Публицистика – ЕСЕТО, КОЕТО ТАКА И НЕ НАПИСАХ

ЕСЕТO, КОЕТО ТАКА 

И НЕ НАПИСАХ

   Tодор Ряпов: Какво ще рече "опричник" на български език?

   Г.Б.: – На 3 дек. 1564 г. Иван Грозни напуска Москва, като отмъква със себе си хазната, царската библиотека, иконите, регалиите (символите на властта). С приближените си се настанява в селото Коломенское, където стои няколко седмици. Мести се в град Александров и на 3 януари 1565 г. се отказва от престола, обявявайки, че причина за това е недоволството на болярите, войводите, църковния клир. На 5 ян. при Грозни дотърчава делегация, начело с архиепископа Пимен, която кандардисва царя да се върне на престола. Когато през февруари 1565 г. Иван Грозни се връща в Москва, предприема крайни мерки срещу т.нар. "изменници", конфискува им имотите и създава т.нар. опричнина. През тази 1565 г. Иван IV Грозни определя част от Русия за територия под прекия му контрол, без намеса на аристокрацията при управление на тези области.

  Опричнината обхваща около 1/3 от страната, включително най-богатите земеделски райони, част от Москва и някои от големите градове на Русия. Областите, които все пак царят оставил под контрола на аристокрацията, са назовани земшчина. Опричнината се управлява от служители на царя, т.нар. опричници. Точно тези царски слуги облагат населението с данъци, като всяка съпротива подтискат с жестокост. В резултат обширни райони се превръщат в пустош, значителна част от жителите им предпочита да се изсели, което води до спад в държавните приходи. Нещо подобно в ХХI в. се случва с България. Само дето нашите опричници се наричат демократи и следват "европейските духовни ценности", които се командват от САЩ. 

   T.Р.: – Чета, че някой си Игор Стрелков бил "опричник на Путин".

   Г.Б.: – Опричник в случая ще рече кандидат да заеме ролята на Путин в днешна Русия. През далечната 1573 г. Иван Грозни премахва опричнината, екзекутира неколцина видни и нагли опричници, а малко по-късно твърди, че опричнина никога не била съществувала.* Дето се вика, пито-платено, кой ял-ял, кой ебал-ебал, кака вече се омъжи!

  През януари 1998 или 1999 г. по повод годишнина от появата на местния младежки вестник (5 януари 1959 г.) събрахме се в ресторанта на втория етаж на пловдивския хотел "Лайпциг" ние, колеги от "Комсомолска искра". И там по поръчка на Георги Яков (1941-2007) – бившия главен редактор, по онова време вече шеф на Общинско предприятие "Фотография" (после му стана собственик), бившият сътрудник Румян Шишманов, фотограф на хонорар към редакцията, нащрака няколко фото-ленти. Седмица по-късно Яков ми се обажда по телефона да ида в офиса му срещу Чифте баня да си взема приготвените за мен снимки от сбирката. И докато точим лаф-мухабет, Гошо – Бог да го прости! – вмъква ей тази фразичка: "А жена ми, като гледахме снимките, каза, че имаш вид на типичен разночинец".

  Нищо не рекох, че още не знаех разночинец що е... А се oказа ето какво! 

Разночинци – междусъсловна категория в Царска Русия през XVIII-XIX в., състояща се от откъснали се из социалната си среда духовници, селяни, занаятчии, дребни търговци, чиновници, обеднели дворяни. След 1840 г. оказват влияние върху обществения и културния живот, превръщат се в основен социален слой при обособяването на новия тип интелигенция.**

  Преди да се оженят, Венета – жена му на Гошо Яков, заемаше в ОСИК*** миниатюрна като кибритена кутия канцелария току над Спортния магазин срещу пловдивския "Дет-Маг" заедно с бъдещата сестра на Майка Тереза за млади и недотам млади местни и общонародни братя и сестри по перо, Св. Божана Апостолова Преподобна – настоящ собственик на издателска къщурка "Жанет-45", поетесса, меценат, общественик, хубав човек, който умее да се изказва по разни поводи. "Мила ми Венетo" по онова тягостно Бай-Тошово време беше хубавица. Клюкареха завистници – честолюбиви михлюзи, които по цял ден киснеха пред чаша бира или най-евтина ракия в култовото кръчме "Кристал", че му кръшкала с млади мъжкари. Ама от некадърници с претенция какво ли друго можеш да чуеш!

  Като главен редактор на вестник "Комсомолска искра", Гошо Я. и за мен си беше идеалният кофти характер и досадник; далеч по-късно го видях в златиста розова светлина – готин, че и влюбен до полуда в нашето местно пловдивско "Льоко, Льоко-о, що злагаш на нас, сиганти" (Локо, Локо, защо излагаш нас, циганите); май в управата на местното футболно дружество "Локомотив" беше фактор известно време.

  Днес от сабахлен си губя времето с две манджи, a от седем до дванайсет в ума ми се върти есе на тема "Чувство за справедливост". И вече леко ме понаболява глава, че се разочаровах и от себе си: домързя ме да си седна на задника и да запиша мижав текст с епизоди от четири-петгодишната ми възраст, та досега.

  Т.Р.: – Изпрати музика и сядай да го възстановиш.

  Г.Б.: – Както съм обяснявал някога и на чаровната Re., имам усещане, че канал от информация се отваря току над кратуната ми, понякога – и в най-неподходящ момент. И ако не се отзова на предизвикателството да седна и да запиша това послание свише, почва да ми се гади чак. До утре сутрин не ми ли избледнеят картинките в ума, може и да го запиша.

  Т.Р.: – Като Мохамед. Получавал указания от Джебраил; нали и Мохамед, получавал гърчове и видения!

  Г.Б.: – Даже му осигурих и мото на това есе, заради което до кафето съм диктисал сборника "Фрагменти" на Атанас Далчев (1904-1878), че да си го препиша оттам дословно****. Вкратце то звучи ей тъй: "Човек, обладан от чувство за справедливост, е чудовище за своите приятели и близки".

  Т.Р.: – Дерзай!

  Г.Б.: – Вчера сутринта по Нова ТВ имаше доста интересно лично за мен предаване, мухабет in live как се изграждала психиката ни от най-ранната ни детска възраст (до 4 г.). Имаше и онагледяване на смисловите връзки, които в тази крехка възраст се образували дълбоко в съзнанието и оттам значи, за цял живот. 

  Та си размишлявам напоследък: поради что от най-ранното ми детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмното си представях епизоди от война, от кървищата на фронта – разорана нива, където се сражавал баща ми (генетична информация може би), макар моят сдържан дърводелец да не обича да говори за фронта и ей тъй на, с ченгел съм му вадел думите и самоотвержено съм се наливал с неговата люта домашна ракия с цел да изкопча някоя подробност, детайл из преживелиците на онзи 22-годишен някогашен харманлийски момък, пратен да загине като редник на фронта.

  Майка ми пазарджиклийката била "истинска читанка", зубрачка, направо казано. Втръснало ми беше да я слушам как ми обяснява какво ли не и все да ме поучава. Беше ме окупирала до трето отделение (ІІІ клас), когато се отървах от майчиното й опекунство, че най-сетне, слава на Бога, я приеха в елмонтажа на пловдивския Електроапаратурен завод срещу жп-гарата. Инак, докато като детска учителка заместваше този и онзи по за месец-два из детските градини на Пловдив, както квачка пиленце от четиригодишен ме влaчеше все подир себе си. 

  Та си мисля, писането ми е дар от нея, от склонността й да чете. Заради нейния калпав "дар", дето дотук само неприятности ми е носил, израснах саможивец, който се бори с нормалната хлапашка склонност към пакости, сбивания, щуротии. Не че не съм вършил пакости, не и че съм странял от онези момчешки сбивания и идиотщини, но ех, могло е повече, мно-о-ого повече, да.

  T.Р.: – Нали за теб всичко е игра... около теб?

  Г.Б.: – Eто с какво смятах да започна това есе...

  От петгодишен (от 1952 г.) майка ми ме изпращаше да нося на баща ми в пазарска мрежичка обяд и парче хляб от сумрачната дълбока изба на ул. Ниш № 4 (пресечка на ул. Пещерско шосе в подножието на Джендем тепе) в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. Франклин Рузвелт № 10, в пресечката срещу днешния Дом на културата "Борис Христов". И значи, там, когато баща ми вече бе калфа, имаше двама чираци, които си биеха майтап с висок кокаляв циганин: Васил се казваше, мотаеше се всеки ден по обяд наоколо в дълъг до петите оръфан балтон, а имаше благо лице и все такъв един... наплашен, все едно са го гърмели.

  Веднъж пак по обяд, докато се въртя край трите тезгяха и ровя за някое трупче из талаша в работилницата на Радичев, двамата зевзеци взеха да нападат мангото, че им откраднал нещо си, а бе, липсва, тъй че няма как, само циганин може да го е свил. И онзи мига-мига на парцали, кълне се в децата си, че няма такова нещо, че макар и циганин, той не краде. Слушам, гледам, човекът се бие в гърди, наляха му се очите със сълзи. Спуснах се първо срещу онези двамата да го отбранявам, а те ми се хилят, един друг си смигат. Втурнах се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмрук в корема този мой баща дърводелец – дотам можех да му стигна, и му крещя с все сила: "Що не го защити, а! Що само стоиш и мълчиш?" 

  Любопитно ми е дали усетът за справедливост, за редно и нередно ни е рефлекс, с който си идваме на този свят, или този усет се придобива чрез възпитание. Защото от над трийсетгодишната ми даскалска практика съм се налюбувал на милички на мама и тате дечица от ІV, та чак до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се едва-що на този свят, и вече готово да изнудва, да се гаври, завършен подлец, лицемер, измамник, тарикат, доносник, предател.

  T.Р.: – Май че си е по рождение, но после човек може и да го загуби.

  Г.Б.: – Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "твое". С други думи, израстваме първо именно като егоисти. Егоизмът ни е част от природата, основна част, иде оттам, дето са бесовете, жизнената ни енергия. А замислял ли си се що е Любовта! Любов е да пренебрегваш себе си заради друг. Ей това е великолепието на християнската вяра.

  T.Р.: – Израснал съм в многочленно семейство и нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

  Г.Б.: – И когато посредствена гад тръгне да си зида властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижения, чрез издевателства над някой слаб и безпомощен, нали точно усетът за справедливост (който според мен си е феномен на цивилизацията) те вдига на бунт, на въстание; и тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт, за да защитиш унижения, независимо че гадът може и да те съсипе, да те унищожи. Едва ли петгодишен хлапак, когото родителите сурово пердашат у дома, държат го под ключ в избата, докато са на работа шест дни в седмицата, ще да знае. Откъде тогава да му е ясно що е справедливост! А? Откъде?! 

  Това си мисля. Може пък да ни е вродена представата за Добро и за Зло, редно или нередно. И оттам – че възгордяване, измамата, маскирана като филантропия, познатото лицемерие и жажда за власт са от малодушие, от липса на духовна енергия. Оттам ще са и предателствата, и милите ни уж, но всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб, за чужда сметка; понеже са гавра с доверчивия или безпомощния човек отсреща.

Ракетите Двина, шест комплекта в шест огромни изкопа...

  Втората година, от септември на 1966 г. до уволнението ми в началото на октомври 1967 г. "зачислиха" ми двама новобранци, селянчета от най-дълбокия прованс, за които казарменият живот се оказа Райска градина: облекло, патъци, лапане, спане, и всичко ти безплатно; за разлика от мен, четвърто поколение гражданин, бързичко се приспособиха. Единият, дето щеше да ме замести подир моето уволнение, си бе типичен натегач нейде от врачанските села, другият – от още по-дълбокия прованс, сегашното Монтана, някогашното Михайловградско. Казваше се вторият Тончо Тонев. И като новооглашен шеф, началник, ефрейтор – зъл тиранин в релейната станция Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтапи да си бия с тези диви селянчета, особено с новобранеца Тонев, омачкан такъв един, изсулен, на когото войнишката униформа му стои като на закачалка, кокаляв, подгърбен, вечно омазан, ухае на манджа и на мръсни партенки, все нещо му виси или се влачи я от обущата му, я от дрехата му, с вид на доверчива изпълнителна новобранка, абсолютен наивник, демек. 

  Изтегнал съм се аз, Наше величество Ефрейторът, като варен кренвирш върху едно от двете диванчета, които всъщност бяха сандъци, натъпкани с огромните акумулаторни блокове на радио-релейката, и ето че, идва да ме смени за обяд редникът Тонев. Дежурен съм: демек, на поcт, шега ли е! Oсигурявам радио-телефонната връзка на дивизиона от покрайнините на държавата с големите паламуди от ПВО и ВВС на Втора Българска армия. Вмъква се ухаещ на кисела пот, лук, чесън и свежа яхния моичкият Тонев. Промъкна се като лалугер в дупка, па рече да се разположи на съседното диванче. Няма "Добър ден", няма "Здрасти", няма "Другарю ефррейторр, разрешете да остана!" 

  Лелееее, че като се разфучах! "Новобранка, де така! Я излез и по устав да ми се представиш! Аз тук началник ли съм, или лукова глава?" И този кротушко, този момък, навикнал да го действат старите войници, вместо да се завърти на пета, за мой кеф като балерина да ми изпълни неговото нескопосно "кръ-гом", да излезе, да се върне, чинно да ми се представи, да ми рапортува, както е баш по Строевия устав, взе, та ми се озъби, ще се бие, демек. А бе, какво още да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И след минута-две, след кратка схватка, след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред релейката, пред моята както всички я зовяха любима Вила Цонка, усетих се отведнъж какви ги върша. Седя си, значи, размишлявам; не ми се и лежи вече на диванчето. Хем гладен, хем в свирепо настроение. И тъй, както размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме прониза ей такава една пловдивска: "Мамицата ти! Мамицата ти ефрейторска гадна, мамицата ти, Бояджиев! Ай, че си говедо!"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 31 okt. 2014 – edited by 21 dec. 2018

____
На снимката горе: Бивши някогашни журналисти Върба Чавдарова (1929), Иван Стойчев (ок. 1938), Емил Калъчев (1932-2013), Елена Крусева (ок. 1935), Г.Б. (1947), Георги Яков (1940-2010?), отпред: Николай Заяков (1940-2012), Петър Анастасов (1942).

*Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0
**Вж. http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=E0CAD9898FED9D0C57B26F102E9BEE58?encID=1&article=4285647624
*** ОСИК – окръжен съвет за изкуство и култура. В ОСИК и още низ подобни злачни места на някогашната синекура Партията-ръководителка назначаваше обикновено милите си рожби и властни булки на местните лъвове или "тайните" любовници на лъвовете.
**** Цитатите са всъщност два: 1) За писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. и 2) Талантливият човек е неприятен. Вж. стр. 61 и 57, Атанас Далчев – "Фрагменти", изд. Български писател, 1967. Обаче моята си версия за мoтo на ненаписаното есе мен повече ми допада. Бел.м., tisss.

Публицистика – ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (2.)

     Според древните елини, Вярата е божествена лудост. 

     Според Сьорен Киркегор, Абсурдът е обект на вярата. 
     De profundis ad te, Domine, clamavi!*

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (2.)

   05.05.2001., продължение

  Тема: Какво става в триъгълника Авраам** -Сарра-слугата Елиезер? 

    

  Ап. Петър на три пъти се отрича от Иисус, на три пъти предава Вярата, в която се е клел; тези отричания рушат ли човешкото му величие? Бащата от библейската притча отредил за Блудния син почетното място до себе си край празничната трапеза, говори пред сбралите се такива едни – знак, че като стопанин, което значи духовен наставник на челядта, е щастлив: "Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери"***.

  Редя думи, като че ли адвокатствам за себе си. А кой може да управлява сънищата! Не изпитвам вина: плътта е слаба и няма смисъл да се отрича слабостта й. Да, огромна сила съдържа нравственото, което всъщност е солидната основа на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само след покаяние. Покаянието свързва далеч по-здраво чрез жеста на опрощаващия. Но развратниците и онези, които никога не били грешили, според собствените им уверения, не знаят това. Грехът е най-сигурното средство за трупане на опит – да, трупане на тъга е то, но и трупане на предимства от страна на силната (т.е. нравствената) страна, в какъвто и да е случай от реалния живот на духа в плътта. 

  Който не е бил в греха, не разбира живота.

  Мъдър един евреин – Барух Спиноза****, си пожелава: "Не за да осмивам човешките достойнства и не за да ги оплаквам, ни да ги проклинам, а да ги разбирам". Сънят ми от тази сутрин – точно в навечерието на Гергьовден, може и по друг начин да се тълкува: не от гледна точка грях-нравственост, а от гледна точка целесъобразност, необходимост, реални изгоди. И това тълкуване отключва бесове и страсти, които цивилизацията ни цял живот човеколюбиво подтиска у всекиго от нас. 

  Въображението сега развихря низ от сюжети на необуздани пиршества, дионисиевско опиянение, втурване в непредвидимата джунгла дълбоко у нас. Няма задръжки. Няма условности, няма уговорки или увещания. Няма съобразяване с никого другиго освен с животинския нагон: тя Самката и той Самецът. Какви пиршества и ритуали в чест на плътта и тленното, но и на жизненото у нас са това! 

  Добре, но колко време може тъй да се живее?

  От друг зрителен ъгъл, дали Природата не цели точно това: оплождане и Сбогом, скъпи, беше ми приятно! – отместила е вниманието, грижата си към Онзи трети, който следва да се роди от това съвкупление между тези двама?

  "Някой станал велик, когато чакал възможното, друг – когато очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-велик от всички... Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с бога, става най-велик от всички. Авраам е най-велик от всички, велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си" – гърми страховито шепотът на Киркегор*****.

  Интересуват ме абсурдите не в отношението между човека и Бога, а в отношението на човека към самия себе си. В разни пластове на моето Аз властват различни императиви. Проблемът е кое от тези едновременни съществования, оформящи общата представа и форма на личното ми Аз, е водещо. Човекът не е монолит; най-чаровното човешко качество може би е склонността да изненадва, да изневерява на себе си, или да изскача извън строгите рамки и от граничните ровове, пълни с кървава каша, да се променя – оставайки, въпреки това, един и същ, а по-точно казано – в неизменния си статус на огъвана от ветровете крехка мислеща тръстика. 

  Лесно е да обвиниш грешника; а непосилно е понякога да разберем как така бил сварен неподготвен: гол и беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу егоизма си, срещу тъпата алчност и грандомания, като основна част от нашия човешки характер. Преживял греха насън, виждам своето любимо момиче по-красиво, по-страстно и с повече обич отпреди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в старото родно пристанище, по-жив откогато и да било. 

  И въпреки това, и въпреки това... Простичко казано, никога не знаеш!

    * * *

  На картонче с квадратен отвор, за да отделям една шахматна задача от друга, докато вися над шахматното табло в хола си, съм сложил надпис: "Животът е игра на случая". Случайно един-едничък от четири милиарда сперматозоиди се оказал в яйцеклетката – сред четирите милиарда точно победителят е всмуканият в лоното й Аз, който се оказал и единствената осъществена възможност; ура! – може да изкрещи всеки от нас, дето сме родени на тази планета. 

  Моята свобода генетически произтича от най-случайното. Нямам вина, че съм се оказал на онова място в подходящия миг с подходящите свои качества и слабости, и точно аз съм се оказал Победителят.

  "Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно и трагически обречено. Киркегор се противопоставя на всеки опит да бъде отстранена свободата като съпричинител на историческото развитие. Човешката ни история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както прави това Хегел, а единствено от гледище на случайността и свободата. Необходимостта затова е необходимост, защото подчинява свободата и се отнася към нея като своя форма, докато Случайността именно като случайност, като независима, необусловена и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма. (...) Философията на Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е нейната изходна точка, неин център и нейната крайна цел"****** (...за изследване, бих добавил! – бел.м., tisss).

  Но датският философ прекалява. Защо ли му е да стига толкова далече?Случайно на пръв поглед някой си мъж обладава, или бил обладан от 17-годишно девойче. Да позволи да се случи това, все пак не е случайност, а въпрос на избор... избор, макар и между два огъня – изкушен от младата дама, но и от собствените си бесове Сласт, Похот, Егоизъм, Честолюбие. За избора, каквото и post factum да рече, носи отговорност, следователно случайното няма как да го оневини. 

  В човешкото общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut към ада у самите нас.

   БЕЛЕЖКА

  Самият Киркегор******* е цяла една категория философия и писателство. Една от най-интересните личности на Европа – такъв бил приживе, такъв е и в наши дни. Животът му е твърде кратък, изпълнен с размишления за себе си и за човека, като самостоятелен, завършен свят. Утвърждаването му е белязано от велика страст, за която сам той пише. Впечатленията си от Дания и датчаните от онова време Киркегор вгражда дълбоко в своите творби. Идеите му са пряко повлияни от случващото се непосредствено около него: от нрава на баща му, от разтрогнатата връзка с Регине Олсен, от състоянието на християнската вяра по онова време.

  Киркегор е философ, но и поет. Формите, в които обвива разсъжденията си, възгледите си за живота, упоритият стремеж към себевъзвишението и волята като двигател на това търсене са изящни и недостижими по своята поетичност. Поетическата измислица, отбелязва Киркегор в своя дневник, ме завладява, когато започна да пиша. "Или-или" излиза през 1843 г. Това издание от 800 страници е част от много по-обширен план. То е само увод към неговите размишления – епичната творба, с която начева устремната кариера на самороден талант, който пръв поглежда в човешката същност.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 dec. 2018

Илюстрации:

- Сьорен Киркегор – философът-поет, надникнал в бездната (горе);

- 1983, летен лагер Бойково, с художника Пламен Желязков (долу).

___
* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам! 
** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%B0%D0%BC 
*** Лука, 15-24.
**** Бенедикт Спиноза (1632-1677), из "Политически трактат". 
***** "Страх и трепет", Сьорен Киркегор (1813-1855), из "Дневник на прелъстителя". 
****** Исак Паси, цит.съч., с. 51. 

******* Вж. Увод към Сьорен Киркегор, част I – За естетиката, етиката и себереализацията на индивида в "Или-или" (ЕNTEN-ELLER, 1843 г.), изд. "Захарий. Стоянов" в превод на Стефан Начев. Бел.м., tisss. 

Публицистика – ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (1.)

     Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина.

   Артур Шопенхауер (1788-1860)

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (1.)

    04.05.2001. 

  Търся Личността! – парафраза на Hominem quaero!* от мъдрия Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, очертаваме, изнасяме се на показ. Интересен подход за избягване на пряка конфронтация сочи Легендата за Богочовека. Иисус избягва сферата на бесовете, където са властни фарисеи и книжници, т.е. лицемерите гръмогласни. Гласът на етичното, нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас царства в съзнанието ти, в душата, когато е най-тихо, когато си гол и незащитен сам пред съвестта си. Към този вътрешен бог са обърнати посланията на Иисус. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам – до 33-годишната си възраст Христос усвоява от тибетските монаси.

  По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон Кобурготски прилага спрямо нас, българите, стил, заимстван от католишкия инструментариум манипулации при общуване на персоната с инертно множество от хора. Елиминирайки го, според своите тайни правила и закони, нашите местни тарикати начело с г-н Иван Костов фактически въздигаха Симеон в ролята Мъченик пред очите ни, жадуващи нравственото. 

  Българите сме духовно устроена нация, тъй зададени от генетичните ни родители траките, митичните бриги (фриги), изтласкани из онова скришно Царство на езотериката** от честолюбивия Александър, синът на Филип Македонски. Ние сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но любопитна за света; такива сме зададени от нашите древни предци далеч преди християнството да се появи като Философия на човечността. Това досега ни една от духовните ни личности като че не е проумяла, за да отстоява нашата българщина като стил и манталитет пред чуждия интерес – янки и прочие.

    * * *
  Из предговора към изследването "Философията на Сьорен Киркегор" от Исак Паси***, цитат от "Повторението" – книга на Киркегор от 1843 г.:

  "Да би имал по-дълбок религиозен опит, поетът не би станал поет. И след това: Религиозният тип е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на действителността" (стр. 41).

  Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство задето без "страх и трепет" – ключови понятия в Библията, стр. 630 и 1446, изд. от 1983 г., взети от датчанина Киркегор на въоръжение, възприемам бездната на бездуховността около материално устроения ни свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усетя присъствието на духа поне в собствената плът! Както всяко човешко същество, мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философите! Господ над мен бих приел като назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Поради какви причини и обстоятелства откриват бог точно там, горе?

  Не е ли по-човеколюбиво да си представя Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)? Ако Иисус среща Себе Си в разни версии, влияейки върху отделни съдби, тези срещи следва ли да Го разочароват от нас? Не възприемам Учителя по този начин; мисля си, че вероятно би бил удовлетворен да Го носим в себе си, не над себе си. А в религията, както ни я проповядват, работят с крайни мерки.

  Животът ми е краен, възможностите ми – ограничени, а и знанието ми е колкото синапено зрънце в океана от неизвестност, и въпреки това, Пътят към Истината за света не опира в крайното; представата за божественото е лъч, пътеводна звезда за творческата духовна енергия, а не средство за ограничение. Да вярваш в Бог, мисля си, значи да вярваш в божествения стремеж, заложен у човека, не да слагаш юзди и рамки, за да се любуваш на Адам и Ева като на екзотични твари от космическата Райска градина.

  Big Brother е противен образ. Животът, който ми е даден, е велик дар и не желая да се сбогувам с онези "детски лудории на действителността" само за да ме определят за предан някому, пък бил той и самият Господ. Вяра, не религия, като форма за напътствия и нравоучения, според мен, е целта на Създателя. Без да отричам религията, съм в състояние да бъда искрен с мене си, преодолял в съзнанието си религиозния (чрез страх и трепет) подход към света.

  Левски нарушава обета си на духовно лице – формално сваля расото си на дякон, подрязва си косите, престава да служи в храма; от това обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде повече от обикновен дякон: да бъде Апостол, личност, носеща из многострадалното Българско землище Божите послания. Не ми е ясно как високата философия тълкува съдбата му, житейската му пътечка, но простият народ възприел мисията на Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – разбрал го не по законите на логическите размишления, а с интуицията на нация, обърната строго към себе си, любознателна за света; под грубите просташки налепи и горчиви самообвинения проумял още докато бил жив, не post factum, както правят по-късно появилите се глашатаи на истини от последна инстанция, които винаги са в изобилие, понеже ламтящият тарикат като винената мушица се възпроизвежда от грандомания и злост.

    05.05.2001.

  Обичам си момичето и с плът, и с душа, но снощи, може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от 17-годишните ми ученички. Раздвоена, в два образа нахълта: първия – свенлив, докосващ, целомъдрен; втория – вакханален, търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячка. В плътска прегръдка, видях в съня си как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Бях гузен, дори объркан; животинското надмогваше гузността, рушеше ориентирите ми кое е редно, кое не. Вакханката постигна каквото искаше. Будя се объркан. Леле, обладаният бях аз!

  Затварям очи, пробвам да възстановя какво и как стана. Толкова ли съм лесен? Поколебах се дали да разкажа съня на Re. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле! Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е очи в очи да съм с опасността и да не бягам. Не ща от мен си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая. Сякаш някой бе пратил това, изживяно насън, за да провери, да ме изпита.

  Е? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

  Като описвам, мисля си: отдалечавам бесовското, безогледната страст от мене си отклонявам. То няма общо с Любовта. Е!? Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, и макар нищо да не ми казва, знам: широко разворените й очи дълго време ще ми парят.

  Та какво още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е! Не е важно какво ти се е случило, важно е как си го преживял, а и какъв опит става оттук-нататък преживяното дори насън за теб.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 dec. 2018

___
* Hominem quaero (лат. версия). Денем със запален фенер ходил Диоген из Атина и така отвръщал на недоумяващите атиняни: "Човек търся!" 

** Първо бастисал Одриското царство, траките принудил да поемат на югоизток и тъй се заселили чак в земите между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предци на днешните кюрди. А подир пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай, като оттам се придвижили към река Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век "в земите на своите", както пише в Х в. византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвал потеклото на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка Петър Добрев (1943), която ми е известна от 1983 г., а мой си е пък коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките – най-древните и най-многолюдните, според елина Херодот, племена на Балканския полуостров, вероятно и в Европа.
*** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", с. 41. Бел.м., tisss. 

Ars Poetica – БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ

БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ

Ядяхме само праз и лук оная зима
и две торби фасул с гранясала сланина,
аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари.

По цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя,
децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
понеже те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива.
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те, обичана и гола,

косите си как решиш гледах и така
отлитнаха най-хубавите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 noe. 2009 – edited by 19 dec. 2018

Ars Poetica – КРАЙ РУЧЕЯ

Край ручея пенлив, от жажда ще загина,

разпален като жар, аз леденея в мраз,

отечеството свидно за мен е зла чужбина –

уви, тук сиромах съм, но богаташ по нрав.*

КРАЙ РУЧЕЯ

Край ручея пенлив от жажда аз умирам,

отвътре ме гори, но всъщност зъзна в мраз,

орел в ръка държа – врабец в небето диря,

ценя това, което не струва грош за вас.

На тариката вярвам, щом иде пак да лъже,

на горделивец нагъл присмивам се в очи,

призван ли съм от вас, седя отзад най-тъжен,

а щом не я харесвам, мен триж по ме боли.

Задавя ли ме плач, шегувам се тогава,

с която се заяждам, любима ми е тя,

прославата за мен е наръч суха плява,

че знам, тук всичко мое е плод на суета.

Изгубя ли покой, оправям се щастливо,

застигне ли ме зло, възкръсвам възроден,

край пътя сам поседнал, не знам къде отивам,

капризен съм, а няма по-примирен от мен.

Комуто се надсмивам, владее ми сърцето,

 разочарован лошо – въздигам любовта,

щом хвалят ме, тогава не струват стиховете,

че най-добре се люби невярната жена.

Не искам да съм прав, щастлив по изкушава,

каръкът ме преследва, дори и да съм прав,

родина ми е всъщност коварната държава,

в която сиромах съм, но богаташ по нрав.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 

Plovdiv, 6 maj 2013 – edited by 18 dec. 2018

–––

* Франсоа Вийон (1431-1463), авторизиран превод, бел.м., tisss.

Ars Poetica – ХЕЙ, МОМИЧЕ

ХЕЙ, МОМИЧЕ

Не те разбират тук, и ти си тъй сама,

нима не знае друг, че носиш светлина!

С помия и псувни мотаят се край теб

циничните жени, тъй лъскави наглед.

Гробари, травестит, палячо с важен вид –

това e тук елит в луксозния му бит.

Вони от пошла страст, измами, кражби, злост

и весело е с нас, ако си много прост.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Пловдив, 3 fev. 2008 – edited by 18 dec. 2018