СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (3.)

..Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... 

    Из Послание на ап. Павел до римляни, гл. I, ст. 30-32 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (3.)

    26.05.2000. 

  Не е толкова важно какво е казано; по-важно е как е било казано. В начина, не в думите, които лесно мамят, е Истината. "Господине, а пък те казаха, че аз лъжа!" – рече ми дребничката Илияна от моя V-е клас и ме гледа с широко открития си, все още детски поглед така, че буца ми заседна в гърлото, доплака ми се.    

      30.05.2000. 

  Обаждат се по домашния ми телефон вчера, понеделник, около 11,30 часа, два пъти звънят да ме канят да съм отидел в училището; дошли били от Регионалния инспекторат по образование, да разследват Случая Глория по жалбата на някоя си Емилия Бутова. Същата Бутова или Вутова пратила копие от жалбата си до г-н Министъра на Образованието. И разбира се, отидох. Къде ще ходя, та да не ида!

  Заварвам в шефския кабинет петима с делови физиономии: двама инспектори плюс трима от училищното ръководство. Канят ме да прочета жалбата, в която Бутова-Вутова настоява училищната директорка Игнатова да бъде наказана за... "бездушно отношение". Приложено виждам ксерокопие от две странички: "Книга за добро поведение в обществото" с нарисуваните красиво фразички на Глория и посвещението: "На Глория – с обич от V-е клас". Жалбата е подадена на 22 май от Бутова-Вутова, която се видяла с Илияна Заркова – уважавана служителка в местния Регионален инспекторат, като й представила нещата от своя гледна точка.  

  Колко ли сърцераздирателно ще да са представени нещата! Обръщам се към инспекторите: "И сте дошли специално за това!" (Никой от тези изискани дами и господа не си бе мръднал пръста преди три и половина години, когато ученик от моя VІІІ-б клас, 14-годишният Цанко Ечев издъхна, скачайки дрогиран от покрива на двайсететажния жилищен блок на улица Преспа 4, само на петдесетина метра срещу училищната сграда, а децата ни се зарибяваха от наркопласьори – добре издокарани господа с ланци и християнския кръст на врата, в луксозни машини, които паркираха привечер пред училището ни току преди да приключи занятия втората ни смяна ученици от горния курс. Писмото пратих тогава до общинската управа.)* "Да – казват, – длъжни сме да проучим как стоят работите по Случая Глория и да излезем със становище. Все пак г-н Министърът е уведомен!"

  Донесох от учителската стая непроверения все още куп писмени съчинения на моите петокласници по темата "Защо човек трябва да бъде вежлив". Четоха ги с внимание и в пълна тишина. Само Заркова от време на време се възмущава: "Хм! Виж ти с какво ги заплашвала майката на Глория!" В последвалия разбор на писмените съчинения пак Заркова като рефрен дудне: "Аз да бях на мястото на тази майка, по същия начин бих реагирала". 

 След този весел разговор, в едно от междучасията педагогическият съветник и училищен психолог Йоана Георгиева в училищната библиотека ми подхвърля на висок глас, тъй че да я чуят повече колеги: "Хайде да не казвам кои са изкарвали децата отпред! Позицията ти е недостойна". Психоложката ме сравни със СС-командите през Втората световна война, когато нацистките части подкарвали под дулата на автоматите жени и деца, атакувайки иззад живия щит противника.

  Седнахме с напористия млад поет и колега по английски Гален Ганев да пием кафенце в кафенето срещу училището, видя записките ми по случая, преписани на пишещата ми машинка. Вдигна очи: "С всичко съм съгласен, ама не трябвало да записват гадостите на Глория. Тук си противоречиш – цитираш апостол Павел, на злото да отвърнем с добро, а цитираните гадости на Глория не са знак за прошка. Като ще правиш добро, прави го докрай!"

  Казвам: Може и да си прав, очевидно не ставам за добрия самарянин. Помисли обаче какъв ще е иначе отговорът. Значи, ето маменце, натрихме им носовете на онези; подаръци ти поднасят, мазнят се. Момиченцето Глория кога ще се научи, че не е редно двайсетина хлапета да изкарва лъжци само за да излезе, че няма вина. Ай че детенце, видях го отдалеч два дена след случая, на самия празник 24 май –стърчи над другите, ячко, добре гледано, и доколкото разбирам от вперените в Глория очета, със самочувствие на господар и роден лидер.

  "Длъжни са, щом ще прощават твоите ученици, прошката да е докрай" – кротко се усмихва поетът. Май си прав, казвам, но не забравяй, живеем на Балканите. Канех се да река, но не му рекох: Опрощаваш ли докрай нечия злост, онзи там тръгва със самочувствие на победител. Фина е човешката душа. Ой, как ли ще да е подскочила майката на Глория от даровете! Да се смирим пред грандомана, а! Как би постъпил, апостоле Павле, бедни строителю на Христовата черква? Опитвам да си представя. Спрямо другите – дръзки в пренебрежението, в наглостта, ала усетят ли, надушат ли укор, тези тънкообидни парвенюта, новобогаташи и разпоредители на нещата са с рефлексите на праведния фанатик** – за да угоди на тщестлавието си, на егото си, готов е да разпердушини и попилее всеки, който не е съгласен с него.

  Училището не е само институция, но и храм. Ами ако по същия начин постъпят и родителите на моите ученици, какво ли би станало? Казах на двамата инспектори, повторих и потретих: грижата ми е да защитя не само учениците си, но колкото и странно да им се струва, да защитя и правото на Глория да бъде възпитавана в уважение към света, което е основа на същинското самоуважение.

  Че чуха – чуха ме, но дали разбраха?!

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 14 jan. 2019

–––

* Писмото писах като председател на учителската синдикална секция към КТ "Подкрепа", подписаха се доста колеги и от другия синдикат - СБУ към КНСБ. Когато отидох при тогавашния училищен шеф Иван Панайотов да се подпише и той, загледа ме с дълбок влажен поглед: "Виж сега какво, гледам, писал си се най-отгоре, ама от мен подпис не чакай, че там, където играят пари, човешкият живот нищо не значи; тук играят големи пари, тъй че не ме занимавай!"
** Оксиморон, стилистична словесна фигура: съчетание на взаимно изключващи се понятия. Не може хем праведен, хем фанатик; фанатизмът е злост срещу отсрещния, изключва праведността. Бел.м., tisss.

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)

...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... 

    Из Послание на ап. Павел до римляни, гл. I, ст. 30-32 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)

    24.05.2000. 

    

   Моят личен празник. Станах, обръснах се в банята и докато не са се размърдали съседите, провесих от моето балконче четириметровия трикольор, направих си силно кафе, запалих първата за деня цигара и седнах да подредя ей тези записки. Чудо голямо, ще каже някой. 

Толкова е свежо наоколо, че дори да не бе празнично утро, за мен пак е празник: то са ми най-хубавите минути от денонощието. Малък дар ли е изгревът на един ден! Че то си е цяло чудо. Подир час някой веселяк ще издуе до дупка чалгаджийска музика, ще заръмжат автомобилните двигатели, ще заехти просторът, ще се разбръмчат познатите звуци от свадлива реч цялата магия ще се разлети на късове. Спра ли да се възхищавам и любопитствам, да се изненадвам от света и човеците, за мен животът ще свърши.

  Празник е и за да си спомня за баща ми дърводелеца-мебелист Кирил. По неговия си мълчалив начин той ми внуши радостта да се трудиш и в работата, в движението да си щастлив, винаги открит за доброто и любовта в най-широк смисъл. Скромността е знакът му. Той е всичко онова, което с кротката усмивка на доверчив наивник отрича злобата на платените глашатаи на уж-демокрацията. Ще пална свещица и в твоя чест, татко мой, да се свети името ти на простосмъртен, който лежи под троскота в пловдивското общинско гробище. 

  Българите страдаме, защото престанахме да ценим нравствеността. Ценим идиота шут, че се гаври с всичко, освен с покровителите си. Чалката, въртенето на задник, люшкането на преливаща женска плът, мяукащите женствени вопли, сякаш призиви за любов. Ценим т.нар. бизнес-дама някоя си затова че успяла да измами ен-брой наивници мъже. Бесове плъпнали по улици и площади, алчността управлява държават, а нравственото се усамотило на островче сред море от душевна помия. Реша ви да повярвам някому, с всичката си строгост пред мен се изправя въпросът как да му имам доверие на този хубав човек, като се възкачил върху рамена на крадци, наглеци, лицемери, егоисти, предатели? Защо ни един от големите престъпници ето, толкова години демокрация, не е наказан, косъм не му е паднал от главата?

  За хората на властта говоря и за техните мекерета, които и по време на соца си бяха мекерета и доносници на политическата полиция, т.нар. Шести отдел на Държавна сигурност. А силно желая да са това, за което ни се представят. Но защо ми напомнят фразичка на Петър Кошутански, някогашен главен редактор на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра": Началник ли е, значи е правил компромиси със съвестта.

  "Нищо не напомня на милосърдието повече от алчността, ала и нищо не е по-различно" - Блез Паскал*. Според Блез Паскал, когато тълкува Светото писание, сюжетът на Библията е фокусиран върху тези две - милосърдие и алчност. И по този повод иде ми на ум случай и от мои си наблюдения. Една от даскалиците събрала пари от учениците си в класа и купила като дар за училището пластмасови сандъчета, посяла цветя. Харно, но някой изровил две от двайсетте й коренчета; и какво следва... Дарителката обикаля четирите етажа на училищната сграда и надълто и нашироко разказва с какъв мерак, с каква грижа събрала парите, как избрала и купила сандъчетата, китките с колко любов сяла. Вопли, вайкане на висок глас изпълват местата, дето сядаме учителите за десетина минути да поотдъхнем, да разтоварим напрежението от работата в клас.

  Естествено съчувстваме й. Но хленчовете продължаватвече повече от седмица, а историята се преразказва, допълнена със съмнения към този и онзи. Може от циганките чистачки някоя да е харесава цветята. Няма да е циганка, гъгне дарителката. Може да е дело на недооценен момък; пръстта е заравнена, не личи къде било коренчето, дете това няма да го направи! Тогава – казват – колега ще да е злосторникът. И многострадална Геновева артистично въздъхва: И аз тъй мисля. Някой "мил приятел" от колегите. Снощи пак цяла нощ не съм мигнала.

  Историйката – мижава като учителско самочувствие, но внезапно ме жегва: "Защо ли е било това дарение, дали вайкането на висок глас не е алчност по смисъла, както го тълкува Блез Паскал, размишлявайки върху пасаж от Библията?

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 14 jan. 2019

___

* Блез Паскал (1623-1662), френски математик, физик, теософ, теолог и писател, автор на сентенции, бел.м., tisss.

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (1.)

...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... 

    Из Послание на ап. Павел до римляни, гл. I, ст. 30-32 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (1.)

     23.05.2000.

     Дошла майката на някоя си Глория от ІV-д клас да се оплаква пред училищното ръководство, че няколко момиченца от V-е тормозели щерка й. Тези момиченца са мои ученички: Росица, Поля и Нина. Идва помощник-шефката да ми каже; обещах й да разбера как стоят нещата. В четвъртък, 18 май, т.е. същия ден, така и сторих: в часа на класния бях предвидил в плана си беседа "Светът на любовта", та свързах темата със Случая Глория.

    Оказа се, майката на Глория настоявала, че не едрото й момиче притеснява моите дребосъчковци, а напротив, те го тормозели. Това – в четвъртък сутрин. Същия ден предпоследния учебен час на следобедната смяна, като изслушах поне двайсетина от моите ученици, старателно си записах предизвикателните, обидните фразички на Глория. Пропуснах нарочно покрай ушите си темата за грубиянските й действия; предложих на децата от класа да постъпят така, както съветва ап. Павел: вместо със зло, да отвърнат на насилието с обич.

    Отначало не ме разбраха, казват: "Ама господине, тя ни рита, блъска ни с юмрук в гърба, пъди ни от училищната площадка, заплашва, че ще ни пребие от бой, обижда ни, а вие казвате: да отвърнем с обич!" Протестират вече не само момичетата, а и възпълничък хлапак; допълват го и други момчета. Цитирам им онова, което е есенция, съдържа се в глава ХІІІ на четиво от Библията. Накратко, с простички думи преразказвам им следното от библейския текст.

    Гл. ХІІ, ст. 2 и нататък... И недейте се съобразява с тоя век (което ще рече: не постъпвай, както постъпват днес мнозина, не отвръщай на злото със зло, бел.м., tisss). Не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите. Духом бъдете пламенни... Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете. Бъдете единомислени помежду си; не мислете за себе си високо, а носете се смирено; недейте се има за мъдри... Доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци... Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: "отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ". И тъй, ако врагът ти е гладен, нахрани го; ако е жаден, напой го; защото, вършейки това, ти ще струпаш жар на главата му. Не се оставяй да те надвие злото, но надвий злото с добро*.

  Предложих да обсъдят с близките си у дома и с приятелите си, а следния ден, петък, 19 май, да ми кажат какво са решили по следното предложение – да съберем пари, да купим подходяща книга за добро поведение в обществото, кутия луксозни шоколадови бонбони, букет цветя и това да бъде поднесено на Глория, чиято майка обвинявала и заплашвала моите петокласнички. Майката – по думите на Глория, се заканвала, че Росица, Поля и Нина от моя V-е клас ще бъдат изхвърлени от училището, където съм вече осемнайсета година учител. Предложих, и моите хлапаци бяха въодушевени от идеята: всички бяха склонни, с изключение на мрънкалото Петър, който отсече: "Това не ме засяга!" Приеха да обсъдят с близките си как да постъпят.

  На другия ден, петък, след урока по български в края на третия учебен час, без да питам, без да подканям, показаха ми събраните пари; и аз дадох. Две от момиченцата изтърчаха до училищната книжарница да купят книга за добро държание; с книжаря и неговата съпруга вече били обсъдили коя да е книгата; други изтърчаха да купят кутията с бонбони, а когато би звънецът, три от момченцата хукнаха към пазарчето за цветя. "А какви да са цветята?" – питат; предложих рози да бъдат. "А какъв цвят да са розите?" – питат; казвам: червени. "Защо! – чудят се. – Ами, червеното е цветът на любовта?" Да – кимам, – точно; каквото правите за Глория в този момент, с обич го правите, с любов. А те: "Но господине, едва ли ще го приеме както го мислим!" Та им казвам: Как тя ще го приеме си е неин проблем и е нейно право; вие не искате нещо лошо, правите го с обич и заради Глория; това е ваш избор; какво щяла да помисли Глория, си е нейна работа.

  Обсъждаме в броените минути на малкото междучасие дали да е надписана книгата, какво да й напишат, кой да го напише. Дружно решиха, най-добре ще е: "На Глория – с обич! От V-е..." И нека който желае, да се подпише. Виждах ги въодушевени от странната идея – нещо нечувано за нашите условия и манталитет: на грубиянщината, на издевателството да отвърнат по неприсъщ за простака и злостния благороден начин. Всичко това – през последните пет-десет минути от третия учебен час и първите десетина минути от голямото междучасие. О, каква еуфория ги бе обзела, включително и мен! Мека, ала неотстъпчива сила ги бе обзела.

  И ето ги моите палета, възбудени се скупчиха около мен: "Господине, а защо не дойдете с нас?" Казвам: по-добре сами, няма да съм вечно около вас; не сте малки; този урок нека да ви е за цял живот как да постъпвате в такива случаи; важното е от името на вас, оскърбените, да се чуе – че не таите лоши мисли към Глория, не само трите заплашвани момиченца, но целият V-е поднася тези малки подаръци в знак на помирение и обич.

  Между другото, Росито е един вид председателката на класа ми, Поля е отговорник за бележниците; избрали са ги съучениците им в началото на учебната година, тъй че две от трите набедени девойчета са с авторитет в тази паралелка. Глория точно тях нарекла курви; към тях били заканите и на разгневената майка, че ще ги изхвърли от училището като пачаври.

  Ирина – може би най-крехкото и миловидно момиченце сред децата в класа, поднесла даровете в присъствието на повечето ученици от двата класа ІV-д и V-е. Случва се това в последните няколко минути на голямото междучасие в петък. Ето думите на Ирина към озадачената Глория, която стърчи най-малко десетина сантиметра над съучениците си, а и над моите петокласници, просто си е едно едро, с добро самочувствие рано развило се момиче. Та дребничката Ирина се обръща към същата тази Глория със звънливото си гласче: "Глория! Поднасяме ти тези подаръци в знак на приятелски чувства и обич". 

  Идат при мен вкупом, а очите им искрят от възмущение... Шоколадовите бонбони Глория си ги натъпкала в устата. Букетът рози със замах и кикот изхвърлила през прозореца на класната стая, а посвещението от моя V-е чела на висок глас с омазана от шоколада препълнена уста, победоносно ухилена. Това – в петък. 

  В понеделник идвам в училище преди дванайсет, че имаме репетиция за предстоящия Празник на писмеността и културата. Към 12,30 се появила майката на Глория; дошла да се оплаче в кабинета на училищната шефка, обидена била и ще мести дъщеря си в друго училище, навсякъде из града щяла да разправя как подло тук се отнесли към дъщеря й. И училищното ръководство натоварва своя педагогически съветник да изясни случая. В присъствието на разгневната майка и с нейно участие педагогическият съветник Йоана Георгиева провежда в директорския кабинет поединично разпит с петнайсетина деца от моя клас.

   Все още не знам, че в класа ми се води разследване. Когато ме вижда в училищната библиотека, ето какво казва същата Йоана Георгиева: моите ученици ме били подвели, предоверил съм се, никакви реплики от сорта "педерасти", "курви" и прочие не е имало, нито заплахи към Росица, Поля и Нина, че ще ги пребият; накъсо, допуснал съм сериозна педагогическа грешка, случилото се е подигравка спрямо Глория, гавра над личното й достойнство, на всичкото отгоре, уронен е и престижът на училището, та приключва съветите си с назидателното: "Как да имаме авторитет, драги колега! Как да ни уважават хората!"

  Една от ученичките ми, с която разговаряли госпожа "следователката" и ядосаната майка на Глория – притеснителната, слабичка, болнава Илияна от V-е, идва при мен със сълзички в очите, и едва от нея научавам какво се е вършило зад гърба ми: "Господине, пък те ми казаха, че лъжа. Аз не лъжа, господине! Заканите не били от речника на Глория. Била възпитана и за пример, била отлична ученичка".

  Мнението на психоложката и педагогически съветник: Росица и Поля се държат със самочувствие, вирят глава, че те са прави. Как съм допуснал това да се случи? Доколкото разбирам, упрекът пак иде откъм майката на Глория. Ето това "вирене на глава" станало повод да се раздухва епизод, който според майката, иначе тя би отминала с мълчание и случаят би бил приключен, нямало да има последствия. Тъй се изразила клетата майка на Глория пред самата Глория и в присъствието на три от шефките.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 13 jan. 2019

___
* Библия, изд. 1983, с. 1400-1401.

 Текстът от песента в клипа:

И къде беше, синеоки мой сине?
И къде беше, мой малък любими?
По склоновете залитах на дванайсет планини мъгляви,
Вървях и пълзях по шест тъмни магистрали,
На седем тъжни гори в сърцето нагазих,
Пред дузина мъртви океани застанах,
Десет хиляди мили влязох на гробище във устата,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво видя, синеоки мой сине?
И какво видя, мой малък любими?
Новородено видях с диви вълци наоколо,
Път от диаманти видях, а на него нямаше никого,
Черен клон видях, с кръв, която все още капеше,
Стая видях, пълна с мъже, чуковете им бяха кървящи,
Десет хиляди говорещи видях, чиито езици бяха прекършени,
Бяла стълба видях, с вода цялата беше покрита,
Пищови видях и остри саби в ръцете на малки дечица,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво чу, синеоки мой сине?
И какво чу, мой малък любими?
Чух звука на гърма – изрева предупреждение,
Чух рева на вълна, която света можеше да удави,
Чух сто барабанчици, чиито ръце бяха пламнали,
Чух десет хиляди шепнещи и нито един - слушащ,
Чух един да гладува, мнозина чух се смеят,
Чух песента на поета, умрял във канавката,
Чух гласа на клоуна, плачещ в алеята,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И кого срещна, синеоки мой сине?
И кого срещна, мой малък любими?
Малко дете срещнах до мъртво конче,
Бял човек срещнах - черно куче разхождаше,
Млада жена срещнах, чието тяло изгаряше,
Младо момиче срещнах, тя ми даде дъгата,
Един човек срещнах, наранен в любовта си,
Друг човек срещнах, наранен със омраза,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

И какво ще правиш сега, синеоки мой сине?
И какво ще правиш сега, мой малък любими?
Ще се измъкна, докато още не е заваляло,
В глъбините на най-дълбоката черна гора ще отида,
Където много са хората, а ръцете им – все празни,
Където капките на отровата заливат техните води само,
Където домът в долината влажния тъмен затвор среща,
Където лицето на екзекутора е винаги добре скрито,
Където гладът е грозен, душите – забравени,
Където цветът е черният, а число няма,
И ще го говоря и ще го мисля и ще го казвам и ще го дишам,
И ще го отразявам от планината, така че всички души да го видят,
На океана тогава ще стъпя, чак докато потъна,
Но далеч преди туй своята песен ще съм научил,
И наистина тежък, и наистина тежък, 
и наистина тежък, и наистина тежък,
И наистина тежък дъжд ще завали.

1963 г. Роберт Цимерман (Боб Дилън)

ТЯ НЯКОГА МИ БЕ ЛЮБИМА

ТЯ НЯКОГА 

МИ БЕ ЛЮБИМА 

Онази, дето ме обикна и със лошотиите ми свикна,
и никога не ме прокле,
на вид със нищо не блестеше и сякаш не момиче беше,
ала готово да ме брани кокошле.

За мен какво ли не направи сред хора зли и с кофти нрави,
когато хващаше ме бяс;
когато боледувах, бдеше, за мен хранител-ангел беше
и с думи кротки ме тешеше в труден час.

Не Лаура, Лора, Мина… Откак самичка си замина,
тъй както и сама дойде,
години доста оттогава, ала от нея ми остава
най-скъпото за мъж достоен – дете.

Любов ли? Любовта отлита, понякога и без да пита,
порадвай й се как расте,
как разцъфтява като цвете сред калта и дъждовете,
ала дали желае да ти роди дете?

Ний всичките сме хора разни, но често скитаме се празни,
а уж изпълнени с мечти,
ала за да поникне цвете от бурите и ветровете,
не гледай само туй, което… блести!

Пловдив - столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 jan. 2019

НЕИСТОВО ПРИВЛИЧАНЕ

НЕИСТОВО ПРИВЛИЧАНЕ


Кажи, защо си толкова проклета,
зла, опърничава, ужасно гневна!
Нима не разпозна, че туй, което
към тебе ме привързва с дъх на роза,
с каишка от блестящо чер брокат,
изпъстрен с нишчици от чисто злато,
и нощем кара ме да се сънувам,
че бродя с пръсти плах по твойто тяло,
по твоите коси, тъй разпилени
върху възглавницата ми, та и не мога
да си поема дъх, да не усещам
дори насън как жажда ме изгаря,
макар да плувам в океан от страсти,
посети от разпътните жени…

Че туй, което и не заслужавам –
гнева ти, думичките ти противни,
предметите, захвърлени по мене:
строшени чаши, мръсните чинии
и тенджери с поломени капаци,
и твоите разкошни девет фусти,
сандалите ти с токове високи,
и деветте атлазени корсета,
червило, грим и сребърните шноли,
че с куп мъже пак женствена флиртуваш,
приемам като Божи дар, преглъщам
подобно грешник нафора във черква,
и силно унизен, съм тъй щастлив,
тъй весел, празничен и си шептя,
тържествено шептя „Здравей, Живот!”

Кажи, защо си толкова проклета,
зла, опърничава, ужасно гневна!
Нима не разпозна, че туй, което
към тебе ме привързва, е любов?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 jan. 2019

ЩОМ ЗАТВОРЯ ШИРОКО ОЧИ

ЩОМ ЗАТВОРЯ ШИРОКО ОЧИ

Илюзии ме връхлитат като дъждовни облаци;
всичко блести и тъжи и е влажно полето;
планините дремят като войници на поход;
завоевател на света си усещам сърцето.

Всичко с теб ме сродява, ти си някъде тук;
за пръв път усещам, че съм си аз целият:
няма го онзи свирепият, вълчият студ
и всяко знойно момиче може да е Офелия.

Нищо-нищичко всъщност не ми е ясно за теб -
какъв е ароматът и вкусът на целувките ти,
косите привързваш с розов ширит или черен креп,
и колко дълбоко у себе си допускаш мъжете?

Нощем вали ли, не мога да не мисля все пак;
дъждът много старателно полира дърветата;
навън е унило като в купе на нощен влак
и за всичко това причината е само у теб.

Някъде съм те виждал, зная; вече познато ми е
това чувство, което наранява като нож и стрела;
лежал съм с теб, без да сме били скъпи приятели,
ала ти отдавна (не знам защо) влюбена си била.

Вместо богоявленски снежец, дъжд вали -
на времето да му имам капризите!
Влюбя ли се, да знаеш, силно ще те заболи
и ще съжаляваш, че изобщо си ме виждала.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 jan.2019