ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

 ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

   Продължение

   

   17.08.1997.

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме там до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели, с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над нас, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа нямаше, само боклук и ръждиви тенекии, когато на пустия плаж с весел лай дотърча Роро, черното игриво псе на Ряпови, и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  По пътя към морето колата ми създаваше проблеми, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея стипчиво, но и крехко, подобно на ручей, скрито бълбука и се провира из високата гъста тръстика. И то бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато мина почти седмица от връщането ни в Пловдив и заничам към изтеклите дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно шета наоколо й, пилее пари в неговия си стил и "го раздава" мил, грижовен, доколкото разбирам от задъханите й преразкази. Имам усещането за опасно едро животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър между нас с нея всичко уж е наред, храмът си е на мястото, кръстът над камбанарията леко килнат и тази тиха драма у нея ми подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена.Не мога да знам, но и не искам да знам доколко важна е тази моя лична обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо тук не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма стойност. А защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко е в движение, константна е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и в напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не-е, не желая трохите от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да си плащам. И не съм слуга – каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист съм, надявам се, не безскрупулен. И въпреки това нещо ми се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не наближава моментът да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа на "Кардиф" при Венцеслав Бъчваров за набор, той е човекът, но и около Венци ухае на обсебен от щура амбиция на всяка цена да го оценят като литератор. Формата налице, съдържанието обаче бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме такива. Спасява ни изкушението да пускаме перки, като се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият: единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна. Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря – ако случайно Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил? Кеф! Спасителят Исус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с модни тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (стотина грама поне) на гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, висулки, тръненият венец и пр.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде много отвисоко. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на поета Спас – кмета на Пловдив Гърневски. И Спас, и Теди (Теодор Димитров – областен управител тук), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и папата с вселенският източноправославен патриарх ми се явяват под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; просто като обикновен човек, не си пожелавам участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от тъкмо прелюбодействалата Ева и Господ бог ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, проклел ги да страдат. Ала дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред кал и помия? Че какво ще е Любовта без страдание! Не мога и за миг да си представя благородство, което да не е минало през страдания, през страсти, т.е. през бесовете вътре в нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, няма как да не го знаеш – "Айша". Доста приятна мелодия, а нещо като сбогом. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в мърляво кафене покрай занемарения къмпинг на летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър. След дни на адска жега времето се бе развалило и ята от гларуси с разперените си огромни криле кръжаха над нас, а бяхме сами; или не, имаше и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки. Това нещо ми се е запечатало в ума, изплува винаги, само чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше към нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони с надпис "RFT". Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил преизпълнен с илюзии – и поради тази причина щастлив, ама наистина много щастлив.

  Пет дни изкарахме с Re. в крайно занемарената почивна станция, и при това в компания от местни досадници. Нали когато се готвиш за романтичен воаяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лелки се пришият към вашата любовна двойка! И там в онзи късен следобед или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Все едно още сме там, независимо от време и обстоятелства...

  Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше играчка – плюшено зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато се гушкаме в тъмното. Колата ми хич не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до ведомствената почивна станция и къмпинга встрани от нея, претоварени от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас до Балчик, Каварна, чак до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотели покрай брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук. Върви след това и не казвай, че дяволът е всъщност в подробностите!

   Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 uni 2019