СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)

...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... 

    Из Послание на ап. Павел до римляни, гл. I, ст. 30-32 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)

    24.05.2000. 

    

   Моят личен празник. Станах, обръснах се в банята и докато не са се размърдали съседите, провесих от моето балконче четириметровия трикольор, направих си силно кафе, запалих първата за деня цигара и седнах да подредя ей тези записки. Чудо голямо, ще каже някой. 

Толкова е свежо наоколо, че дори да не бе празнично утро, за мен пак е празник: то са ми най-хубавите минути от денонощието. Малък дар ли е изгревът на един ден! Че то си е цяло чудо. Подир час някой веселяк ще издуе до дупка чалгаджийска музика, ще заръмжат автомобилните двигатели, ще заехти просторът, ще се разбръмчат познатите звуци от свадлива реч цялата магия ще се разлети на късове. Спра ли да се възхищавам и любопитствам, да се изненадвам от света и човеците, за мен животът ще свърши.

  Празник е и за да си спомня за баща ми дърводелеца-мебелист Кирил. По неговия си мълчалив начин той ми внуши радостта да се трудиш и в работата, в движението да си щастлив, винаги открит за доброто и любовта в най-широк смисъл. Скромността е знакът му. Той е всичко онова, което с кротката усмивка на доверчив наивник отрича злобата на платените глашатаи на уж-демокрацията. Ще пална свещица и в твоя чест, татко мой, да се свети името ти на простосмъртен, който лежи под троскота в пловдивското общинско гробище. 

  Българите страдаме, защото престанахме да ценим нравствеността. Ценим идиота шут, че се гаври с всичко, освен с покровителите си. Чалката, въртенето на задник, люшкането на преливаща женска плът, мяукащите женствени вопли, сякаш призиви за любов. Ценим т.нар. бизнес-дама някоя си затова че успяла да измами ен-брой наивници мъже. Бесове плъпнали по улици и площади, алчността управлява държават, а нравственото се усамотило на островче сред море от душевна помия. Реша ви да повярвам някому, с всичката си строгост пред мен се изправя въпросът как да му имам доверие на този хубав човек, като се възкачил върху рамена на крадци, наглеци, лицемери, егоисти, предатели? Защо ни един от големите престъпници ето, толкова години демокрация, не е наказан, косъм не му е паднал от главата?

  За хората на властта говоря и за техните мекерета, които и по време на соца си бяха мекерета и доносници на политическата полиция, т.нар. Шести отдел на Държавна сигурност. А силно желая да са това, за което ни се представят. Но защо ми напомнят фразичка на Петър Кошутански, някогашен главен редактор на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра": Началник ли е, значи е правил компромиси със съвестта.

  "Нищо не напомня на милосърдието повече от алчността, ала и нищо не е по-различно" - Блез Паскал*. Според Блез Паскал, когато тълкува Светото писание, сюжетът на Библията е фокусиран върху тези две - милосърдие и алчност. И по този повод иде ми на ум случай и от мои си наблюдения. Една от даскалиците събрала пари от учениците си в класа и купила като дар за училището пластмасови сандъчета, посяла цветя. Харно, но някой изровил две от двайсетте й коренчета; и какво следва... Дарителката обикаля четирите етажа на училищната сграда и надълто и нашироко разказва с какъв мерак, с каква грижа събрала парите, как избрала и купила сандъчетата, китките с колко любов сяла. Вопли, вайкане на висок глас изпълват местата, дето сядаме учителите за десетина минути да поотдъхнем, да разтоварим напрежението от работата в клас.

  Естествено съчувстваме й. Но хленчовете продължаватвече повече от седмица, а историята се преразказва, допълнена със съмнения към този и онзи. Може от циганките чистачки някоя да е харесава цветята. Няма да е циганка, гъгне дарителката. Може да е дело на недооценен момък; пръстта е заравнена, не личи къде било коренчето, дете това няма да го направи! Тогава – казват – колега ще да е злосторникът. И многострадална Геновева артистично въздъхва: И аз тъй мисля. Някой "мил приятел" от колегите. Снощи пак цяла нощ не съм мигнала.

  Историйката – мижава като учителско самочувствие, но внезапно ме жегва: "Защо ли е било това дарение, дали вайкането на висок глас не е алчност по смисъла, както го тълкува Блез Паскал, размишлявайки върху пасаж от Библията?

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 14 jan. 2019

___

* Блез Паскал (1623-1662), френски математик, физик, теософ, теолог и писател, автор на сентенции, бел.м., tisss.