Публицистика – ХАОТИЧНИ ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ НИ ОБЪРКАНИ РАБОТИ

ХАОТИЧНИ ЗАПИСКИ

ПО БЪЛГАРСКИТЕ НИ ОБЪРКАНИ РАБОТИ

   От същия бележник, записано нейде по улиците и спирките в Пловдив, докато, като шофьор на частно такси, допълващ мизерната си учителска заплата, очаквам някой клиент да ме наеме.

   08.03.1995. 

   Нямам нищо против ниския ни жизнен стандарт, стига наоколо да не вонеше така лошо на гузна съвест.

   Някои стоки за нас, българите, са толкова скъпи, че притежаването им е сигурна улика за следователя (ако си е на мястото).

   В тази наша държава докато бедните хранят гладните, заможните тарикати плячкосват и разпродават граденото от поколения българи преди нас. А наивно съм си мислел, че Демокрация е уважение преди всичко към личността.

   С каква цел поставят Левски зад гърба и бюрото си? Може би за да им пази завет, да не им духа.

   Политиците ни се предлагат като добре узрели тикви на селска сергия. Естествено избираме най-голямата тиква.

   А дали идеалът не е много по-грозен от действителността?

   18.03.1995. 

   Нация, все недоволна от себе си, в никакъв случай не е нация с ниско самочувствие.

   Зад творбите на Иван Вазов и Йордан Йовков прозира лицето на угрижения стопанин, зад творбите на Елин Пелин – лицето на ратая.

   На тукашните ни политици им липсва търпение и великодушие към отсрещната страна. Покаянието на бившия партиен член на БКП е лична работа; какво искате! – да ви обсипе с думи на покаяние и да си скубе косита насред площада?!

   Предпочитам ясните неща. "Народ", "комунизъм", "демокрация" са все неясни, мътни понятия. Ако някой си е противна личност, какво значение има в коя партия членува, на чий гроб плаче и на коя икона пали свещи?

   Ако я няма съвестта, законът се заобикаля леко, скок-подскок и готово!

   Кълнат се в Апостола Левски, защото не е жив да ги прати по дяволите.

   Ако искаш да проумееш подлеца, погледни към него с... любов!

   Отвращението от онова, което наричаха у нас комунизъм, се изплесна в отвращение към онези, които тръгнаха да ни насъскват едни срещу други.

   На отрепката й е лесно да си мени убежденията; тя отлично знае какво иска... Пари. Власт. Слава. И петима папи да я галят по кратуната.

   Нещо пак за отношението ни към миналото... И Византия, и Османската империя страшно много са ни отнели като народ и общество; предстои ни обаче спокойно и трезво да обсъдим какво са ни дали.

   Омръзна ми да се боря с когото и да било; искам най-после да заживея като човек в цивилизовано, т.е. в нормално общество, не сред фанатици.

   Който не е страдал, не знае да прощава; виж кои най-злобно квакат и си скубят косите по площадите на днешна България, па сам си отговори дали не са именно тези фалшивите страдалци!

   Преди години по поръчение свише ми наредиха да съчиня некролога на известен местен комунистически функционер – пловдивчанина Никола Балканджиев (1901-1973), човек от средите на най-бедните и унижените*. Курдисаха ме в запълнена с шкафове мижава канцелария и огромно като фурнаджийски тезгях бюро пред дебела папка с досието на починалия. И тогава, докато рових из документите му, ми просветна, че християнският Господ прощава, ала Партията ни-каг-да! Бяха го наказвали, че проявил мекошавост, разбирай, проявявал състрадание пред жалбите на унижени бедни хора, изпаднали в критично положение.

   Антиподи – които едва се изтрайват помежду си, но губят смисъл един без друг. Политическата сцена у нас е пълна с антиподи; знае се даже кой кому от противниковия политически лагер е антипод. Цирк на тарикатите!

   26.03.1995. 

   Ред в България – начин да разрушат естествената хармония на живота.

   Априлското въстание от 1876 г. е жесток и трагичен опит да се ускори естественият ход на Българското национално съзряване. И вместо образ на българина-стопанин се получили вкиснати гримаси, не личности.

   Бай Ганьо се явява там, където грубият материален интерес и лична изгода разрушават из основи достойнството и националната чест.

   Понякога епохата се оказва тясна две ярки нищожества да се разминат (например, Иван Костов и Ахмед Доган).

   Европа, към която се стремим, е всъщност начин на мислене. Това още Алеко го е отчел с онази фраза: "Бе европейци сме, ама не съвсем".

   Наближава времето, когато разбогателите се мошеници ще пожелаят да бъдат възприемани от света на простолюдието като заможни добри хора.

   Какво да правим с шупналата пяна от негодници! Храмът е препълнен до камбанарията с побеснелите им от властолюбие и алчност лицемерни муцуни. Както винаги, онези, които ни ограбиха, най-яко се натискат да ни защитават достойнството и националната чест.

   12.04.1995. 

   Понякога се учудвам колко ужасно си приличат противниците от двете страни на политическата фронтова линия. Да те принизи до своето ниво и манталитет е идея на всяко нищожество, не забравяй това!

   Нали гласовитият самохвалко, навирил показалец над множеството, цели точно това – да слезеш на неговото ниво?

   Когато получаваш, без да си дал, Сатаната те кредитира.

   14.04.1995.

   Великден Важно е не какво казват на висок глас, а какво премълчават. С много приказки нищо да не кажеш: например, Филип Димитров, Симеон Сакскобурготски – за това се иска ум, обигран ум на школуван демагог.

   В името на демокрацията старателно унищожиха моралните стойности.

   Един и същи тип – футболистът Христо Стоичков, сочат като символ на националното ни достойнство, но добре помня как ронеше сълзи и сополи над трупа на топ-мафиота Васил Илиев. Като българин по нрав и потекло, как да разбирам това, как да го преглътна! Не футболиста, а човека имам предвид.

   19.05.1996. 

   Защитник на народа не може да е политическа партия или коалиция, а единствено интелигенцията. Как ви се струва, това възможно ли е у нас?

   БСП (префасонираният образ на бившите т.нар. най-достойни рожби на нацията) ще си иде не когато реши политическият лъже-елит, а кога узрее съзнанието у обикновения българин. Вярвам в невежествената лакомия на разбогателите се бивши гробокопачи на капитализма; тя ще ни помогне да прогледнем като общество и нация.

   Демокрацията е преди всичко култура, ала култура придобива ли се за кратко?

   Решително съм срещу строителството на християнски параклиси, черкви и манастири, като средство за оневиняване на престъпници в България.

   Жорж (Ганчев) дава акъл на Жан (Виденов) що да стори с Ахмед (Доган), че да прокопсаме и ние, с българското национално съзнание!

   02.06.1996. 

   Днес обявиха, че някой си Петър Стоянов**, пловдивски адвокат по бракоразводните дела, известен с прозвището Пешо Петолевката, спечелил предварителните вътрешни избори за кандидат-президент откъм опозицията. Щастливият Петър Стоянов в тесен кръг от приятели на чаша пиво и съратници в една от пловдивските хладни механи (според г-н Иво х.Калчев, член на висшия орган в Демократическата партия на г-н Стефан Савов) споделил: най-доброто в случая било, че предизборната кампания щяла да докара клиенти в позападналата му адвокатска кантора.

   В това село, разбирай – България, умните не знаят, здравите не могат, кметът е глух за местните неуредици, а попът не се разбира с Бог.

   За песа-помияр светът е триединен – дивеч, кучки, господар.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 

Plovdiv, 20 sep. 2015 – edited 20 sep. 2018

Илюстрации:

- Дядо ми Борис Ненков Ангелов, 1900-1972, внук на четника Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски, син на загиналия на фронта, като доброволец в Балканската война, Ненко, отишъл 36-годишен (както казал на жена си Елисавета и децата си) да отмъщава за поруганата чест на майка си и заклания на дръвник баща (горе).

- След голата сеч на 40 декара 70-100-годишна гора край пловдивския Гребен канал. Същите управници готвят унищожение на още над 120 декара лонгозна растителност за втория гребен канал и запълване с бетон на едно от райските кътчета във втория град в България. Невежество и лакомия когато са на власт, това е резултатът (долу). 

–––

* Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2
** Вж. http://politika.bg/article?id=47302

Ars Poetica – ПОЛИТИЧЕСКА ПРОСВЕТА

ПОЛИТИЧЕСКА ПРОСВЕТА

Дами и господа българи!

Мъже и жени – наивни деца!

Граждани на чистата и свята република!

Виждам вашите честни лица

и ако нещо в България все още крета,

това е... политическата ни просвета.

Изгонихме комунистите,

ортаци сме с империалистите

и при нас вече прииждат засмени

техните, курви, министри, бизнесмени,

пратеници на папата и на Мохамед

радват ни се: "Булгаристанци, привет!"

Влизаме в прекрасен бетонен тунел –

пред нас е голямата, светлата цел:

да разпердушиним докрай построеното

и да обърнем с главата надолу времето.

Задачата е сериозна,

грандиозна, мистериозна,

но ний сме доказали, че

с каквото и да се заловим,

правим го на трески и дим.

Затова нашият храбър народ

разполага със Светия синод,

достоен Парламент,

достоен Премиер

и онзи див непукизъм и ентусиазъм

да се справим дори и с Еразъм*.

Нас ни ръкопляскат по широкия свят днес,

като най-прилежни, за пример и чест;

и ако Червената армия някога ни превзе,

днес и СССР славно опъна нозе

и го понесоха надолу из трънаците

като сламено чучело, за смях на нациите.

Онези, които квакаха "Да живей СССР",

днес нагъват бурканче с мляко, хляб и пипер,

и ако поетът Вапцаров случайно 
сега се събуди,

има мно-о-ого да ни се чуди.

Държавниците ни бродят по света и у нас,

ръкопляскаме гордо, но всъщност сме пас;

наредят ли ни отгоре: вървете, ние вървим

където ни пратят като абориген необходим.

Лъжците пак лъжат. Крадците пак ни крадат.

Пак същите ни пазят и около нас слухтят.

Държавниците ни просят по широкия свят,

а ние – на площадите: парад след парад.

Народът сме ние 

в немотия до шия,

докато шепа избраници плюскат и пият,

оригват се сито на телевизионния екран

и чалгата смесват с дъх на тамян.

Жужим и се радваме на този живот,

както разграбваме бащин имот

България цяла сега нази гледа,

мома погрозняла и кривогледа.

Емисари ни наобикалят от заможни страни,

Европа над нашето щастие бди,

самолет след самолет от небесния свод

оглеждат внимателно този народ

как по площадите търка подметки,

докато онез там правят своите сметки

с порозовели от алчност лица.

А ние... Ние, като малките деца –

устремени,

стълпени,

в кал до колени

мечтаем големи и славни промени 

и сме радостни, и се смеем:

– Боже, не стига ли, че им живеем!**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 dec. 1991 – edited 19 sep. 2018

Илюстрации:

- Ахмед Доган, доносник на бившата Държавна сигурност (горе);

- Еразъм Ротердамски, написал "Възхвала на глупостта" (долу).

–––

* Текст от сб. "Нищо подобно" (1992). Еразъм Ротердамски (1466-1536), вж. http://www.teenproblem.net/a/172-biografii/20674-erazym-roterdamski/ и http://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/1618-vazhvala-na-glupostta-erazam-roterdamski.html
** В края на 1992 г. населението на България е 9 млн., днес реално едва ли е и 5 млн. българи. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ЩЕРКИТЕ НА АСЯ ВЕРА И НАДЯ

ЩЕРКИТЕ НА АСЯ ВЕРА И НАДЯ

Пораснаха и двете дъщерички,
едната – въглен, другата – пшеничка;
отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма

и вече няма със кого да споря,
да се гневя, досадно да мърморя,
и всичко се оказа равно-равно,
притихнало и някак си безславно.

Къде останахте, въздишки, врява,
и всъщност мен какво ли ми остава,
освен на старото балконче
да седна като уморено слонче

с кафенцето е със онази книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, но нещо ми се дреме

и мисля да поспя, очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше беден, прашен,
а в мен хлапакът глупав и безстрашен,

та влизаше в двубои най-различни
с юмруци или жестове цинични,
и после го пердашеха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,

и никога без бой не се предаде.
Рискуваме, кога сме още млади,
а днес уютът зъзне в самотата
и смисъл губи воят, суетата.

Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
ти липсва някогашната им врява
и спомените само ти остават

 в гъмжилото от злост и идиоти.
Ала дали не е това животът
на българин в съсипана държава,
която и сълза не заслужава?


Пловдив – столица на европейската култура 2019

Plovdiv, 10 oct. 2010 – edited 17 sep. 2018

Публицистика – БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

   Чукча писател, чукча не читател... Уилям Сароян: "В мига, когато реших да ставам писател, престанах да чета другите автори". Много харесвам това негово самопризнание и не че другите автори престанах да ги чета, но престанах да търся еталон за писане другаде освен у себе си. Ако не знаете, истинското писане е твърде самотно занимание, без някой да ти гарантира успех, пари, слава, но виж, ако държиш на своето и не си склонен да се съобразяваш с властта и с конюнктурата, унижението ти в България е 100% сигурно. Затова и от един момент нататък, някъде след изгонването ми от младежкия пловдивски вестник заради остро критична статия от май 1981 г., просто престанах да се вълнувам кое литературно говедо какво говори за писаното от мен, но живо се интересувам дали ме четат обикновените българи, т.е. хора от моята черга и с моя манталитет.

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

    Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Хемингуей (1899-1961) ли е причината? Не. То бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението.

   Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – силно притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки помежду си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези там двама, всъщност гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи.

   Сега чак си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство виждам зад рехавата наглед тъкан на думите... Как се получава то? Да не съм се родил научен!

   До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Най ми спореше обаче в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от тукашните пет спортни клуба, които развиваха гребане. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време бе треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.

   Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала тоя хубавец се вози на вълната ми и мина край мен, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е и досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафе, а ме е яд на мен си, че не съм успял да се отскубна, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 м по 500-метровото състезателно трасе.

   Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да видя като томче от 496 страници ръкописа "Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004).

   От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", но се и готвех в курс по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих два пъти с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с "петица" изпита, предстоеше да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.

   Мечтаехме с него да станем бойни пилоти. Освен че от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите и младежите, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в местните два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и по някое стихотворение.

   По онова време се занимавах с хата-йога. Занимавах се с лов за пойни птички; изработих върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработените от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин "Млад техник" – радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра по околните села да режем едногодишни израстъци от диви череши "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане.

   И колко още занимания в ония години между 1960 и 1965!

   За какъв дявол са ми били всички тия втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно ще да е било натрупване на опит, наблюдения, изпробване къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че тогава се чувствах досущ като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, по-опитните, по-силните, повече живелите и помъдрели.

   Освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел (1903-1987), и на Джон Стайнбек (1902-1968). Насочи ме към тая троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Събираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс; най-често в редакцията през тия четвъртъчни вечери се учехме да пишем с Мария Широколийска (1945), Христо Джелебов (1947), Христо Батинков (1946), Мая Ралчева (1947), Видка Кочева (1945), Илия Зайков (1944).

   В ония години – 1963-1965, на убийствените – в буквалния смисъл на думата, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги концлагеристи са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата Руска литературна класика, детайлно вече изучавах тройката Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.

   В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландецът Робърт Бърнс (1759-1796). Извън задълженията ми на редови войник, бях и художник на поделението – върху грундирани с гипс стени с четка и латексови бои рисувах диаграми и картини; освен радио-релеен механик в ракетния дивизион край Хасково, бях и библиотекар, правих седмичен войнишки стен-вестник, съчинявах стихове и смешки из войнишкия ни живот, рисувах карикатури, преписвах начисто, че го мързеше сам да ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов. 

   Тоя човек – бивш учител, ме бе предложил с един от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП, ала за наказание, че след нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войничета, а останах да си отспя тоя половин час... фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант Маринов) нареди да грабна маркуча и да отида да "полея розите". И не отидох да мия смърдящите кенефи, та три денонощия ме "командироваха" арестант в Хасковския гарнизонен арест, и тъй, едва осемнайсетгодишен, славно се разминах и с партийното членство, и с кариерата на партаец. Какво ти отспиване! В дъждовните три дни на оня мразовит март десетина войничета вадехме огромни камъни от дълбок триметров изкоп край старата ограда на гарнизонното хасковско поделение.

   От родните поети в детските ми години у дома – в дълбоката изба на улица "Ниш", се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски (1898-1923), зает от библиотеката към читалище "Виделина" в родния град на майка ми Пазарджик. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и досега; тоя патетичен слог, тия приповдигнати звънки, строго разчетени ритмична стъпка, рима, тия строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с напомпани фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена работа, финтифлюшки. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за уроците по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.

   Борба ли?! Не желая да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си моя идея как да живея живота си.

   Иван Вазов (1850-1921) ми се показваше тромав, нравоучителен, Пейо К. Яворов (1878-1914) – театрален, предвзет, Димчо Дебелянов (1887-1916) – мекошав, сантиментален, за да го имам за образец на мъж, пък Пенчо Славейков (1866-1912) – като изключим няколко текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено с оня връх на графоманията "Кървава песен".

   Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников (1897-1951), със сборника "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетеля на подземното царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар (1904-1941). 

   Четох преди десетина години ужасяващи неща за Аркадий Гайдар, едва деветнайсетгодишен назначен за командир на червеноармейски полк, но това е друга тема. Харесвах Джани Родари (1920-1980); от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на Ръдиард Киплинг (1865-1936), увличах се, макар и за кратко, по индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), по фантастичните приключения на Жул Верн (1828-1905), особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан от осъден в съветски концлагер затворник – Роберт Щилмарк (1909-1985), чийто пряк затворнически шеф си присвоил правото да го титулуват съавтор.

   Подир североамериканската тройка Нобелови лауреати четох, или по-точно казано: живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1903-1942) "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на ярки чешити от т.нар. социалистическо общежитие, наред с гротескните Хашекови типове от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон, докато от 1994 до 2004 г. пишех, кажи-речи на коляно, върху хвърчащи листове от ученическа тетрадка или направо върху пишещата машинка у дома "Историйките на ученика Ламски". Първо, върху празния лист за пишеща машинка рисувах графиката – илюстрация за поредния епизод, сетне идеше ред на текста. 

   Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек (1883-1923) и тоя роман с галерията предизвикващи див кикот чешити до днес си ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от около двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си – българска, преди всичко пловдивска, версия на абсолютния наивник, чиято глупава уж оценка за безскрупулни службогонци е далеч по-меродавна, далеч по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли. 

   Като възпитаник на Софийския университет от 1967 до 1971 година, в студентската ми квартира на ул. Петър Митов № 8 – тиха уличка върху темето на столичния чистичък Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа "Д-р Фаустус", наред с очарователния пройдоха Франсоа Вийон (1431-1463...?), трескавия Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал (1783-1842), Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите, без свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), където всичко в тоя наш свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

   В годините на детството и юношеството бях може би най-ревностният читател на книги от кварталната библиотека към сладкарничката на Бай Димчо. Четенето ми беше утеха, но и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома, а и в бедняшката ни махалица хората живеят зле, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.

   От четене на книги бях се превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропускал нищо от игрите и сбиванията с хлапаци от нашата махала, но и от съседната – Македонската махала, населена с бойки момчета; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено любимо, 16-годишната Емилия Попова, веднъж здраво ми се ядоса: "Живееш си ти като цвете в саксия, зад стъкло", а майка ми ме навикваше: "Стига с тия книги. От книги кой е прокопсал!"

   Шестнайсетгодишен, заявих, навирил нос: "Баща ми! Няма как да те настигна, че си бил на фронта в Голямата война, целили са те немците с куршуми, и пак си оцелял. Затова си пожелавам много... малки войни". Така и стана – ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мен, очевидно ме е чул.

   При сантиментален повод (любимото му момиче се увлякло по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше веднъж от пловдивската жп-гара, вече между коловозите и докато чакаме да се появи влакът за София, се възмути: "Много нависоко се излиташ, но лошо ще паднеш", на което – все така самоуверен, абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да, но преди да падна, ще летя".

   Отде у мен това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията; в училище обикновено скучаех сам и на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса даже стигнах до второ място на вътрешноармейско първенство във ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър между 1961 и 1965 г. в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го написал? Ти си го писал, нали!"

   Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че самичък бях постигал всичко в оня мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, и че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килим от хвалебствени приветствия пред нозете ми, че за всичко придобито се налагаше, налага ми се и досега... да плащам с полагащия се горчив данък рани, оскърбления, разочарования, страдание, унижения.

   Раснах като син на мълчалив простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на някогашния прашен Пловдив; но и материалният Исус е бил дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили гувернантки; важно е какъв заряд жизнена енергия носиш и как тая жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не, не към праведника, а към грешника, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.

Пловдив – културна столица на Европа 2019

Plovdiv, 20 fev. 1999 – edited 16 sep. 2018

Илюстрации:

- май 1966 г., войник в отпуск (награда от вътрешно-армейските състезания на ПВО и ВВС по бокс в хангарите на някогашното пловдивско летище), на сватбата на Сия в квартал Прослав (горе);

- Великден, 1979 г. С баща ми пред портата на Бачковския манастир (долу).

Ars Poetica – ТЕЖКО, ТЕЖКО! ВИНО ДАЙТЕ...

ТЕЖКО, ТЕЖКО! ВИНО ДАЙТЕ...

Замогнали се знам, които лъжат

на покер, на белот и сантасе;

и който на лъжите им се върже,

зелен хайвер ще има да пасе.

С олекнали джобове ще си иде,

заложил и патъците дори,

сподирян от усмивчица ехидна

пред шанса да се види със пари.

Каква е тая наша орисия! –

но внук и аз съм на един глупак

от тез излъганите и от тия,

които днес лъжците дебнат пак.

Кръстосал крак връз крак за мухабета,

сам тарторът им всеки Божи ден

към цял народ замята си серкмето,

от евро-фондовете окрилен,

че няма да се свършим на земята

наивниците ний, които с плам

за шепа стръв залагаме душата

като попаднал в мътен вир шаран.

Кръчмарю, вино дай да се напия,

макар че с алкохола сме на "Ви",

за Българската родна орисия –

дарени с ум, да ходим без глави! 

Пловдив – културна столица на Европа 2019

Plovdiv, 5 dec. 2008 – edited 16 sep. 2018

Ars Poetica – EДИН ЧЕСТЕН Е ПОВЕЧЕ ОТ ГЛУТНИЦА НЕГОДЯИ

 Уморена от всичко съм, да.  Пълно с лицемерие и бездушие, пълно със стресирани, озлобени, хокащи, пълно с кофти енергия, кофти хора и 

кофти случки, пълно с ненужни вещи и празни думи...*

EДИН ЧЕСТЕН Е ПОВЕЧЕ 

ОТ ГЛУТНИЦА НЕГОДЯИ

И си права, о да! И си права,

че живеем в кофти държава. 

Вярно, тя никога не е добра 

към ония, що не викат Ура! 

на площада с изпулени зъркели, 

с изпъкнали жили, настръхнали. 

Но държавата ни не са само тия 

царедворци на гнус и помия. 

A България ще загине, 

когато и последният честен

оттук си замине. 

Пловдив – столица на европейската култура 2019

Plovdiv, 18 sep. 2014 – edited 15 sep. 2018 

–––
* По skype, Владина Цекова от 2014 г. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – РЕКВИЕМ ЗА БЕДНИЯ ЧОВЕК

РЕКВИЕМ ЗА БЕДНИЯ ЧОВЕК

Той беше поет, някакъв си поет,
нощем чувах – кашляше лошо,
зад панела разбирах, не е наред,
а не пишеше стихове пошли.

С пенсия скромна чакаше ред
за хляб и кофичка кисело мляко
веднъж в нашия супермаркет –
видях го случайно закъсал яко.

Не му достигаха дребни пари,
та услужих му с жълти стотинки
да си купи тарелка с две баклави
и за внучето вафла с картинки.

Литна лятото, изниза се есента,
ето че зимата зла се задава;
паля си огън от сухи дръвца,
че ларж се показах тогава.

Къде ли студува не ми е проблем,
всеки си има нейде роднини;
което зависело точно от мен:
пуснах го в супера пред мене да мине.

Всички сме братя и чакаме ред
на опашка за нещо бедняшко,
и сещам внезапно крила на поет,
изпълнен с гордост хлапашка.

Тази сутрин отново се буди Градът,
моят мил Град със старата врява,
и каквото тук виждам, такъв е светът,
а беднякът все пак любов заслужава.

Поети известни дал Бог безчет,
на тях им отдайте почести, слава,
и каквото тук виждам, все е наред,
а беднякът все пак любов заслужава.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 okt. 2012 – edited by 14 sep.-6 oct. 2018