Чукча
писател, чукча не читател... Уилям Сароян: "В мига, когато реших да ставам
писател, престанах да чета другите автори". Много харесвам това негово самопризнание и не че другите автори престанах да ги чета, но престанах да
търся еталон за писане другаде освен у себе си. Ако не знаете, истинското
писане е твърде самотно занимание, без някой да ти гарантира успех, пари, слава, но
виж, ако държиш на своето и не си склонен да се съобразяваш с властта и с конюнктурата,
унижението ти в България е 100% сигурно. Затова и от един момент нататък, някъде след изгонването ми от младежкия пловдивски вестник заради остро критична статия от май 1981 г., просто престанах да се вълнувам кое литературно говедо какво говори за писаното от мен, но живо се интересувам дали ме четат обикновените българи, т.е. хора от моята черга и с моя манталитет.
БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ
Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Хемингуей (1899-1961) ли е причината? Не. То бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението.
Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – силно притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки помежду си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези там двама, всъщност гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи.
Сега чак си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство виждам зад рехавата наглед тъкан на думите... Как се получава то? Да не съм се родил научен!
До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Най ми спореше обаче в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от тукашните пет спортни клуба, които развиваха гребане. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време бе треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.
Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала тоя хубавец се вози на вълната ми и мина край мен, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е и досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафе, а ме е яд на мен си, че не съм успял да се отскубна, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 м по 500-метровото състезателно трасе.
Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да видя като томче от 496 страници ръкописа "Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004).
От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", но се и готвех в курс по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих два пъти с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с "петица" изпита, предстоеше да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.
Мечтаехме с него да станем бойни пилоти. Освен че от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите и младежите, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в местните два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и по някое стихотворение.
По онова време се занимавах с хата-йога. Занимавах се с лов за пойни птички; изработих върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработените от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин "Млад техник" – радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра по околните села да режем едногодишни израстъци от диви череши "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане.
И колко още занимания в ония години между 1960 и 1965!
За какъв дявол са ми били всички тия втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно ще да е било натрупване на опит, наблюдения, изпробване къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че тогава се чувствах досущ като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, по-опитните, по-силните, повече живелите и помъдрели.
Освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел (1903-1987), и на Джон Стайнбек (1902-1968). Насочи ме към тая троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Събираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс; най-често в редакцията през тия четвъртъчни вечери се учехме да пишем с Мария Широколийска (1945), Христо Джелебов (1947), Христо Батинков (1946), Мая Ралчева (1947), Видка Кочева (1945), Илия Зайков (1944).
В ония години – 1963-1965, на убийствените – в буквалния смисъл на думата, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги концлагеристи са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата Руска литературна класика, детайлно вече изучавах тройката Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.
В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландецът Робърт Бърнс (1759-1796). Извън задълженията ми на редови войник, бях и художник на поделението – върху грундирани с гипс стени с четка и латексови бои рисувах диаграми и картини; освен радио-релеен механик в ракетния дивизион край Хасково, бях и библиотекар, правих седмичен войнишки стен-вестник, съчинявах стихове и смешки из войнишкия ни живот, рисувах карикатури, преписвах начисто, че го мързеше сам да ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов.
Тоя човек – бивш учител, ме бе предложил с един от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП, ала за наказание, че след нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войничета, а останах да си отспя тоя половин час... фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант Маринов) нареди да грабна маркуча и да отида да "полея розите". И не отидох да мия смърдящите кенефи, та три денонощия ме "командироваха" арестант в Хасковския гарнизонен арест, и тъй, едва осемнайсетгодишен, славно се разминах и с партийното членство, и с кариерата на партаец. Какво ти отспиване! В дъждовните три дни на оня мразовит март десетина войничета вадехме огромни камъни от дълбок триметров изкоп край старата ограда на гарнизонното хасковско поделение.
От родните поети в детските ми години у дома – в дълбоката изба на улица "Ниш", се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски (1898-1923), зает от библиотеката към читалище "Виделина" в родния град на майка ми Пазарджик. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и досега; тоя патетичен слог, тия приповдигнати звънки, строго разчетени ритмична стъпка, рима, тия строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с напомпани фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена работа, финтифлюшки. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за уроците по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.
Борба ли?! Не желая да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си моя идея как да живея живота си.
Иван Вазов (1850-1921) ми се показваше тромав, нравоучителен, Пейо К. Яворов (1878-1914) – театрален, предвзет, Димчо Дебелянов (1887-1916) – мекошав, сантиментален, за да го имам за образец на мъж, пък Пенчо Славейков (1866-1912) – като изключим няколко текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено с оня връх на графоманията "Кървава песен".
Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников (1897-1951), със сборника "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетеля на подземното царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар (1904-1941).
Четох преди десетина години ужасяващи неща за Аркадий Гайдар, едва деветнайсетгодишен назначен за командир на червеноармейски полк, но това е друга тема. Харесвах Джани Родари (1920-1980); от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на Ръдиард Киплинг (1865-1936), увличах се, макар и за кратко, по индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), по фантастичните приключения на Жул Верн (1828-1905), особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан от осъден в съветски концлагер затворник – Роберт Щилмарк (1909-1985), чийто пряк затворнически шеф си присвоил правото да го титулуват съавтор.
Подир североамериканската тройка Нобелови лауреати четох, или по-точно казано: живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1903-1942) "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на ярки чешити от т.нар. социалистическо общежитие, наред с гротескните Хашекови типове от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон, докато от 1994 до 2004 г. пишех, кажи-речи на коляно, върху хвърчащи листове от ученическа тетрадка или направо върху пишещата машинка у дома "Историйките на ученика Ламски". Първо, върху празния лист за пишеща машинка рисувах графиката – илюстрация за поредния епизод, сетне идеше ред на текста.
Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек (1883-1923) и тоя роман с галерията предизвикващи див кикот чешити до днес си ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от около двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си – българска, преди всичко пловдивска, версия на абсолютния наивник, чиято глупава уж оценка за безскрупулни службогонци е далеч по-меродавна, далеч по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли.
Като възпитаник на Софийския университет от 1967 до 1971 година, в студентската ми квартира на ул. Петър Митов № 8 – тиха уличка върху темето на столичния чистичък Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа "Д-р Фаустус", наред с очарователния пройдоха Франсоа Вийон (1431-1463...?), трескавия Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал (1783-1842), Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите, без свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), където всичко в тоя наш свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.
В годините на детството и юношеството бях може би най-ревностният читател на книги от кварталната библиотека към сладкарничката на Бай Димчо. Четенето ми беше утеха, но и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома, а и в бедняшката ни махалица хората живеят зле, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.
От четене на книги бях се превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропускал нищо от игрите и сбиванията с хлапаци от нашата махала, но и от съседната – Македонската махала, населена с бойки момчета; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено любимо, 16-годишната Емилия Попова, веднъж здраво ми се ядоса: "Живееш си ти като цвете в саксия, зад стъкло", а майка ми ме навикваше: "Стига с тия книги. От книги кой е прокопсал!"
Шестнайсетгодишен, заявих, навирил нос: "Баща ми! Няма как да те настигна, че си бил на фронта в Голямата война, целили са те немците с куршуми, и пак си оцелял. Затова си пожелавам много... малки войни". Така и стана – ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мен, очевидно ме е чул.
При сантиментален повод (любимото му момиче се увлякло по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше веднъж от пловдивската жп-гара, вече между коловозите и докато чакаме да се появи влакът за София, се възмути: "Много нависоко се излиташ, но лошо ще паднеш", на което – все така самоуверен, абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да, но преди да падна, ще летя".
Отде у мен това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията; в училище обикновено скучаех сам и на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса даже стигнах до второ място на вътрешноармейско първенство във ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър между 1961 и 1965 г. в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го написал? Ти си го писал, нали!"
Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че самичък бях постигал всичко в оня мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, и че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килим от хвалебствени приветствия пред нозете ми, че за всичко придобито се налагаше, налага ми се и досега... да плащам с полагащия се горчив данък рани, оскърбления, разочарования, страдание, унижения.
Раснах като син на мълчалив простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на някогашния прашен Пловдив; но и материалният Исус е бил дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили гувернантки; важно е какъв заряд жизнена енергия носиш и как тая жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не, не към праведника, а към грешника, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.
Пловдив – културна столица на Европа 2019
Plovdiv, 20 fev. 1999 – edited 16 sep. 2018
Илюстрации:
- май 1966 г., войник в отпуск (награда от вътрешно-армейските състезания на ПВО и ВВС по бокс в хангарите на някогашното пловдивско летище), на сватбата на Сия в квартал Прослав (горе);
- Великден, 1979 г. С баща ми пред портата на Бачковския манастир (долу).
.jpg)
