които е и твоят баща простосмъртният мебелист-дърводелец. Като умираше обгорен, той не си позволи светът да узнае колко страда, не си позволи да хленчи и да се оплаква, а остана у теб еталон за българин и мярка за нещата в живота.

За малко виждате ни тук
и после няма да ни има,
след време на душевен смут
оставя всеки свое име

с две дати: раждане и смърт,
когато ще сме отлетели
далеч там някъде Отвъд 
материалните предели.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 uli 2017 – edited by 10 uli 2019

ПРОСТИ БЪЛГАРИ ПРОСТО СИ БЪБРЯТ

По повод текста ЗА МАЛКО СМЕ ТУК, НО БЪЛГАРИЯ Е ЗАВИНАГИ

ПРОСТИ БЪЛГАРИ
ПРОСТО СИ БЪБРЯТ

  Виктория Н.: – Интересно виждане. Е, вярно, и оптимистично, ама това мен ми е по-присъщо да обяснявам какви сме калпави хора.

  Георги К. Бояджиев: – Не сме калпави. Калпавите измежду нас са най-отгоре, плуват по течението като фекалии по Марица.

  В.Н.: – Е, тъй де. Ама много фекални станаха водите напоследък.

  Г.Б.: – Стойностните хора не бият на очи, а отродниците взеха връх.

  В.Н.: – За съжаление.

  Г.Б.: – Винаги е било тъй, не се коси.

  В.Н.: – Мани! Само у нас е баш такава мърлящина, и външно, и вътрешно: неоправени дворове, неоправени къщи...

  Г.Б.: – Няма "мани", кога са ни обрекли на удушаване като нация!

  В.Н.: – Когато ние сме позволили да ни обрекат и доброволно се подлагаме...

  Г.Б.: – Станислав Йежи Лец има афоризъм по този повод. "Тинята стигнала вече до очите ти? Тогава горе главата!"

  След като измежду майчините ми предци единият род е до корен изклан през Април 1876 от мюсюлмани в опожарена Перущица, а в Калугерово за назидание е публично заклан на мегдана 36-годишния ми прапрапрадядо Ангел Керемидов, не виждам как американски мекерета ще ми промият мозъка. Калугеровци са монаси, побягнали от бастисано Търново и устроили селище край горното течение на река Тополница. Подадинето ми за писане май иде от тези монаси.

  В.Н.: – Естествено, че няма как. Ни руски, ни американски!

  Г.Б.: – На дистанционното за алармата на колата съм си закачил ордена за храброст, връчен на баща ми, че едва 22-годишен през март на 1945 г. сам с лека картечница изтеглил фронтовата линия срещу немските части в Унгария с 300 м. Пълзешком между труповете на свои и немци, вадел от сандъчетата на убитите картечни ленти да зареди, а когато тръгнал на прибежки да се връща, неговите хора от ротата се ловяли на бас дали ще го убият или вече е убит. Пиу-пиу-пиу, говорел ми е, ей тъй, като оси куршумите пищели наоколо му, докато притичвал бежешком няколко метра и се хвърлял по очи в калната угар. И оживял.

  В.Н.: – Браво!

  Г.Б.: – От руснаците не се опасявам. Дето минали, освобождавали, съдействали да се организира държава. И тъй е не само в Централна Азия. Ако не знаеш, това е мисия, заложена от източноправославната религия. Да не бяха руснаците, с тебе щяхме вече да носим вероятно арабски имена. Като чуя турска или циганска реч, все едно червата ми се обръщат. Трябва човек да живее в близост до циганско гето, да разбере какъв ужас е всяка сутрин в пет да те буди воят на ислямския мюезин.

  В.Н.: – Не говоря за онези руснаци. Там спор няма. Говоря за Путин. Не съм съгласна ни с Тръмп, нито с Путин. Че все някой няма как да ни остави на мира.

  Г.Б.: – Прережем ли си кръвната връзка с Русия, обречени сме първо като държава, а след това – и като нация. Преди да познавам каквото и да било от великата Руска класическа литература, вече в IX клас на гимназията, по съвет на първия ми учител в журналистиката и литературата Никола Джоков (1934-2000)* детайлно не само четях, но се и учех на стил от американските нобелови лауреати Стайнбек, Хемингуей, Колдуел, по-късно – вече студент в университета, се учех и от Селинджър. Разкошни са американските писатели класици, но до един вървят в стъпките на великите руски класици Толстой, Достоевски, Чехов, Гогол, Тургенев и пр. Човеколюбието е приоритет на православието, за разлика от префасонираните евангелски тълкувания, които са в основата на католицизма и протестантството.

  В.Н.: – Къде го извъртя! Нали четеш какви ги плещят тук из фейса. Отдавна сме скъсали връзките си с Русия, сега можем единствено да застанем в надупена поза.

  Г.Б.: – Като си умен, защо си беден? Това е то същината на северноамериканския модел и стил. И оттам иде злото. Възгордяване, лакомия, хищничество, избиване на огромни множества хора – върху това се гради политиката на янките, манипулирани от детството си в гонене на успеха на всякаква цена. Личната изгода и напредък на една нация не е редно да се градят върху нещастието на милиони невинни. Поне това трябва да е ясно. Където са стъпили янките, настава грабеж и опустошение.

  В.Н.: – Ясно е на мислещия. Ама нация не се гради върху избиване на своите.

  Г.Б.: – Говориш за Путин и Тръмп по начин, страстно желан от манипулаторите в "нашите" не наши медии.

  В.Н.: – Говоря, че двамата си гледат единствено интересите и не им дреме ич за нас. Просто им трябват единствено нови територии.

  Г.Б.: – Нали знаеш, че там, където на невежия всичко му е ясно, за "мислещата тръстика" нещата са резултат от сложни взаимодействия.

  В.Н.: – Е, въпросът е коя ще надделее.

  Г.Б.: – Защо трябва да надделее Русия или пък Щатите! Това ли е решението?

  В.Н.: – Изобщо не е, ама ние нямаме избор.

  Г.Б.: – Янките са талантлива нация, но за носа ги води мощното еврейското лоби. Това им е проблемът.

  В.Н.: – С Европейския съюз я докарахме доникъде.

  Г.Б.: – Крайните мнения непременно грешат. Приобщаването на България към Евросъюза е успех.

  В.Н.: – Идеята е добра, но както винаги, изпълнението й е кофти. Ама с такива управници толкоз! Не говоря за присъединяването към Евросъюза като идея; то е единственото решение, което можехме да направим. Говоря за масовото крадене на европейски средства. Затова я докарахме дотук. Иначе България да е дръпнала пред всички останали държави в региона... Имаме такава богата история, че ако я направим туристическа дестинация, както си му е редът, няма да се отървем и от тълпи туристи, и от пари. Ама ядец, както обикновено!

  Г.Б.: – Споко! Хубавите работи не стават бързо. 

  Само че този успех тепърва има да го осмисляме. Защото след смъртта на Цар Борис ІІІ България няма нито дипломация като школа, ни национални приоритети, за разлика от Гърция и Сърбия, чиито политици и революционери още от 1830 г. следват преди всичко националния си интерес.

  В.Н.: – Е, то и да не съм спокойна, няма как да направя нещо по въпроса.

  Г.Б.: – Като в онази приказка, първо тече лайняната вода, после – калната, и така докато се пречисти реката.

  В.Н.: – Бая има да си почакаме.

  Г.Б.: – Само дано сме живи, когато България стане отново нормална държава с действащи, а не показни (за парлама) институции.

  Преди време чета за Атина как навсякъде там побили мраморни плочи с надпис, да речем: "На този камък е седял великият Омир" или "Това е реката Стикс от Древноелинската митология". А там ручейче цъцри... Обаче туристите кълват и на такава стръв. Това е да следваш националния си интерес и изгода. Древните траки, разбира се, са избутани далече нейде настрани, че да блесне Древноелинската цивилизация. Не мога да се сърдя на гърци, сърби, турци, които целенасочено са съсипвали всякакви доказателства за великото минало на България. Яд ме е на родните наши продажници с титли, и не само от днес и вчера, а от Освобождението насам. До Десети ноември същите, обслужвали руските имперски претенции върху историята ни, от Десети ноември насам пишат глупости по поръчка на американски и западноевропейски фондации, като "Америка за България", "Отворено общество" и пр.

  В.Н.: – Именно!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 uli 2017 – edited by 10 uli 2019
––––
* Вж. фотографията долу. Това е Джоката, журналист в някогашния пловдивски младежки вестник "Комсомолска искра", моят първи учител от 1963 до 1965 г. по публицистика, който пръв ме насочи към Северноамериканските писатели Хемингуей, Стайнбек, Колдуел. Никола Джоков, родом от град Септември, е същият, който по повод къс мой отзив от 1970 г. във вестник "Народна култура" за книгата "Етажерка" ме посочи на автора й известния поет и редактор в издателство "Христо Г. Данов" Иван Николов със сакралната фразичка "Ето го наемния убиец, който ти закла книгата". Бел.м., tisss.

КАК ЩЕ СПРЕШ ЛЮБОВТА!

 КАК ЩЕ СПРЕШ ЛЮБОВТА!

Не ми върви във зара и това е,
дори и в любовта не ми спори,
ала подминат от жени, нехаен,
зарязах и любовните игри.

Момичета... Ех, било славно време,
а може би съм стар и погрознял,
макар и вече хич да не ми дреме –
живей си, синко, Господ както дал!

Като лалугер сврял съм се и чакам
все по-нарядко в някой цветен сън
очите й да ме фиксират в мрака
и по жена увлечен пак да съм.

Опитвал от вкуса на сочни устни,
откривам в утрото озадачен,
че и чаршафът като женска фуста
увил се е от страст около мен.

   Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 29 sep. 2010 – edited by 10 uli 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...