ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (3.) 

   Продължение от 06.09.1996.

  ...Много го обичам; много съм му обиден. Никога не се е постарал да ме разбере, струва ми се. Ние, двамата – баща и син, заедно не мелехме брашно. Въобразявам си, че имам неговата сръчност и хъз за работа, но не ми е помогнал в нищо, докато беше жив, напротив – пречил ми е. Забранявал ми е. Държал ме е далеч от себе си. Подозирам, външно мисленето му е било елементарно, на битово ниво – като у 90 на сто от българите. Но дори и на битово равнище – сега мога спокойно да кажа, не го е било еня за мен.

  Живеехме в постоянна оскъдица, тъй е, гордостта обаче съм си я отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите този мой баща и го направих примера ми за поведение. За съжаление, приживе не ме разбираше. На интелектуално ниво чак сега откривам посланията му, закодирани в сътвореното от него: бюфет, нощна масичка, диванче, ремонтирани и преустроени мотоциклети, проектирани и изработени на ръка негови си сечива, дърводелски машинарийки, приспособления – оригинално замислени, гардероб, шкафове; откривам ги тези послания и в реакциите му, които бяха някак срамежливо, нежно прикрити. А ми беше необходим, когато съм грешил и съм се лутал. Духовно не съм му син. Духовно сестра ми му е дъщеря: на практика заграби всичко, придобито и спечелено от него, освен тази изгоряла отвътре и със следи от кръвта и кожата му лека кола, от дърводелските му сечива до онази негова къща с цялото й обзавеждане.

  Тъй да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се е от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е една буболечка. Жал ми е да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам, как е съсипала живота й. Ето! Това постигна мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека. Ей тук се разминахме с теб. Остави ми колата, която го уби. Обгоряло отвътре купе със следи от горялото му тяло. И я направих отново кола, която да носи радост и кеф от живота. Кому? На първо място на мен!

  Благодаря на майка ми, която ми пожела да съм щастлив с тази кола, с която те, двамата с баща ми – докато я имаха, година и половина, са изпитали само отлични преживявания. Истина, майка ми държеше на мен, но към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, повече егоист, по-малко тактична откогато и да било. И си отиде на шейсет и три, все така вгледана в пейзажите от онзи неин живот с баща ми, който живееха бедни, но привързани един към друг и поради любовта, а не поради парите и вещите, придобити впоследствие, наистина щастливи.

   07.09.1996. 

  Вчера в три след обяд се събрахме на гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенницата Емилия.

Планирали да си купят кола за около пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха, би трябвало половината от тази къща да е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите от баща ми, които пренесоха от другото си жилище – четиристаен апартамент с просторна тераса.

  Виждам, дома на родителите ми с вкус подреждат. Доста пари похарчили: плоча бетонна налели, обновили ел.инсталацията, разширили, преустроили банята, нова мивка в кухнята излели, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на татко: четирикрилни два гардероба с надстройка, библиотеки, дивани, ракли, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното жилище, в което живяхме седем изпълнени с притеснения и болка години с Ася, майката на двете ми дъщери. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Ася два пъти прави опит да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Подкосяват ми се краката, като минавам покрай стаята им". И съм сигурен, че е било наистина така.

  Миналата седмица погребаха един от големите български актьори, българин по излъчване, сдържан, силен, нежен, Георги Георгиев - Гец. Отишъл си на 70 години.

  Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът тъмен; на сцената се изтърколиха травестити и уроди някакви, гаврят се с всичко и всички в България. За тях няма майка, няма баща. Весели гаменчета. В интервю актьорът Андрей Чапразов пряко се обърна към тези кукери: "Воните. Всичко, до което се докоснете, започва да вони". А публиката се прехласва по маймунджулъците, по тъпите просташки шегички. Манталитетът на янките! "Кое се търси, то си требе" – както би рекъл шопът.

  Народът – наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните деца по пейките отпред. Тихо като пред буря. Но буря няма да има; всеки приклекнал вътре в себе си и се ослушва като на война. Цените на храните седмично нарастват с по два до пет лева. Вихри се явна спекула. По телевизията сутрин и вечер ни съобщават за убийства, изнасилвания, крупни грабежи,катастрофи, аварии в мините и заводите. Рекетьори, изнудвачи от гетата, убийци, изнасилвачи, корумпирани държавници и все такива вести. Откъде се завихри тази пасмина, от какви цепнатини изпълзя?

  Всеки ден, чувам, съкращават работните места, закриват цехове и цели заводи. Опразват производствените халета, превръщат ги в търговски складове. Скъпите съоръжения за производство, цели поточни линии товарят нощем като крадци и ги отпращат незнайно в каква посока.

  Обикновеният българин едвам преживява, едва храни челядта си, а наркомани и мутрести типове, проституиращи момичета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения, купоните им завършват с побоища, стрелба, оргии. Разврат и пиянство. Властващи и престъпници взаимно си правят реверанси, а българинът тъпо мълчи. Кандидати да управляват България бол, с лопата да ги ринеш, а плодородната земя запустява, буренясва. Селяните масово си колят животните, че жито и фураж им не достига. Малките частни фирми, дето избуяха в първите месеци и години след онзи Десети ноември (1989), фалират заради убийствени данъци, заради убийствените лихви по обслужване на кредитите. Банките станаха котило за кредитни милионери. Идиотите източват кръвта на България към личните си сметки на Запад.

  Младите българи душа дават да изкръшкат от военна служба, да се махнат оттук. "Бедни" цигани вдигат думбазки конаци край улица "Ландос" и навътре из цялото Столипиново. Полицаите съвсем не са редът и законът, а безобидни чиновници в униформа, без самочувствие, че служат на реда и закона в държавата. Над главите им техните началници навсякъде из страната се договарят с бандитите. Следствие, Прокуратура, Съд се занимават с дребни риби от престъпния свят, докато едрите мафиоти са обслужвани от най-елитни адвокати, дори от депутати в Народното ни събрание. Образуват се самодейни младежки банди за убийство и грабеж. Чувам, спецовете в краденето през покрива на блока с алпинистки въжа и куки се спускат до набелязания за обир дом. Колега от началния курс извела за двайсетина минути бебенцето си долу на слънце и през това време с алпинистки въжа от покрива в дома й на осмия етаж крадецът задигнал пари, бижута, обуща, сватбената й рокля.

Моите три момичета: Вера, Надя и Ася, когато тежеше 42 кг.

  Чудни обири има напоследък и хората си приказват, че всичко се върши строго обмислено; жертвата е следена понякога месеци преди акцията. Моите съседи по участ в блока тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за гаражи и апартаменти днес са хит на пазара. Ала и това не помага. Бъбрим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат професионално, безмилостно; нищо не ги спира. Истински герои. Пък и да ги хванат, плащат на когото трябва и законът не ги лови.

  Който може, се запасява с храна за зимата и за очакваното драстично увеличение на цените. Трупат брашно, захар, олио, фасул, ориз в промишлени количества...

  Живеем в стрес. Престъпният свят води подла война с обикновения българин. А политическите партии правят всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на вярата и крепост на българщината всъщност се превърна в средство за търговия; оказа се, и висши църковни служители усилено се трудят да разпиляват българското ни племе. Инак призиви за обединение на нацията колко щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню; на практика именно тези самообявили се патриоти мамини вършат обратното.

  Това е преди всичко духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са следствие от избуялата лакомия, от страха и невежествената алчност за власт. България вече си няма духовен център, духовна личност за водач. Това е!

   12.09.1996.

   Страхувам се от: 
   - някой, дето ще ми поиска огънче, пък ще ми вземе здравето;
   - фанатично блеснали очи - на "сини" и на "червени";
   - хора, особено политици, които искат да ме направят щастлив;
   - хора, които мислят вместо мен;
   - хора, които се жертват за мен.

   13.09.1996.

  Да направиш от детенцето човек, който знае, не е трудно; трудно е от научения да направиш гражданин на Отечеството. 

  Сякаш нищо не се е променило... Преди цитираха Маркс, Ленин, Живков, сега във всяко слово от трибуните, че и в поезията ечи: "Дай, боже!", "Боже, помози!", "Ако е рекъл бог" или само "Боже", следвано от три удивителни, демек, велики чувства, трепет велик. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 uni 2019

Илюстрации:

- Последната фотография приживе на баща ми дърводелеца (горе);

- Баща ми с мотоциклета, възкресен от купчина старо желязо (долу).