Публицистика – ЕСЕТО, КОЕТО ТАКА И НЕ НАПИСАХ

ЕСЕТO, КОЕТО ТАКА 

И НЕ НАПИСАХ

   Tодор Ряпов: Какво ще рече "опричник" на български език?

   Г.Б.: – На 3 дек. 1564 г. Иван Грозни напуска Москва, като отмъква със себе си хазната, царската библиотека, иконите, регалиите (символите на властта). С приближените си се настанява в селото Коломенское, където стои няколко седмици. Мести се в град Александров и на 3 януари 1565 г. се отказва от престола, обявявайки, че причина за това е недоволството на болярите, войводите, църковния клир. На 5 ян. при Грозни дотърчава делегация, начело с архиепископа Пимен, която кандардисва царя да се върне на престола. Когато през февруари 1565 г. Иван Грозни се връща в Москва, предприема крайни мерки срещу т.нар. "изменници", конфискува им имотите и създава т.нар. опричнина. През тази 1565 г. Иван IV Грозни определя част от Русия за територия под прекия му контрол, без намеса на аристокрацията при управление на тези области.

  Опричнината обхваща около 1/3 от страната, включително най-богатите земеделски райони, част от Москва и някои от големите градове на Русия. Областите, които все пак царят оставил под контрола на аристокрацията, са назовани земшчина. Опричнината се управлява от служители на царя, т.нар. опричници. Точно тези царски слуги облагат населението с данъци, като всяка съпротива подтискат с жестокост. В резултат обширни райони се превръщат в пустош, значителна част от жителите им предпочита да се изсели, което води до спад в държавните приходи. Нещо подобно в ХХI в. се случва с България. Само дето нашите опричници се наричат демократи и следват "европейските духовни ценности", които се командват от САЩ. 

   T.Р.: – Чета, че някой си Игор Стрелков бил "опричник на Путин".

   Г.Б.: – Опричник в случая ще рече кандидат да заеме ролята на Путин в днешна Русия. През далечната 1573 г. Иван Грозни премахва опричнината, екзекутира неколцина видни и нагли опричници, а малко по-късно твърди, че опричнина никога не била съществувала.* Дето се вика, пито-платено, кой ял-ял, кой ебал-ебал, кака вече се омъжи!

  През януари 1998 или 1999 г. по повод годишнина от появата на местния младежки вестник (5 януари 1959 г.) събрахме се в ресторанта на втория етаж на пловдивския хотел "Лайпциг" ние, колеги от "Комсомолска искра". И там по поръчка на Георги Яков (1941-2007) – бившия главен редактор, по онова време вече шеф на Общинско предприятие "Фотография" (после му стана собственик), бившият сътрудник Румян Шишманов, фотограф на хонорар към редакцията, нащрака няколко фото-ленти. Седмица по-късно Яков ми се обажда по телефона да ида в офиса му срещу Чифте баня да си взема приготвените за мен снимки от сбирката. И докато точим лаф-мухабет, Гошо – Бог да го прости! – вмъква ей тази фразичка: "А жена ми, като гледахме снимките, каза, че имаш вид на типичен разночинец".

  Нищо не рекох, че още не знаех разночинец що е... А се oказа ето какво! 

Разночинци – междусъсловна категория в Царска Русия през XVIII-XIX в., състояща се от откъснали се из социалната си среда духовници, селяни, занаятчии, дребни търговци, чиновници, обеднели дворяни. След 1840 г. оказват влияние върху обществения и културния живот, превръщат се в основен социален слой при обособяването на новия тип интелигенция.**

  Преди да се оженят, Венета – жена му на Гошо Яков, заемаше в ОСИК*** миниатюрна като кибритена кутия канцелария току над Спортния магазин срещу пловдивския "Дет-Маг" заедно с бъдещата сестра на Майка Тереза за млади и недотам млади местни и общонародни братя и сестри по перо, Св. Божана Апостолова Преподобна – настоящ собственик на издателска къщурка "Жанет-45", поетесса, меценат, общественик, хубав човек, който умее да се изказва по разни поводи. "Мила ми Венетo" по онова тягостно Бай-Тошово време беше хубавица. Клюкареха завистници – честолюбиви михлюзи, които по цял ден киснеха пред чаша бира или най-евтина ракия в култовото кръчме "Кристал", че му кръшкала с млади мъжкари. Ама от некадърници с претенция какво ли друго можеш да чуеш!

  Като главен редактор на вестник "Комсомолска искра", Гошо Я. и за мен си беше идеалният кофти характер и досадник; далеч по-късно го видях в златиста розова светлина – готин, че и влюбен до полуда в нашето местно пловдивско "Льоко, Льоко-о, що злагаш на нас, сиганти" (Локо, Локо, защо излагаш нас, циганите); май в управата на местното футболно дружество "Локомотив" беше фактор известно време.

  Днес от сабахлен си губя времето с две манджи, a от седем до дванайсет в ума ми се върти есе на тема "Чувство за справедливост". И вече леко ме понаболява глава, че се разочаровах и от себе си: домързя ме да си седна на задника и да запиша мижав текст с епизоди от четири-петгодишната ми възраст, та досега.

  Т.Р.: – Изпрати музика и сядай да го възстановиш.

  Г.Б.: – Както съм обяснявал някога и на чаровната Re., имам усещане, че канал от информация се отваря току над кратуната ми, понякога – и в най-неподходящ момент. И ако не се отзова на предизвикателството да седна и да запиша това послание свише, почва да ми се гади чак. До утре сутрин не ми ли избледнеят картинките в ума, може и да го запиша.

  Т.Р.: – Като Мохамед. Получавал указания от Джебраил; нали и Мохамед, получавал гърчове и видения!

  Г.Б.: – Даже му осигурих и мото на това есе, заради което до кафето съм диктисал сборника "Фрагменти" на Атанас Далчев (1904-1878), че да си го препиша оттам дословно****. Вкратце то звучи ей тъй: "Човек, обладан от чувство за справедливост, е чудовище за своите приятели и близки".

  Т.Р.: – Дерзай!

  Г.Б.: – Вчера сутринта по Нова ТВ имаше доста интересно лично за мен предаване, мухабет in live как се изграждала психиката ни от най-ранната ни детска възраст (до 4 г.). Имаше и онагледяване на смисловите връзки, които в тази крехка възраст се образували дълбоко в съзнанието и оттам значи, за цял живот. 

  Та си размишлявам напоследък: поради что от най-ранното ми детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмното си представях епизоди от война, от кървищата на фронта – разорана нива, където се сражавал баща ми (генетична информация може би), макар моят сдържан дърводелец да не обича да говори за фронта и ей тъй на, с ченгел съм му вадел думите и самоотвержено съм се наливал с неговата люта домашна ракия с цел да изкопча някоя подробност, детайл из преживелиците на онзи 22-годишен някогашен харманлийски момък, пратен да загине като редник на фронта.

  Майка ми пазарджиклийката била "истинска читанка", зубрачка, направо казано. Втръснало ми беше да я слушам как ми обяснява какво ли не и все да ме поучава. Беше ме окупирала до трето отделение (ІІІ клас), когато се отървах от майчиното й опекунство, че най-сетне, слава на Бога, я приеха в елмонтажа на пловдивския Електроапаратурен завод срещу жп-гарата. Инак, докато като детска учителка заместваше този и онзи по за месец-два из детските градини на Пловдив, както квачка пиленце от четиригодишен ме влaчеше все подир себе си. 

  Та си мисля, писането ми е дар от нея, от склонността й да чете. Заради нейния калпав "дар", дето дотук само неприятности ми е носил, израснах саможивец, който се бори с нормалната хлапашка склонност към пакости, сбивания, щуротии. Не че не съм вършил пакости, не и че съм странял от онези момчешки сбивания и идиотщини, но ех, могло е повече, мно-о-ого повече, да.

  T.Р.: – Нали за теб всичко е игра... около теб?

  Г.Б.: – Eто с какво смятах да започна това есе...

  От петгодишен (от 1952 г.) майка ми ме изпращаше да нося на баща ми в пазарска мрежичка обяд и парче хляб от сумрачната дълбока изба на ул. Ниш № 4 (пресечка на ул. Пещерско шосе в подножието на Джендем тепе) в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. Франклин Рузвелт № 10, в пресечката срещу днешния Дом на културата "Борис Христов". И значи, там, когато баща ми вече бе калфа, имаше двама чираци, които си биеха майтап с висок кокаляв циганин: Васил се казваше, мотаеше се всеки ден по обяд наоколо в дълъг до петите оръфан балтон, а имаше благо лице и все такъв един... наплашен, все едно са го гърмели.

  Веднъж пак по обяд, докато се въртя край трите тезгяха и ровя за някое трупче из талаша в работилницата на Радичев, двамата зевзеци взеха да нападат мангото, че им откраднал нещо си, а бе, липсва, тъй че няма как, само циганин може да го е свил. И онзи мига-мига на парцали, кълне се в децата си, че няма такова нещо, че макар и циганин, той не краде. Слушам, гледам, човекът се бие в гърди, наляха му се очите със сълзи. Спуснах се първо срещу онези двамата да го отбранявам, а те ми се хилят, един друг си смигат. Втурнах се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмрук в корема този мой баща дърводелец – дотам можех да му стигна, и му крещя с все сила: "Що не го защити, а! Що само стоиш и мълчиш?" 

  Любопитно ми е дали усетът за справедливост, за редно и нередно ни е рефлекс, с който си идваме на този свят, или този усет се придобива чрез възпитание. Защото от над трийсетгодишната ми даскалска практика съм се налюбувал на милички на мама и тате дечица от ІV, та чак до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се едва-що на този свят, и вече готово да изнудва, да се гаври, завършен подлец, лицемер, измамник, тарикат, доносник, предател.

  T.Р.: – Май че си е по рождение, но после човек може и да го загуби.

  Г.Б.: – Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "твое". С други думи, израстваме първо именно като егоисти. Егоизмът ни е част от природата, основна част, иде оттам, дето са бесовете, жизнената ни енергия. А замислял ли си се що е Любовта! Любов е да пренебрегваш себе си заради друг. Ей това е великолепието на християнската вяра.

  T.Р.: – Израснал съм в многочленно семейство и нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

  Г.Б.: – И когато посредствена гад тръгне да си зида властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижения, чрез издевателства над някой слаб и безпомощен, нали точно усетът за справедливост (който според мен си е феномен на цивилизацията) те вдига на бунт, на въстание; и тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт, за да защитиш унижения, независимо че гадът може и да те съсипе, да те унищожи. Едва ли петгодишен хлапак, когото родителите сурово пердашат у дома, държат го под ключ в избата, докато са на работа шест дни в седмицата, ще да знае. Откъде тогава да му е ясно що е справедливост! А? Откъде?! 

  Това си мисля. Може пък да ни е вродена представата за Добро и за Зло, редно или нередно. И оттам – че възгордяване, измамата, маскирана като филантропия, познатото лицемерие и жажда за власт са от малодушие, от липса на духовна енергия. Оттам ще са и предателствата, и милите ни уж, но всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб, за чужда сметка; понеже са гавра с доверчивия или безпомощния човек отсреща.

Ракетите Двина, шест комплекта в шест огромни изкопа...

  Втората година, от септември на 1966 г. до уволнението ми в началото на октомври 1967 г. "зачислиха" ми двама новобранци, селянчета от най-дълбокия прованс, за които казарменият живот се оказа Райска градина: облекло, патъци, лапане, спане, и всичко ти безплатно; за разлика от мен, четвърто поколение гражданин, бързичко се приспособиха. Единият, дето щеше да ме замести подир моето уволнение, си бе типичен натегач нейде от врачанските села, другият – от още по-дълбокия прованс, сегашното Монтана, някогашното Михайловградско. Казваше се вторият Тончо Тонев. И като новооглашен шеф, началник, ефрейтор – зъл тиранин в релейната станция Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтапи да си бия с тези диви селянчета, особено с новобранеца Тонев, омачкан такъв един, изсулен, на когото войнишката униформа му стои като на закачалка, кокаляв, подгърбен, вечно омазан, ухае на манджа и на мръсни партенки, все нещо му виси или се влачи я от обущата му, я от дрехата му, с вид на доверчива изпълнителна новобранка, абсолютен наивник, демек. 

  Изтегнал съм се аз, Наше величество Ефрейторът, като варен кренвирш върху едно от двете диванчета, които всъщност бяха сандъци, натъпкани с огромните акумулаторни блокове на радио-релейката, и ето че, идва да ме смени за обяд редникът Тонев. Дежурен съм: демек, на поcт, шега ли е! Oсигурявам радио-телефонната връзка на дивизиона от покрайнините на държавата с големите паламуди от ПВО и ВВС на Втора Българска армия. Вмъква се ухаещ на кисела пот, лук, чесън и свежа яхния моичкият Тонев. Промъкна се като лалугер в дупка, па рече да се разположи на съседното диванче. Няма "Добър ден", няма "Здрасти", няма "Другарю ефррейторр, разрешете да остана!" 

  Лелееее, че като се разфучах! "Новобранка, де така! Я излез и по устав да ми се представиш! Аз тук началник ли съм, или лукова глава?" И този кротушко, този момък, навикнал да го действат старите войници, вместо да се завърти на пета, за мой кеф като балерина да ми изпълни неговото нескопосно "кръ-гом", да излезе, да се върне, чинно да ми се представи, да ми рапортува, както е баш по Строевия устав, взе, та ми се озъби, ще се бие, демек. А бе, какво още да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И след минута-две, след кратка схватка, след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред релейката, пред моята както всички я зовяха любима Вила Цонка, усетих се отведнъж какви ги върша. Седя си, значи, размишлявам; не ми се и лежи вече на диванчето. Хем гладен, хем в свирепо настроение. И тъй, както размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме прониза ей такава една пловдивска: "Мамицата ти! Мамицата ти ефрейторска гадна, мамицата ти, Бояджиев! Ай, че си говедо!"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 31 okt. 2014 – edited by 21 dec. 2018

____
На снимката горе: Бивши някогашни журналисти Върба Чавдарова (1929), Иван Стойчев (ок. 1938), Емил Калъчев (1932-2013), Елена Крусева (ок. 1935), Г.Б. (1947), Георги Яков (1940-2010?), отпред: Николай Заяков (1940-2012), Петър Анастасов (1942).

*Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0
**Вж. http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=E0CAD9898FED9D0C57B26F102E9BEE58?encID=1&article=4285647624
*** ОСИК – окръжен съвет за изкуство и култура. В ОСИК и още низ подобни злачни места на някогашната синекура Партията-ръководителка назначаваше обикновено милите си рожби и властни булки на местните лъвове или "тайните" любовници на лъвовете.
**** Цитатите са всъщност два: 1) За писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. и 2) Талантливият човек е неприятен. Вж. стр. 61 и 57, Атанас Далчев – "Фрагменти", изд. Български писател, 1967. Обаче моята си версия за мoтo на ненаписаното есе мен повече ми допада. Бел.м., tisss.