ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

 ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

   Продължение

   

   17.08.1997.

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели, с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над нас, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше, само боклук и ръждиви тенекии, когато на пустия плаж с весел лай дотърча Роро, черното игриво псе на Ряпови, и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея стипчиво, но и крехко, подобно на ручей, скрито бълбука и се провира из високата гъста тръстика. И то бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато мина почти седмица от връщането ни в Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно шета наоколо й, пилее пари в неговия си стил и "го раздава" мил, грижовен, доколкото разбирам от задъханите й преразкази. Имам усещането за опасно едро животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър между нас с нея всичко уж е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията леко килнат и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена.Не мога да знам, но и не искам да знам доколко важна е тази моя лична обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо тук не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма стойност. А защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко е в движение, константна е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и в напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не-е, не желая трохите от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да си плащам. И не съм слуга – каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист съм, надявам се, не безскрупулен. И въпреки това нещо ми се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа на "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щура амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни изкушението да пускаме перки, като се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият: единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна. Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря – ако случайно Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Кеф! Спасителят Исус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с модни тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (стотина грама поне) на гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, висулки, тръненият венец и пр.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на поета Спас – кмета на Пловдив Гърневски. И Спас, и Теди (Теодор Димитров – областен управител тук), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и папата с вселенският източноправославен патриарх ми се явяват под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; просто като обикновен човек, не си пожелавам участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от тъкмо прелюбодействалата Ева и Господ бог ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. Ала дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало през страдания, през страсти, т.е. през бесовете вътре в нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, няма как да не го знаеш – "Айша". Доста приятна мелодия, а нещо като сбогом. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в мърляво кафене покрай занемарения къмпинг на летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. След дни на адска жега времето се бе развалило и ята от гларуси с разперените си огромни криле кръжаха над нас, а бяхме сами; или не, имаше и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки. Това нещо ми се е запечатало в ума, изплува винаги, само чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше към нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони с надпис "RFT". Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил преизпълнен с илюзии – и поради тази причина щастлив, ама наистина много щастлив.

  Пет дни изкарахме с Re. в крайно занемарената почивна станция, и при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лелки се пришият към вашата любовна двойка! И там в онзи късен следобед или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Все едно още сме там, независимо от време и обстоятелства...

  Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше играчка – плюшено зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми хич не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до ведомствената почивна станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотели покрай брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук. Върви след това и не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!

   Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 uni 2019

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)

Чувате ли плача, стоновете на 75 милиона, в мнозинството невинни,
 жертвани за нечия изгода в касапницата на Втората световна война?

 Източната офанзива на Хитлер започва с тази лъжа. Нападението над СССР не е превантивна мярка на Третия Райх, а добре планирана дълго подготвяна офанзива срещу една напълно неподготвена и неочакваща атака страна, която в следващите години е подложена на окупация, унищожение, геноцид. Две години по-рано Берлин и Москва сключват споразумение за ненападение, което през нощта срещу 22 юни 1941 г. продължава да е в сила.

  Още 1933 г. националсоциалистите в Германия започват да се подготвят за атака срещу СССР. Осем години по-късно – на 22 юни 1941 г., преди 78 години, вермахтът нахлува в Източна Европа, за да започне една от най-бруталните войни на новото време. Върховното командване на Вермахта съобщава: С цел защита от голямата опасност от Изток, на 22 юни в 3,00 сутринта Вермахтът се вряза в настъпващите вражески линии. Самолетите на Луфтвафе вече нападат Съветския враг.*

  Колко медии днес в България ще споменат тази трагична годишнина? 

  – Германски народе, националсоциалисти!

  След тежки кризи, осъден от месеци на мълчание, най-после настъпи моментът, в който мога да говоря напълно откровено.

  ...От 1933 г. насам тъкмо Германският Райх се стараеше с безкрайно търпение да спечели като търговски партньори югоизточноевропейските държави. Затова ние имахме и най-голям интерес за тяхното вътрешно държавно консолидиране и за реда в тях. Нахлуването в Румъния от страна на Русия и зависимостта, в която бе Гърция спрямо Англия, заплашваха да превърнат тия области също в кратко време в общ боен театър.

  ...Поканих г-н Молотов да дойде в Берлин. Съветският министър на външните работи поиска да бъдат изяснени и Германия да даде съгласието си по следните четири въпроса:
  (...) Дали германската гаранция, дадена на Румъния, би била действителна в случай нападение над Румъния от страна на Съветска Русия. Дали Германия е готова да се съгласи Съветска Русия от своя страна да даде гаранция на България и прати по тоя случай съветски войски в България. Като въпросните съветски войски нямат намерение, г. Молотов заяви точно, да искат например да изгонят Българския цар. На това аз отговорих, че България е една суверенна държава и че не знам България да е искала гаранцията на Съветска Русия, както Румъния бе поискала от Германия. Добавих, че освен това съм принуден да вляза в съгласие със своя съюзник по тоя въпрос. Г-н Молотов заяви, че Съветска Русия има нужда от свободно преминаване през Дарданелите и желае, в интерес на своята защита, окупиране на няколко важни земи по крайбрежието на Дарданелите и Босфора. Той запита дали Германия е съгласна на това. Отговорих, че Германия е готова да даде във всеки момент съгласието си за едно изменение на Спогодбата от Монтрьо в полза на държавите с излаз на Черно море, но Германия отказва да се съгласи Русия да си присвои бази по Проливите. По тия въпроси аз възприех становище, което единствено можех да възприема като отговорен водач на Райха, но и като съзнателен представител на своята култура и на европейската цивилизация.**

 
  Германски народе!

  ...В този момент се извършва концентрацията на войски, която по своите размери и обсег е най-голямата в света, каквато досега е била позната. Сътрудничейки си с финландските другари, борците, победители от Нарвик, се държат по крайбрежието на Ледовития океан. Германски дивизии под командата на завоевателя на Норвегия, заедно с героите на финландските борци за свобода под командата на техния маршал, закрилят финландските земи. От Източна Прусия до Карпатите се простират формациите на германския Източен фронт. По бреговете на Прут, по долното течение на Дунав и до Черно море, се намират германските и румънските войници на ген. Анонеску – водач на румънската държава. Задачата на този фронт не се състои само в предпазването на изолираните държави, но и в осигуряването безопасността на Европа, следователно и за сигурността на всички държави в този континент.

  Аз съм се решил днес да поставя земята и бъдещето на Райха на нашия народ в ръцете на нашите войници. Нека Бог ни помогне в тази толкова важна борба.

  
  Адолф Хитлер (1889-1945)***

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)

   

    Продължение

   22.07.1997. 

  Баща ми, да беше жив, днес щеше да е навършил своя 3/4 век. В Стария завет петдесетгодишнината я празнуват с юбилей, а 75-годишнината...?! 

  Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от какви ли не бесове. А и може би понеже той – който изглеждаше обикновен като тих ручей сред зелена морава, всъщност е една глъбина в своето мълчание и привидно спокойствие. Какво ми е дал; какво ли съм взел от него – нямам представа, но не си го спомням инак освен вдаден в работа.

  Когато научил, че му се родил син, този тих, за мен непонятен в много отношения българин, противник на всякакъв род фукня и демонстрации, наел файтонджия да го превози през центъра на Пловдив; но седнал не там, където се сяда, когато се возиш във файтон, а на капрата, до файтонджията; вдигал бутилка вино за поздрав, пеел. Не съм го чул глас да повиши, а да пее ще да е било цяло чудо.

  Когато бях пет-шестгодишен, състезаваше се по мото-крос, ала нямаше особени успехи. Другите се снишаваха зад кормилото, залепили буза за фара, той караше като поп на моторетка – изправен в кръста, с вдигнато чело, та с майка ми отдалеч го разпознавахме по бялото лице сред оклепаните до уши надупени кросаджии.

  Драго му беше да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от онзи вид, когато са били нови. Сам измайстори електрическа планя. И повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко: за салтанат, сякаш си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах. "Ела сега да те изпитам на шах!" – вика ме в хола на етажа, който купиха през първата година, когато заминах войник. И като падна две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидничене, иронично заяждане, грандоманско самохвалство нямаше у него: "Е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор, демек) не ми даваш, бе!"

  Не одобряваше женитбата ми, избора ми, но лоша дума не отрони. Насаме ми е казвал: "Това женче за себе си не умее да се грижи, взел си го къща да ти върти. Кой дявол те прати да се жениш чак в Добруджа! По-добре хич да не беше учил в София, да те бях направил един мебелист".

  Докато се състезаваше на мотокрос, в бараката ни за въглища на улица Ниш № 4 висяха окачени на гвоздей двата му състезателни номера, елипсовидни тенекета с цифри. Неговият номер беше 45, и в това откривам някакъв смисъл – през зимата и пролетта на 1945 г. е бил на фронта край реката Драва. Имаше си кожено яке, ботуши с високи кончове и подметка от автомобилна гума, специално за състезанията по крос. В онези години състезателното трасе обхващаше Трихълмието, Бунарджика, заобикаляха Альоша и стария Руски паметник-костница в чест на загиналите от 1877-1878 г., спускаха се по Пещерско шосе, Царския Остров, където прецапваха рекичката Дерменка, оттам до село Оризари, после покрай ресторант "Ловна среща", Матинчеви градини, Сарай-къра и обратно по Пещерска в посока Централната пловдивска жп-гара, булевард Руски и улица Иван Вазов. Финалната лента беше опъната над плътната тълпа от зяпачи точно срещу старото Комендантство, встрани от Дома на народната армия.

  Помня в дъждовно и кално време как пердашеха по Пещерско шосе край нашата уличка Ниш. Бях най-гордото хлапе, макар никога да не съм се хвалил с баща си. Струпалите се от двете страни на шосето гадаеха, подскачаха от крак на крак, мокри в противната снежна киша. И в онзи момент, когато съм се усещал огрян отвътре, щастлив с моя толкова необикновен баща, ме перна с копачка Видко Троплев, внук на хазяите Цвета и Костадин Дърварови. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми, сякаш напомняне да не се възгордявам. Белегът да ми напомня.

  На един от състезателите – Георги Баев, Байката яздеше новичка "ява", а чешките бяха по-бързи от повечето стари мотоциклети – нейде сред калищата на Царския остров, му пада веригата. Баща ми бил зад него, задминал го, но спрял – върнал се да му помогне. Никога не е бил първи. Веднъж, помня, завърши втори, веднъж – на пето място от трийсетината състезатели. За награда памучна риза донесе вкъщи.

  Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас" (ако искаш да имаш някое интересуващо те печатно издание, задължително беше да се абонираш и за местния партиен всекидневник), месечното издание "Авто-мото". В избата открих вързопи от списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах на картинките: дирижабли, танкове, самолет с причудливата форма на галош, дългоцевни оръдия, военни кораби, торпедо, подводница.

  Една от последните му снимки някъде сред Родопите, когато бе 60-годишен, го е съхранила възседнал магаренце и ръката му – вдигната за поздрав. Най-хубавото на тази снимка е усмивката му на кротък човек. За снимката майка ми, вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Христос".

  Не бе набожен. "Набожен" и до днес ми се струва смешна, иронична дума, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като така ненавреме си отиде от нас, открих цветна картичка с изображение на Господ с почерка на майка му – баба ми Господинка, от януари 1945 г. да се пази. Носил я изглежда до сърцето в джоба на войнишката си куртка, че беше сгъвана на четири и дрипава по краищата.

  Никак не му се ходило на война. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само е бил на самата фронтова линия. Майка ми разправяше, че го предложили за орден І степен; в последния момент орден за храброст І степен отредили за ротния му командир – посмъртно, а оживелия редник получил същия орден, но II степен.

  За войната у дома не се говореше. Веднъж, когато го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво ме врънкаш? Това беше касапница. Първата седмица от вонята на трупове само повръщах, не можех ни да ям, ни нощем да спя". Обичал живота. О, как го обичал! Не мога да си го представя обезверен, отпуснал ръце. Но неговата самоувереност не бе дразнеща. Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще продавам с ей това кантарче". Кантарчето, с което смяташе да поминува в немощта си, и сега е долу, в избата на старата къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.

  Рекъл веднъж на майка ми: "Не мога да си представя друг мъж да те прегръща. Случи ли се това, двама ви ще убия, а после ще свърша и със себе си".

  Когато болките му вече станали непоносими и полекичка умирал, десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме към софийската клиника Пирогов, извръща глава да не видим сгърченото му от болки лице. Докато майка ми и сестра ми тихичко нещо си шепнат, виждах как, оросен от пот, мърда устни – без глас, мълком крещеше: "Оле-ле, майчице!" Този мой баща издъхна сам, без близък човек наоколо. Затова от дън душа намразих лекарите и касапския им манталитет след неговата смърт. Изолираха го от нас и от света, докато беше в съзнание, ала безпомощен, във варосана някаква тяхна си клетка на преизподнята.

  До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, а привилегия на здравия и жизнен българин.

  В деня, когато колата избухва в пламъци, станали сутринта в четири, да идат до вилата на сестра ми над близкото до Пловдив село Белащица да завардят ред за водата и да полеят лехите с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл до града да обиколи адресите по подадените до мебелния магазин на бул. Малчика рекламации. Навсякъде минал, само в милиционерския блок 51 на район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; този път със себе си взел и Кирил – мъжа на сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив, набрал грозде от асмата и рекъл на майка ми: "Как да седна да обядвам, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще видя и тази рекламация, и се връщам".

  На втората година след смъртта на татко заварих непознат едър и грубоват мъж на масата във всекидневната – седи на бащиното място наметнат с домашната жилетка на татко, а майка мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята...

  Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо!

   23.08.1997. 

  Кога на богатите им се удава възможност да мечтаят! Докато си пожелаят нещо, и то кацнало на масата им. Бедният мечтае; и колкото по-дълго, толкова по-красиво. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 22 uni 2019

–––

* Вж.https://www.dw.com/bg/%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B0-50-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B8/a-15152446 
** Да ни напомня нещо за модерните напоследък т.нар. "европейски духовни ценности"?!
*** Из Посланието на Адолф Хитлер от 22 юни 1941 г. към германския народ и войниците на Източния фронт. Източник: вестник "Утро", неделя, 22 юний 1941 г. Бел.м., tisss.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (5.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (5.)

   

   Продължение

  28.04.1997. 

  Мина й представлението на Re. Излъчваха го и по националната ни телевизия, та го записах на видеото вкъщи. Седим след концерта двамата с нея в кокетно кафене на тиха уличка встрани от големия шумен булевард между Сточна гара и Тунела под Древния Римски амфитеатър. Собственикът вероятно – двайсетинагодишен нахакан момък, прави демонстрации, май да го забележим ли, що ли. Мята тъпи шегички на висок глас и си се хилоти, качи си краката върху съседната маса (по хамерикански). Подхвърля си тарикатските реплики с претенция за остроумие към пиянде – то пък на третата маса от общо четирите, задява се с девойчето зад бара в преустроения за кафене бетонен гараж. Накъсо, след като телевизионната камера поне в една трета от времето, докато Re. беше на сцената, я снимаше, глупакът сега ми изглеждаше приятен като конска муха. И си рекох: българинът е в състояние от нищо с много мерак и усилия да направи нещо хубаво, а после сам да го съсипе и срине. Хубав ден. Свежо. Въздухът резлив. Носи се аромат от дворовете наоколо, от скоро развилите се люлякови храсти. И греещата лъчезарна Re, разтоварила се от напрежението на сцената. И се появява Негово величество Досадникът и почваш да се питаш: аз какво правя тук?

  Бяхме си го харесали това кипро кафене, но тази подробност развали всичко.

   06.07.1997.

  За сборника "Кардиф"* продавач на сергия, някогашният й учител по българска литература, правил аналогии със стила на Вапцаров, а местният поет Иван Вълев от Стрелци, село на 40 км. от Пловдив, някогашен редактор в местното издателство, "Христо Г. Данов", важно-важно се произнесъл пред Re. за текстовете ми: "Това е стилът на Кавафис". Сергиджията, след като около час развивал философските си възгледи относно съдбата на хубавите жени и щастието, подметнал между другото, че много странно, но за първи път открил у Re. излъчване на продавачка на хот-дог. Демек, що ли толкова се интересува как възприемат стиховете ми тези двама продавачи на книги. Бясна беше моята аристократка с благородническа кръв. По бащина линия се явява баронеса в Австро-Унгарската империя, чичо й Патрик – музикант във виенски бар, в чест на раждането й композирал игрива мелодия.

  Изгълтахме в 40-градусовата жега общо три шишета кока-кола, както се изрази тя, "в унес от това определение за продавачката". За гомнарския бръмбар най-добра ще да е гомнарска бръмбарка, успокоявам я, макар двамата с побеснялата Re. да нямаме нищо против продавачките на хот-дог естествено. Прав е поетът Вълев, че в сборника "Кардиф" има нещичко от Константинос Кавафис. Но пак там някой би могъл да открие със същия успех и нещо от Сесар Вальехо, Албер Камю (нищо, че Камю е прозаик и философ), от Маркес, Жак Превер, Лорка, Сафо и от всичката ни най-обща представа за древноелинска лирика, но и за прокълнатите френски поети Верлен, Маларме, Бодлер, Рембо, и както твърди колегата д-р на филологическите науки Невена Ичевска, може би нещо от Александър Вутимски; що не, бих попитал, и от Димитър Бояджиев, Уолт Уитман, Пърси Биш Шели, Габриела Мистрал, Емили Дикинсън вкупом?!

  Пак добре, че въпросният ценител на хубавите жени и изящната поезия не ме е причислил към могъщата плеяда съветски и родни певци за "светлото бъдеще и най-хуманния от всички общества строй". Добре поне, че на жарките филигранни строфи на Венко Марковски – любимеца на цялото наше Политбюро на ЦК на БКП, не мяза "Кардиф"! Ровне ли обаче под заглавието "Кардиф", току-виж изскочили неколцина предтечи от поезията на смръщений Албион. Мили родни предвземки!

   15.07.1997. 

  Библията е построена по каноните на лириката: повторения, алегории, смислови обрати, лаконизъм, внушения, озвучени от образ и картина. Например, в Четвърта книга Мойсеева (гл.24, ст.15-16) има такъв пасаж:"И мъж с отворени очи, говори оня, който чува думите Божии, който притежава знание от Всевишния, който съзира видението на Всемогъщия; пада, но очите му са отворени".

  Ето и пример за поетически обрат в речта, който ми звучи чудесно в Пета книга Мойсеева (гл.27, ст.2-3): "И кога преминеш Йордан в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, постави си големи камъни и ги измажи с вар; и напиши на тия камъни всички думи на тоя закон, кога преминеш Йордан..."

  Ами че това е начало, запев на могъща в пестеливостта си поема за цялата ни смотана цивилизация с велики претенции, но още в юношеския си период! 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 21 uni 2019 

__
* Сборник стихотворения от 1998 г. Бел.м., tisss.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4.)

   ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4.)

   Продължение

   03.03.1997. 

  Днешната българска интелигенция, хора от 25- до 80-годишна възраст, е продукт на условия, в които са подкопани етическите стойности. С ореол на добродетелта се лансираха качества, които са атрибути на сляпата преданост, всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната "съвест" налагаше върховенство на партийната линия. Партията не греши; грешат отделни нейни членове, особено бившите свалени от постовете им ръководители; иначе Партията винаги е права.

  Чудно как интелигенцията, хора на науката, изкуството, образованието, тъй да се рече, елитът на нацията, беше подлъган, омаломощен в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-любознателното, най-будното далеч преди 1917 г. самичко се беше обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо? Твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците развявали байрака; забравени били предупрежденията на Левски и Стамболов да се прави разлика между руския интелигент и руския имперски канцеларист.

  Националната ни митология носи белези на общение или противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие Византия, съхранила респекта към Древността, философските легенди, изяществото на човеколюбивото начало. С всички уговорки и неприятни факти, Византия си остава еталон за просветената държава. Накратко, родният интелигент от Възраждането до наши дни объркал две разнородни понятия – роднинско чувство към Руския народ и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които громят и задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ, чиято писмена, а и говорима реч е изградена върху старобългарска основа. Русия с присъщата й склонност да внушава водещото си място в развоя на съвременната цивилизация е духовна рожба на нашите монаси.

  Основен аргумент за привързаността на българина към Русия е Освобождението. Освободителната Руско-турска война освободи българския орач и занаятчия от 80 процента земи, населявани от българи в течение на хилядолетия. Някогашният най-предприемчив поданик на Османската империя, който със самочувствието на вещ стопанин шета из земите на три континента и разполага с пазари за продукцията си, същият този наш прародител подир 1878 г. беше обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край Дунава в държава без самостоятелно политическо право, по закон подчинена на руски чиновници и офицери. Доверчив и добродетелен по природа, нашият българин падал от клопка в клопка; следвайки идеала си, него все го ползвали като товарно муле за чуждия интерес.

  Няма безплатни обеди, даром на този свят нищо се не дава, а политиката е преди всичко форма на икономически сметки; и ако политикът призовава към чувства, то е за да ни манипулира, а не от добро сърце. Добър политик е безскрупулният тип. Романтичната родна представа за единство между ефимерния аромат на приятните настроения и блянове, от една страна, и материалния ни интерес като нация – от друга, е неувяхваща вече сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме ние, от пеленачето до президента на Републиката. А колко любопитно е наивник да гледаш как си мечтае да се облажи нещичко покрай глутницата професионални играчи на политическия световен хазарт! Нямам илюзии, че светът ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че все пак съществуваме, че ни има! Този свят и така си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Добро и Зло. Нима точно от искри, изхвръкнали из тази битка, от исполинските й мълнии във вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие и надежда?

  Нашите хора прегърнали с душа и сърце красивата утопия, не съзрели хищното лице под маската, увлекли значителна част от младите поколения. И ги предадоха тези млади българи като жертвени агнета в обятията на руски емисари от типа Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия апаратчици в партийната йерархия. Като милиони връстници от Източна Европа, и аз раснах с легенди за историческия двубой с империализма; детството, юношеството, младостта ми бяха осветени от т.нар. световна революция, от разобличаването на врага. Павлик Морозов, предал родния си баща на тайната милиция (версия на нацисткото гестапо), ни сочеха като образец, от него, напомняха ни, пионерчето и комсомолецът трябва да се учи.

  Евангелие ни бяха фантасмагориите на Владимир Илич и Йосиф Сталин – Бащата на народите, вожд на световния пролетариат. И аз повярвах на тези лъжи, защото бяха огрени от туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от Кукуш, от крехката попригърбена фигура на 34-годишния огняроинтелигент Никола Йонков от Банско, от чара на сладкодумния професор-химик Асен Златаров, от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните поети Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошни артисти в литературата ни, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Сергей Румянцев, Ангел Каралийчев и пр. Из пепелака на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачи.

  Естествено вината си е само моя. И колкото и да съм бил непослушен, вярвах на моите мили учители, които чрез героически образи и сърцераздирателни сюжети рисуваха пред нас сияйния образ на Партията и Великия СССР, световното щастие да те застрелят красиво като Йохан или Гаврош на барикадата. Вярвах, че победата в състезанията по вдигане на тежести и на футболния терен е победа над Злото, т.е. над империализма. Вярвах, че – изкачвайки самоубийствено, пряко човешките сили най-високия връх на планетата, Христо Проданов – един достоен член на Партията от Карлово, родния град на Левски, побеждава световния враг. О, как вярвях!

  Цял живот – от пеленките, са ме учили да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята майчица мила. Щастливец бях с мизерната си заплата на вестникар и даскал. Гордеехме се да кажем, че сме от бедно работническо или селско семейство. Преди българския трибагреник и над националното самолюбие, набиваха ни в съзнанието, длъжни сме да докажем на света, че сме интернационалисти, верни на Комсомола и до смърт предани на БКП.

  А може би нямам право да се чувствам лъган и предаден от свои?!

  Имаме си трески за дялане, това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи! Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се доберат до благоденствие. Как да разбере тази паплач, че животът е даден да го живееш с достойнство! Внушават, че някой ни освободил, воден от състрадание и добри намерения... Една война е предприятие с огромни залози. Всяка похарчена копейка, гологан, грош, цент предварително се пресмята какъв приход ще донесе в трезорите на банката. Военното ведомство и на най-могъщата държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни и частни канцеларии. Тогава защо се лъжем, че – например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: е, издълбах пропаст между българите и Османския челебия, да заповядат сега Европата и Русия... – та като рекъл тези думи нашият Гавраил Хлътев и – видите ли, онези хора презглава хукнали да ни освобождават!

  Театро... То е само игра на въображението. Пък ние се вживяваме до степен да крещим като онези възрожденски нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", дето пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву".

  Дълбоки и силни са ни корените. И България не е просто изнежена несретница. Бъдещето, и преди всичко настоящето й, най-много от нас зависят, от умението и трудолюбието, от предприемчивостта и старанието да живеем добросъвестно като стопани на имота си. Така просперитетът на Иван и Драган става успех за цялата ни нация; защото който види успеха на Иван и Драган, ще рече: ето тези са истинските българи, следователно порядъчни граждани на християнска Европа и на света.

Тук ни е мястото, на корена! Да не забравяме какви сме, чий сме, да не се правим на руснаци или янки, своето да ценим, да престанем да чакаме снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако имаме неуспехи в едно или друго, причината помежду си първо да дирим; а пък то важи както за изтеклите сто и кусур години, така и за ставащото днес.

  Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници, килим от рози и вавилонски кули... утре, в неопределеното бъдеще! Животът се живее днес, разделен на епизоди като зърна от броеница. Тази броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, каквито са изобщо светът и животът. Тогава защо не отберем от Миналото си поуки, които настройват не как героично се мре, а как талантливо се живее за род и отечество! Преклонението също може да пречи. Ала тук и сега няма по-главно от нас – живите, оредяващите ден след ден, едва ли вече и пет милиона българи по род и език.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 uni 2019

Илюстрации: 

- Типичен политически лидер сред 30 г. лъже-демокрация (горе);

- Ареалът на нацията ни, най-древното местно население (долу).

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.) 

   Продължение от 06.09.1996.

  ...Много го обичам; много съм му обиден. Никога не се е постарал да ме разбере, струва ми се. Ние, двамата – баща и син, заедно не мелехме брашно. Въобразявам си, че имам неговата сръчност и хъз за работа, но не ми е помогнал в нищо, докато беше жив, напротив – пречил ми е. Забранявал ми е. Държал ме е далеч от себе си. Подозирам, външно мисленето му е било елементарно, на битово ниво – като у 90 на сто от българите. Но дори и на битово равнище – сега мога спокойно да кажа, не го е било еня за мен.

  Живеехме в постоянна оскъдица, тъй е, гордостта обаче съм си я отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите този мой баща и го направих примера ми за поведение. За съжаление, приживе не ме разбираше. На интелектуално ниво чак сега откривам посланията му, закодирани в сътвореното от него: бюфет, нощна масичка, диванче, ремонтирани и преустроени мотоциклети, проектирани и изработени на ръка негови си сечива, дърводелски машинарийки, приспособления – оригинално замислени, гардероб, шкафове; откривам ги тези послания и в реакциите му, които бяха някак срамежливо, нежно прикрити. А ми беше необходим, когато съм грешил и съм се лутал. Духовно не съм му син. Духовно сестра ми му е дъщеря: на практика заграби всичко, придобито и спечелено от него, освен тази изгоряла отвътре и със следи от кръвта и кожата му лека кола, от дърводелските му сечива до онази негова къща с цялото й обзавеждане.

  Тъй да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се е от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е една буболечка. Жал ми е да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам, как е съсипала живота й. Ето! Това постигна мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека. Ей тук се разминахме с теб. Остави ми колата, която го уби. Обгоряло отвътре купе със следи от горялото му тяло. И я направих отново кола, която да носи радост и кеф от живота. Кому? На първо място на мен!

  Благодаря на майка ми, която ми пожела да съм щастлив с тази кола, с която те, двамата с баща ми – докато я имаха, година и половина, са изпитали само отлични преживявания. Истина, майка ми държеше на мен, но към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, повече егоист, по-малко тактична откогато и да било. И си отиде на шейсет и три, все така вгледана в пейзажите от онзи неин живот с баща ми, който живееха бедни, но привързани един към друг и поради любовта, а не поради парите и вещите, придобити впоследствие, наистина щастливи.

   07.09.1996. 

  Вчера в три след обяд се събрахме на гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенницата Емилия.

Планирали да си купят кола за около пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха, би трябвало половината от тази къща да е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите от баща ми, които пренесоха от другото си жилище – четиристаен апартамент с просторна тераса.

  Виждам, дома на родителите ми с вкус подреждат. Доста пари похарчили: плоча бетонна налели, обновили ел.инсталацията, разширили, преустроили банята, нова мивка в кухнята излели, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на татко: четирикрилни два гардероба с надстройка, библиотеки, дивани, ракли, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното жилище, в което живяхме седем изпълнени с притеснения и болка години с Ася, майката на двете ми дъщери. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Ася два пъти прави опит да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Подкосяват ми се краката, като минавам покрай стаята им". И съм сигурен, че е било наистина така.

  Миналата седмица погребаха един от големите български актьори, българин по излъчване, сдържан, силен, нежен, Георги Георгиев - Гец. Отишъл си на 70 години.

  Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът тъмен; на сцената се изтърколиха травестити и уроди някакви, гаврят се с всичко и всички в България. За тях няма майка, няма баща. Весели гаменчета. В интервю актьорът Андрей Чапразов пряко се обърна към тези кукери: "Воните. Всичко, до което се докоснете, започва да вони". А публиката се прехласва по маймунджулъците, по тъпите просташки шегички. Манталитетът на янките! "Кое се търси, то си требе" – както би рекъл шопът.

  Народът – наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните деца по пейките отпред. Тихо като пред буря. Но буря няма да има; всеки приклекнал вътре в себе си и се ослушва като на война. Цените на храните седмично нарастват с по два до пет лева. Вихри се явна спекула. По телевизията сутрин и вечер ни съобщават за убийства, изнасилвания, крупни грабежи,катастрофи, аварии в мините и заводите. Рекетьори, изнудвачи от гетата, убийци, изнасилвачи, корумпирани държавници и все такива вести. Откъде се завихри тази пасмина, от какви цепнатини изпълзя?

  Всеки ден, чувам, съкращават работните места, закриват цехове и цели заводи. Опразват производствените халета, превръщат ги в търговски складове. Скъпите съоръжения за производство, цели поточни линии товарят нощем като крадци и ги отпращат незнайно в каква посока.

  Обикновеният българин едвам преживява, едва храни челядта си, а наркомани и мутрести типове, проституиращи момичета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения, купоните им завършват с побоища, стрелба, оргии. Разврат и пиянство. Властващи и престъпници взаимно си правят реверанси, а българинът тъпо мълчи. Кандидати да управляват България бол, с лопата да ги ринеш, а плодородната земя запустява, буренясва. Селяните масово си колят животните, че жито и фураж им не достига. Малките частни фирми, дето избуяха в първите месеци и години след онзи Десети ноември (1989), фалират заради убийствени данъци, заради убийствените лихви по обслужване на кредитите. Банките станаха котило за кредитни милионери. Идиотите източват кръвта на България към личните си сметки на Запад.

  Младите българи душа дават да изкръшкат от военна служба, да се махнат оттук. "Бедни" цигани вдигат думбазки конаци край улица "Ландос" и навътре из цялото Столипиново. Полицаите съвсем не са редът и законът, а безобидни чиновници в униформа, без самочувствие, че служат на реда и закона в държавата. Над главите им техните началници навсякъде из страната се договарят с бандитите. Следствие, Прокуратура, Съд се занимават с дребни риби от престъпния свят, докато едрите мафиоти са обслужвани от най-елитни адвокати, дори от депутати в Народното ни събрание. Образуват се самодейни младежки банди за убийство и грабеж. Чувам, спецовете в краденето през покрива на блока с алпинистки въжа и куки се спускат до набелязания за обир дом. Колега от началния курс извела за двайсетина минути бебенцето си долу на слънце и през това време с алпинистки въжа от покрива в дома й на осмия етаж крадецът задигнал пари, бижута, обуща, сватбената й рокля.

Моите три момичета: Вера, Надя и Ася, когато тежеше 42 кг.

  Чудни обири има напоследък и хората си приказват, че всичко се върши строго обмислено; жертвата е следена понякога месеци преди акцията. Моите съседи по участ в блока тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за гаражи и апартаменти днес са хит на пазара. Ала и това не помага. Бъбрим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат професионално, безмилостно; нищо не ги спира. Истински герои. Пък и да ги хванат, плащат на когото трябва и законът не ги лови.

  Който може, се запасява с храна за зимата и за очакваното драстично увеличение на цените. Трупат брашно, захар, олио, фасул, ориз в промишлени количества...

  Живеем в стрес. Престъпният свят води подла война с обикновения българин. А политическите партии правят всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на вярата и крепост на българщината всъщност се превърна в средство за търговия; оказа се, и висши църковни служители усилено се трудят да разпиляват българското ни племе. Инак призиви за обединение на нацията колко щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню; на практика именно тези самообявили се патриоти мамини вършат обратното.

  Това е преди всичко духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са следствие от избуялата лакомия, от страха и невежествената алчност за власт. България вече си няма духовен център, духовна личност за водач. Това е!

   12.09.1996.

   Страхувам се от: 
   - някой, дето ще ми поиска огънче, пък ще ми вземе здравето;
   - фанатично блеснали очи - на "сини" и на "червени";
   - хора, особено политици, които искат да ме направят щастлив;
   - хора, които мислят вместо мен;
   - хора, които се жертват за мен.

   13.09.1996.

  Да направиш от детенцето човек, който знае, не е трудно; трудно е от научения да направиш гражданин на Отечеството. 

  Сякаш нищо не се е променило... Преди цитираха Маркс, Ленин, Живков, сега във всяко слово от трибуните, че и в поезията ечи: "Дай, боже!", "Боже, помози!", "Ако е рекъл бог" или само "Боже", следвано от три удивителни, демек, велики чувства, трепет велик. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 uni 2019

Илюстрации:

- Последната фотография приживе на баща ми дърводелеца (горе);

- Баща ми с мотоциклета, възкресен от купчина старо желязо (долу).