ЗАВЕЩАНИЕ (1972) Продължение 8

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

ПродълПродължениежение

CIII

Човек от нежност е създал

и мъката, и любовта;

вземи от тях по равен дял,

ще бъде по-щастлив светът.

Не вярвам никак в радостта,

на гръмкия възторг сестра

и внучка на преходността;

край нея втриса ме от страх.

CIV

Животът ми е страшно скъп.

Не бих го хвърлил в пропастта

за подвиг или луд от скръб,

но бих го дал за Любовта.

Умрял бих с песен на уста

като с гнезда отрупан храст,

целуван от цветя, листа...
Наивен бих изглеждал аз.

БАЛАДА ЗА ЧУЧУЛИГАТА

В чудесен ден роди се, расна

със младите зелени храсти,

над теб небето беше пряспа

на любовта.

Че няма нищо по-прекрасно

от младостта.

Ах, този свят, голям и светъл,

ту тъжен, ту детински весел,

ту златен денем, ту надвечер

от страст пиян,

когато всяко крехко цвете

гори от свян.

За кротките стада лениви,

за шушнещите млади ниви,

за коня с разпиляна грива

в лудешки бяг,

за морската вълна пенлива

и онзи бряг,

за стъпващите кротко в здрача

жени с разпуснати забрадки,

за селянина с двете крави,

за твоя Юг

ти, чучулиго, що направи

за всичко тук?

В дъжда моравата растеше,

а цяла ти от студ трептеше,

но песента ти бе утеха

и Божи глас,

че ще се люшне утре тежък

пшеничен клас.

CV

От Ева още туй остава 

женички млади и със чар,

женища дърти, цели крави,

моми и девственици чак

пресичат тайно в нощен час

реката на страстта пенлива,

и не във ладия от чам,

а голи, неспокойни, живи.

CVI

Старицата, що кашля кърви,

в зъбите стиснала душа,

и тя си спомня своя първи

любовник, с който спа в ръжта

преди седемдесет лета...

 Но после има втори, трети...

 Забрава тях ги сполетя,

че първият най-силно свети.

CVII

Не се съмнявам, има доста

жени с непоклатима чест,

но и пресмятане най-просто

показва, че се губят тез

в море от грешници, а днес

от вчера се не различава -

изпрати ли амурът вест,

плътта тъй бързо се предава!

CVIII

Ех, сочни устни с дъх на пролет,

гърди свенливи и бедра,

потръпващи във зноен полет,

от нищо ли не ви е страх?

Горчив плод с хубава кора

бе всяка наша луда среща,

 това по себе си разбрах,

но премълчавам доста нещо.

БАЛАДА ЗА ЗЛОЧЕСТАТА ЛЮБОВ

Кое накара двете кардалини

да свият на черешата гнездо;

живяха си безгрижно цяла зима,

а щом е пролет, трябва ли им дом,

и ястребът във сенчестия дол

защо се гуши с ястребката сива,

омръзна ли им синият простор?

Любов с усмивка истината скрива.

Кое дарява с нежен лъх дървото

и нивата, в полето изкласила,

и погледа замъглен към живота,

кое те кара плах да шепнеш Мила!

Тя може да е Ева или Лила,

за другите шега, за теб е грижа,

за другите без чар, за теб всесилна?

Любов с усмивка истината скрива.

Кое в батака мъдрия завлече,

живял до снощи честно по Аврама,

та дом, жена и своя син отрече,

тук може безутешно да гадаем.

До бялата брада моминско рамо,

той крив ли е? Навярно тя е крива?

Събуждат спор не само тези двама.

Любов с усмивка истината скрива.

Кое накара с пудра да замазват

кокетни баби древните си бръчки?

За не една наоколо приказват

как с внуците по храстите се мъкне,

как устните с притворна нежност бърчи;

не знае, старостта се не изтрива,

на гробища вони и само тънко

любов с усмивка истината скрива.

Кое накара Жулиен* да стреля

в съпругата на онзи мъж без време;

сам виждаш, братко, в меката постеля

грехът измъчва всяка вярна Ема,

 отрова пие страстният Ромео

край своята възлюблена свенлива

и лягат голи всички Дулцинеи...

Любов с усмивка истината скрива.

А теб самия кой ветрец подгони

чак в Добруджа да стенеш и да пиеш,

по-сенчест дол и по-дебели клони

да търсиш от простора да се скриеш?

И питам, всъщност кой вълната плиска,

кое превръща грозното в красива,

виновни ли сме грешните, и мисля,

любов с усмивка истината скрива!

БАЛАДА ЗА СКИТНИКА

До Варна** тези дни прескочих

след много зъзнене във влака.

Очаквах, някой ще ме чака,

но не заварих никой там

и тръгнах сам в дрезгавината

да търся някой, който знае

това, което не познавам

и все пак малко нещо знам.

До Варна тези дни прескочих,

до всеки град на таз планета

пътувах с влак или ракета

и не заварих никой там.

Бе тиха декемврийска утрин

и всичко чуждо, непознато;

единствен ли съм бил, не зная,

че все пак малко нещо знам.

CIX

За София не съжалявам,

ни за моминския й чар;

на Пловдив който ял е хляба,

на снобите не става цар,

но Пловдив с векове по-стар,

е десет пъти по-достоен,

че не залага на комар

душите на децата свои.

CX

Останеш ли задълго в нея,

ще ходиш жалко влюбен ти

и пак любов не ще намериш,

а гробищата на мечти;

Животът шумен, всъщност тих,

сред парвенютата безброй

зад тапицирани врати

се крие не един "герой"

CXI

и не един безумно смел

пишурко с възрожденски лик,

той Добри Чинтулов е чел

и нещичко тук-там от ЛИК***;

пелинът тук е по-резлив,

бозата – с най-възвишен вкус,

а търтеите – нагли, зли,

не бръснат ум, но бръснат кум.

CXII

На тази София дарявам,

макар в усмивка срамежлива,

най-искрената си досада,

която мълчаливо криех;

знам, има друга, не креслива,

но тя от мен не се нуждае;

поети жежки в лека рима

в стил рококо ще я изваят.

CXIII

Тук четири години светли

прошумоляха със крила

в аудитории неприветни,

сред банки, мазани със лак;

градчета скучни и села,

изпратили потомци крехки,

във София крещяха с глас

под пластове от модни дрехи.

CXIV

Парола Търси се! е вик

от Диоген до нас довлечен****,

изрича се с измъчен вид

и дебне се с очи Човека,

Купон, Момиче и Пътека,

Таван или Мазе, Котлон,

Кафенце и Колет далечен,

Приятел и Магнетофон.

CXV

А срещу Търси се обяви:

"таванска ниша за студент",

"под наем записки, пиано",

"носачи търсим на процент",

"статисти с весело лище",

"чистачи на помийна яма",

"коректор в печатарски цех",

"пазачи нощни търсим двама".

CXVI

Хей, весело студентско племе,

умирам аз, живееш ти,

работиш нощем, дремеш денем,

на лекции измисляш стих,

по улиците във мечти

унесено, пресичаш грешно...

Обичам те! Завиждам ти,

макар да си ми малко смешно.

БАЛАДА ЗА МАСАТА

Косата ти е вече сива,

ти в миналото си отиваш

и кучето от студ се свива

под твоя стар стол,

а зад усмивката ти крива

дочувам глух стон

Как весело и тъжно тече

животът ти! И ти си вече

пред прага на един далечен

спокоен стар път,

че няма нищо, нищо вечно,

ни камък, ни пън.

Таз маса тук отдавна знае

на младостта ти всички знаци,

какво под името ти значи

сърцето без връх

и че носил си нявга знаме

и в боя бе пръв.

Тя помни чашите със вино,

китарата на някой Дино

и панделките светлосини

край трепкаща свещ...

Че случва се подир години

да спомниш лик свеж.

Тук сядаше със свойта мила

и удряше със всичка сила

по масата с юмрука жилест,

а днес си тъй слаб,

че да разчупиш си безсилен

парчето чер хляб.

И тук зачена синовете,

под таз икона, дето свети

за Вярата от памтивека,

но крехки са те,

щом сбогом с масата си взеха

и даже със теб.

Не се сърди, не им прощавай!

Ти ще си тръгнеш, те остават,

от масата ти ще направят

един стар ковчег

и всеки дълго ще заравя

мъката по теб.

Но ти напролет ще израснеш

и ще напъпи твойта маса

край глух и с корени обрасъл

спокоен стар път

и някой ще бере цветята

от твоята плът.

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 9 jan. 2019

___

* Алюзии от световната литературна класика, в която ние, затънали до уши, си биехме майтап с образи и сюжети.

** В онези години Варна зиме бе отвратителен град, особено около жп-гарата.

*** Някогашно издание на БТА.

**** Около мензата на Софийския университет бе стълпотворение от гладни и безпарични провинциалисти, разменяше се всякаква информация и бе място за делови и любовни срещи; а като се налапаш, леле, че блажено състояние точно там, на изхода на Университета! 

***** Баладата е писана в с. Тригорци на 20 км. от Балчик, посветена е на Петър Ненов Петров (1917-1984), който на четири очи две години преди да издъхне, се притесняваше след смъртта зетят Гавраил и двете му дъщери да не разпродадат къщата и двора, буквално ме заклеваше: "Джорьо, гледай да не обърнат в пари къщата и двора. Къщата и двора на всяка цена да им останат". Бел.м., tisss.

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

От шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз,
със сто оченца шипката надзърта,
от теб кога целуван бил съм аз.

Макар пак януари, там ги няма
веселието, любовната ти страст
и може би е малко странно,
пияният май бил съм само аз.

Не знам това дали ще те нервира,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
след чужда смърт единият от нас.

Изпърха сипка, сух снежец се сипне –
оттам отдавна не минавам аз,
ала небе докато гледат ми очите,
ще помня теб и шипковия храст.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 jan.2010 – edited by 8 jan. 2019

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) Продължение 7

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

ДEЦА ИГРАЯТ В ГРОБИЩЕТО

Аз още помня как

накрая на града

растеше в дъжд и сняг

зелената трева.

Замръквахме в игри

с разтупкани сърца

сред смях или сълзи

в зелената трева.

Аз още помня как

под храсти и цветя

бе кът на любовта

зелената трева.

Запътил се натам
в най-тъжния си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.

XCVII

Боже, не живях ли кратко
сред приятели добри,
омагьосан с вино сладко
и с момичета в игри?
За какво ли съм ти крив,
та за мен не се досещаш,
нито почест, ни пари...
Зъзне тялото ми грешно.

XCVIII

Марио, Папаза, Ицо*–
о, мъдри рошави глави,
къде сте вие! Като пилци
се пръснахте на вси страни,
последният ми час звъни,
а вас ви няма, гладни, смели.

Ще пукна тук с отчаян вид,
и пак не мислите за мене.

XCIX

Звездите тук ми са свидетел,
че често споменавам с гняв
наивната ви добродетел,
и мисля, че в това съм прав.
Нахапал залъка корав
на всекидневието скромно,
изгубих онзи весел нрав,
но ми остана весел спомен.

C

На тях е носната ми кърпа,
да трият подир мен сълзи
в носа си с пръсти да не бъркат,
когато грижа изпълзи.
Папаза по е мързелив,
затуй моме му пожелавам
от сой богат, с език резлив.
Той друго и не заслужава!

CI

На Марио пък е онази
протрита риза с черна роза;
от дърти дами да я пази
и сам с лъжи да се не трови!
На Ицо нищо не оставям,
че зная, няма да се блъска
и кариера ще направи
на бай Радой с добрите връзки.

CII

За тез и други неспокойни
деца на улицата строга –
коварни, гладни, непокорни,
готови да кълнат и бога,
не ще развалям тук облога
и с морен жест ще призова,
надигнал се едва от гроба:
Четете мъдрите слова!

БАЛАДА ЗА НЕСРЕТНИЦИТЕ

Щом нуждата те спипа яко
без кьорав лев и без купон
и не откриеш цицка с мляко,
ни щедър някой биберон,
досаден става всеки тон
на стилните ти маниери...
Но спазвай мъдрия закон,
и все пак изход ще намериш.

От студ щом зъбите ти тракат
напук на вехтия балтон,
напук на светещия в мрака
на стаичката ти котлон,
спомни си: въглища, вагон;
с лопатата не ще трепериш,
ще смъкнеш честно някой тон**
и все пак изход ще намериш.

Щом някога и с двата крака
се хлъзнеш по коварен склон,
оплел конците като сврака,
оплаквай дните си със стон,
не чакай поздрав, ни поклон;
прости се с подлите химери –
признай си всичко като поп,
и все пак изход ще намериш.

Единствено от смърт и гроб
не ще откриеш изход верен,
но днес си силен като кон,
та запази добрия тон
и все пак изход ще намериш.

Следва

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 8 jan. 2019

___

* Бяхме ехидничеща почти бохемска компания от бедни студенти: Марио (Марин Маринов от Сливен), Папаза (Димитър Папазов от Ямбол), Ицо (Христо Джелепов от Ивайловград) и мое сиятелство (от Пловдив), който поработваше на хонорар из столичните вестници. Трийсетинагодишният Марио се наемаше за асистент-режисьор в Киноцентъра на Витоша и "преживяше" любовен роман с възрастна около 55-годишна дама, професор, при която по-късно защитавах дипломната си работа, събирахме стотинки, за да се яви на срещата с професорката, понесъл букетче алени карамфили и да я заведе на представление в учебния театър на ВИТИЗ с изкрънканите дявол знае откъде два билета гратис. Папаза като пчеличка трудолюбиво бе събрал в халваджийско тефтерче имената, навиците, капризите и телефонните номера на три дузини богаташки щерки, които учеха в университета, заделяше си парици да отведе в що-годе сносен ресторант някое от тези кокетни момичета с цел евентуално да се върже изгодно за парите и властта на генерала, министъра, партийния княз или който там се случи да стане евентуалният му тъст, на булката татенцето й, оладжак, както казват турците. Ицо денонощно бленуваше да стане един ден кинорежисьор от световна класа и в огромен тефтер с твърди корици вече беше нахвърлял първите наброски за бъдещия си сценарий, успял беше да се свърже с Радой Ралин, даже да се сприятели с него. Между нас се размотаваше по софийските улици и един изключителен свенливец, чието име ми се губи, май Митко се казваше, едничък студент на световно светило от сферата на ядрената физика, та го бъзикахме ние нашичкия свенливец: "Братче, ако руският ти професор вземе, та пукне, оставаш единственият на света, дето ви ги разбира тия мътни работи; няма ли да ти е кофти, че ще си като Петкан без Робинзон Крузо на пустия остров?"

** Останеха ли без пари, някои от нас търчаха да ринат въглища от вагоните на Подуенската товарна гара. 
БЕЛЕЖКА: На снимката долу е Славка, студентка от Пазарджик, последната от авантюрите ми в онази София на есента през 1971 г. Бел.м., tisss.  

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) Продължение 6

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

БАЛАДА ЗА ДЖЕНДЕМ

ТЕПЕ И РЕКА МАРИЦА

Тъй горд съм, ти свенлива,
от камък аз, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми;
но моят връх небето гони.

Почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, а погледни
как ме отбягват тъй далече,
че от самотност стена вечер.

По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.

Ти ромониш, а аз – в сълзи,

единствен лишеят пълзи,
без милост слънце ме жари
и моята снага гори,
а щом завие вълчи вятър,
под лед се криеш, аз оставам.

Защо все бързаш! Накъде,
по кой въздишаш нощ и ден?
Не знаеш нито миг покой
ни в зимен студ, ни в летен зной.

От камък цял, стоя вкопан
в земята черна тъжен, ням.

XС

Не бих желал с усмивка тиха
да си отида от света;
видях как странни хора виха
с широко зейнали уста
срещу зората и нощта,
и страшен пропуск ще направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей...



БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ


Като гадаете съдбата си над чашката кафе,
за мен си помислете, къде съм тази вечер,
добре ли съм, приятели, в стария кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.

Като се виждате прекрасни, обзети от възторг,
за мен си помислете, не ми ли е студено;
и аз съм любил някога и плакал за любов,
а всичко си отиде с отлитналото време.

Като мечтаете за слава и приказни страни,
за мен си помислете, дали от радост пея;
зората пръв посрещам и пълня вашите дни
с веселие и шум, а ето, за другите живея.

Като обричате на нещо сърцето си без страх,
за мен си помислете, дали не се страхувам,
че времето безгрижно ще хвърли шепа прах
и бръчки ще поникнат от клетви и целувки.

Като се радвате наивно на шарения свят,
за мен си помислете, тъй стар, унил, проскубан;
и аз за много нещо се мислех като млад,
а вече пукнат грош не вярвам и да струвам.

Като си лягате в завивки, напълнени със пух,
за мен си помислете, защо все пак живея;
признавам, като всички предал бих богу дух,
но лесно не умираш, умееш ли да пееш.

XCI

На нацупените устни
ланска слама завещавам;
знае се, че по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирайте със сладко
и с мазоли по-корави,
мили синковци на татко!

XCII

И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнство е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.

XCIII

Кажат ли, тук няма длъжност,
значи, ходом марш напред;
"Тодор Климентов* не лъже",
значи, нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски* свива",
значи, честен млад поет;
"музата му – приказлива",
значи, тачен е навред.

XCIV

И така от ден на ден
в спорове човек укрепва,
че за слава е роден,
не с обозите да крета.
Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халостни патрони стреля
по врабците, разбери!

XCV

София била море,
супа, пълна с вкусни мръвки;
туй, що може да гребе,
нямало трева да дъвче...
Тук въпросът е такъв, че
думата ми ще реши:
ще завърже, без да цъфне,
само който не греши.

XCVI

Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да ходиш пеш,
да не пиеш и кълнеш,
честен-трезвен да въздишаш!? –
праведен ще си умреш,
няма да цвърчиш на шиша.

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 jan. 2019

___

* Двама от дузината безпарични обесници, кръжащи през 1969-1971 г. около студентския вестник "Софийски университет". Бел.м., tisss.

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) Продължение 5

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

LXXV

И досега си спомнят често
как дядо ми, прострян в пръстта,
заровил нос, изглеждал весел,
ужасно весел пред смъртта.
Това е трайната черта
на целия ни род, у нас –
с добре раззинати уста,
усмихнати в коварен час.

LXXVI

На старата Невена искам
да поднеса надгробен стих,
че по душа ми бе най-близка,
хем весела, с характер тих,
сърдечна, жизнена такава
 с излъчване на доброта.
Сълза от мен тя заслужава
в горчивата си самота.*

LXXVII

И друга тук да спомена –
с косици, сплетени на кок,
петима сина таз жена

дарила беше със живот.
Старешки, с архаичен слог
от нея помня куп писма.
Без близък влезе и без бог
край Лом** в коравата земя.

LXXVIII

От мъж, чието име нося –
чиновник дребен и миньор,
да беше жив, с два-три въпроса
разбрал бих как и с колко зор
мъжът успява да е горд
дори предаден и проклет***.
Но ето, следващият спор
очаква неспокойно ред.

СПОР ЗА ГОРДОСТТА

LXXIX

Съдбата картите размесва –
кокетка дърта и без срам,
един погубва в неизвестност,
а друг въздига като храм.
До днес нечестно не играх
с валето, дамата и попа,
а виждам, козовете сбрал,
по масата друг някой хлопа.

LXXX

И му разтваря – срамота! –
съдбата тежките си порти,
Ахил подлага сам пета,
Офелия тресат я вопли;
а ти със зъби си се вкопчил
в сърцето си за своя пай.
Жестоко плаща гордостта си
беднякът, и това се знай!

LXXXI

Синът на Робов – Валентин,
синът на Зарев – Владимир****
и тъй нататък всеки син
на татко с име и пари
не се коси, не се мори.
Не се сравнявай, драги, с тях,
не ставаш и за чеп дори –
глупакът предизвиква смях.

LXXXII

И те се чувстват недоволни,
и кръв струи от всеки ред
на хора патетични, волни,
а ти не си признат поет,
че нямаш още ни куплет
умилни стихове в "Септември",
ни в "Пламък" си добре приет,
та зарежи я тази тема!

LXXXIII

За "Пулс" да не говорим; виж,
творби на автори с пера
в нахакан стил "село Мъглиж" –
работника наричат "брат",
  със гневни възгласи, с "ура"
възпяват, бият се в гърди...
У парвеню да търсиш срам!
Защо ги споменаваш ти?

LXXXIV

– Смири се. – Думи не губи!
– Поспри! – Не, никого не чакам.
– Главата си в стени не бий.
– Чекръкът на Историята трака.
– Затъваш в сплин и с двата крака.
– Но нищо калпаво не скрих.
– Описвай себе си, не мрака.
– Аз цял съм в този мрачен стих.

БАЛАДА

По дяволите, Франсоа Вийон,
знам, не подхожда този тон
на бръчките ти некрасиви
сред толкова поети мили.
Защо ли стенеш и кълнеш?
Самотник някъде ще мреш
и никой няма да си спомня
за твоята сълза огромна;
и под плешивия ти лоб,
Чудако, ще копаят гроб
и ще те бесят из горите,
пред замъците, ведри, сити.

По дяволите, Франсоа Вийон,
не ти подхожда гневен тон.

LXXXV

О нежност, колко си ни нужна,
как скъп ни е отнесеният лъх
на южна вечер теменужна
с луна като опънат лък,
с река, в която ромолят
небе, звезди там потопени,
и аз съм плът от тази плът,
разбит на късчета от време.

LXXXVI

И колко неуместно е това,
подобно реквием звучи,
сантиментални някакви слова
на млад глупак със светнали очи.
Къде е поривът лъчист,
реката бистра де е днес;
и тишината в теб квичи
подобно стар премръзнал пес.

LXXXVII

За теб седемдесет и втора
горчиви хапки отреди –
със себе си да се пребориш
тъй както никога преди;
сега – и криво да седиш,
дали около теб е чисто,
макар високо да гради
това, което беше низко?*****

LXXXVIII

На всички веселяци днес,
в дворци живеещи охолно –
ни пукнат грош е тази чест,
щом любовта убива подло.
Играе шутът важна роля,
която прави го богат
 върху човешката неволя  
във нашия двуличен свят.

LXXXIX

Фасонът, модният костюм,
уиски, сластните жени
и пурата от скъп тютюн –
не може туй да не плени
младежа с румени страни.
Но боже, колко мъка има
в човека, страстите сменил
с разсъдък, хладен като зима!

БАЛАДА ЗА ЖЕНЕНИЯ МЪЖ

Ако за нея не шумя на глас,
суетно не въртя ръце
и не изпадам във екстаз,
със сгърчено от страст лице –
ще кажете, че без сърце
живея в безнадежден хлад...
Макар без опит, доста млад,
готов съм да поспоря с вас –
щом с нея чувствам се богат,
нима не я обичам аз!

Година мина оттогаз,
едва си спомням всичко днес -
обиди, караници, мраз,
редица месеци без вест;
горчилката е като пес:
изгониш го, той пак търчи
към теб с невесели очи...
Но съм готов да споря с вас:
щом с нея чувствам се щастлив,
нима не я обичам аз!

Видях я във тревожен час,
бе в осми месец и с корем;
извиках я, дойде у нас,
готова да се съберем.
Жената е добър ярем
за мъж, опасно вироглав.
Сега се питам, бях ли прав?
Но пак готов съм с всички вас
да водя спор суров и здрав –
нима не я обичам аз!

Вали и грей, и пак съм сам,
един улегнал мрачен ням,
понасям своя дълг голям
и тя над мен оказва власт,
дете прегърнала със плам...
Дори грехът й да не знам,
нима не я обичам аз!

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 jan. 2019

___
* Невена от Перущенския род Хаджи-Трендафилови, по-голямата щерка на оцелелия в клането през Април 1876. петгодишен Гочо. Когато беряла душа, притискала се до коравата длан на дядо ми и през хрипове шепнела: "Не ме оставяй, Борьо, не ми се умира". Надвечер жените около нея се сбираха на приказка. Надсмиваше се над непредсказуемите геройства и хвалби на дядо ми с късата задевка: "Ръц, Боби!" Толкова се настрадала с него, че по някое време носи в пазвата си торбичка с отрова. Като първи внук и все край нея, ни веднъж не я чух да му каже дума напреко. В последните си години беше станала кожа и кости.

** Господинка Бояджиева от Харманли, заровена в старопиталище край Лом; за белег гробарите турили речен камък, че не се явил ни един от синове, снахи, внуци (сред които и пишещият). Най-бедните в махалата, въпреки че мъжът й бил бирник. Строго се държала с петте си сина. Кога се ражда последният, водят бездетно семейство бургазлии да осиновят бебето (моя баща), а тя – още лехуса (до двадесетия ден подир раждането), се надигнала гневна: "Това дете само през трупа ми ще излезе от този дом". Като изпраща 22-годишния Кирил на фронта през зимата на 1945 г., дала му евтина хартиена икона на Господ.

*** Три години преди да се пенсионира, дребният данъчен чиновник гарантира кредит на свой приятел, и като не изплащал вноските аверът му, дядо ми зарязва чиновничеството и слиза в мините на Златоград да изплати чуждия заем. Изплати заема и скоро след това се помина. Заклевал синовете си да странят от политиката, че политиката, казвал, е мръсна работа за провалени хора. Честният човек си гледа дома и семейството, не се занимава с политика. 

**** Някогашни състуденти в университета, 1967-1971 г.

***** Човекът не искаше да се жени и впрягането в брачния хомот бе придружено с вой, тръшкане, биене на глава в стени и врати, къчове, сцени на гняв, следвани от сцени на горещо разкаяние. Бел.м., tisss.

ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – Продължение 4

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

       Продължение

      ЕПИТАФИЯ 

      510 години след Вийон

LXVII

В земята скелетът му гние,
а не във гробница с цветя:
тук беше Георги Бояджиев,
и в нищо с нещо не блестя,
смъртта с раззинала уста
посрещна, без да е герой,
бе неизвестен на света
и неизвестен ще е той.

LXVIII

Под камък бял лежи нещастен,
заспал спокоен най-подир;
ядат го червеи безгласни
и тялото му нежно гний.
За корените сладък пир
са днес очите ненаситни –
не спирай, просто отмини,
тук вече няма нищо скрито.

LXIX

Белеят костите отвън,
учуден черепът му зее,
косите бухнали са сън
и ветрове из тях не веят.
Тук птици не летят, не пеят,
тук всеки крясък е заспал,
тук слънцето дори не грее,
тук лепне първобитна кал.

LXX

И той е любил без насита
и мразил страстно, и мечтал;
каквото в този свят изпита,
и ти ще го изпиташ сам.
Светец не бе, не беше крал,
макар да харчеше без мяра.
Отплюй и отмини без жал
край гроба му и се разкарай!

ЗА СМЪРТТА

LXXI

Безкрай суетна, пищна слава
изгнива в гробници и пръст.
Чела, обкичвани със лаври,
днес кичени с чер дървен кръст,
не виждам ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия опъва ръст
и някой с титли украсен!

LXXII

Смъртта е най-демократична –
от всеки взема по веднъж
това, което е най-лично,
и тъй от цъфналата ръж
на любовта отлита мъж,
или жена, кой знай защо,
тъй както есенният дъжд
расте от някое блато.

LXXIII

Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен, сложен сладък свят!
Роден, живял, издъхнал – мост,
по който тичаш, земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
върви над тях орачът прост
и хвърля живи семена.

LXXIV

И тук е моят оптимизъм –
макар усмихнат и жесток,
с ирония и страст навлизай
на мъртвите в леса дълбок.
Те пазят не един урок
за младенеца горд, зелен
и много дълго дават сок
на кълна, лудо устремен.

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 5 jan. 2019