Публицистика – ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (1.)

     Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина.

   Артур Шопенхауер (1788-1860)

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (1.)

    04.05.2001. 

  Търся Личността! – парафраза на Hominem quaero!* от мъдрия Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, очертаваме, изнасяме се на показ. Интересен подход за избягване на пряка конфронтация сочи Легендата за Богочовека. Иисус избягва сферата на бесовете, където са властни фарисеи и книжници, т.е. лицемерите гръмогласни. Гласът на етичното, нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас царства в съзнанието ти, в душата, когато е най-тихо, когато си гол и незащитен сам пред съвестта си. Към този вътрешен бог са обърнати посланията на Иисус. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам – до 33-годишната си възраст Христос усвоява от тибетските монаси.

  По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон Кобурготски прилага спрямо нас, българите, стил, заимстван от католишкия инструментариум манипулации при общуване на персоната с инертно множество от хора. Елиминирайки го, според своите тайни правила и закони, нашите местни тарикати начело с г-н Иван Костов фактически въздигаха Симеон в ролята Мъченик пред очите ни, жадуващи нравственото. 

  Българите сме духовно устроена нация, тъй зададени от генетичните ни родители траките, митичните бриги (фриги), изтласкани из онова скришно Царство на езотериката** от честолюбивия Александър, синът на Филип Македонски. Ние сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но любопитна за света; такива сме зададени от нашите древни предци далеч преди християнството да се появи като Философия на човечността. Това досега ни една от духовните ни личности като че не е проумяла, за да отстоява нашата българщина като стил и манталитет пред чуждия интерес – янки и прочие.

    * * *
  Из предговора към изследването "Философията на Сьорен Киркегор" от Исак Паси***, цитат от "Повторението" – книга на Киркегор от 1843 г.:

  "Да би имал по-дълбок религиозен опит, поетът не би станал поет. И след това: Религиозният тип е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на действителността" (стр. 41).

  Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство задето без "страх и трепет" – ключови понятия в Библията, стр. 630 и 1446, изд. от 1983 г., взети от датчанина Киркегор на въоръжение, възприемам бездната на бездуховността около материално устроения ни свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усетя присъствието на духа поне в собствената плът! Както всяко човешко същество, мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философите! Господ над мен бих приел като назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Поради какви причини и обстоятелства откриват бог точно там, горе?

  Не е ли по-човеколюбиво да си представя Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)? Ако Иисус среща Себе Си в разни версии, влияейки върху отделни съдби, тези срещи следва ли да Го разочароват от нас? Не възприемам Учителя по този начин; мисля си, че вероятно би бил удовлетворен да Го носим в себе си, не над себе си. А в религията, както ни я проповядват, работят с крайни мерки.

  Животът ми е краен, възможностите ми – ограничени, а и знанието ми е колкото синапено зрънце в океана от неизвестност, и въпреки това, Пътят към Истината за света не опира в крайното; представата за божественото е лъч, пътеводна звезда за творческата духовна енергия, а не средство за ограничение. Да вярваш в Бог, мисля си, значи да вярваш в божествения стремеж, заложен у човека, не да слагаш юзди и рамки, за да се любуваш на Адам и Ева като на екзотични твари от космическата Райска градина.

  Big Brother е противен образ. Животът, който ми е даден, е велик дар и не желая да се сбогувам с онези "детски лудории на действителността" само за да ме определят за предан някому, пък бил той и самият Господ. Вяра, не религия, като форма за напътствия и нравоучения, според мен, е целта на Създателя. Без да отричам религията, съм в състояние да бъда искрен с мене си, преодолял в съзнанието си религиозния (чрез страх и трепет) подход към света.

  Левски нарушава обета си на духовно лице – формално сваля расото си на дякон, подрязва си косите, престава да служи в храма; от това обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде повече от обикновен дякон: да бъде Апостол, личност, носеща из многострадалното Българско землище Божите послания. Не ми е ясно как високата философия тълкува съдбата му, житейската му пътечка, но простият народ възприел мисията на Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – разбрал го не по законите на логическите размишления, а с интуицията на нация, обърната строго към себе си, любознателна за света; под грубите просташки налепи и горчиви самообвинения проумял още докато бил жив, не post factum, както правят по-късно появилите се глашатаи на истини от последна инстанция, които винаги са в изобилие, понеже ламтящият тарикат като винената мушица се възпроизвежда от грандомания и злост.

    05.05.2001.

  Обичам си момичето и с плът, и с душа, но снощи, може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от 17-годишните ми ученички. Раздвоена, в два образа нахълта: първия – свенлив, докосващ, целомъдрен; втория – вакханален, търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячка. В плътска прегръдка, видях в съня си как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Бях гузен, дори объркан; животинското надмогваше гузността, рушеше ориентирите ми кое е редно, кое не. Вакханката постигна каквото искаше. Будя се объркан. Леле, обладаният бях аз!

  Затварям очи, пробвам да възстановя какво и как стана. Толкова ли съм лесен? Поколебах се дали да разкажа съня на Re. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле! Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е очи в очи да съм с опасността и да не бягам. Не ща от мен си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая. Сякаш някой бе пратил това, изживяно насън, за да провери, да ме изпита.

  Е? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

  Като описвам, мисля си: отдалечавам бесовското, безогледната страст от мене си отклонявам. То няма общо с Любовта. Е!? Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, и макар нищо да не ми казва, знам: широко разворените й очи дълго време ще ми парят.

  Та какво още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е! Не е важно какво ти се е случило, важно е как си го преживял, а и какъв опит става оттук-нататък преживяното дори насън за теб.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 dec. 2018

___
* Hominem quaero (лат. версия). Денем със запален фенер ходил Диоген из Атина и така отвръщал на недоумяващите атиняни: "Човек търся!" 

** Първо бастисал Одриското царство, траките принудил да поемат на югоизток и тъй се заселили чак в земите между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предци на днешните кюрди. А подир пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай, като оттам се придвижили към река Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век "в земите на своите", както пише в Х в. византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвал потеклото на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка Петър Добрев (1943), която ми е известна от 1983 г., а мой си е пък коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките – най-древните и най-многолюдните, според елина Херодот, племена на Балканския полуостров, вероятно и в Европа.
*** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", с. 41. Бел.м., tisss.