Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (2.)

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ

      2.

    Продължение

   На 53 години*, смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов световен ред. Прекалена степен самочувствие, да не кажа: грандомания, виждам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу бог, като изземеш функциите му, не ми изглежда героично, а чисто и просто – нескромно. И го съобщавам не в защита на легендата за богочовека, а като простосмъртен, ценящ уравновесеното мислене. 

   Като студент, някъде около 1970 г., с велико търпение пребродих затлачения от обстоятелственост и типични за немец сухота и отстраненост роман на Томас Ман "Д-р Фаустус". Неговият герой гениалният Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е Фридрих Ницше (1844-2000). "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес книгата му си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не е в състояние да замени живото съпричастие към конкретния случай, към живия човек. Ей от тази суетност тръгват величествените експерименти с човечеството. 

   Застуди се, и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост; напомня ми запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите. Картината е от Добруджа, Тригорци, село на шестнайсетина километра от Балчик. Там се губех, когато баща ми бе жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Исусова усмивка и изобщо подредеността и здравината на онзи живот на обикновените българи, където този анонимен, простосърдечен мебелист-дърводелец ми е ориентир, база за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето. 

   Философите, които ми занимават ума напоследък – Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки и хранени със златни прибори. Какво общо имам с тях!? Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, луд и нещо особено. Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбен в естествения ход на живота.

   Доста посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на себе си. Човеколюбивото, като качество, е уравновесено, не угоднически наклонено към нечий интерес. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения си ритъм и възгледи; а претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. В този смисъл вдъхновителите, разпалващите тълпите са главни надзиратели спрямо свободата на личността, независимо към чия кауза призовават. 

   Изпитвам доверие към генетично вложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и прочие... но това е докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представата ни за самите начала на живота.

   Степени на убеденост – фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. И всичко това да не си помислите, че убеждава! Това е предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, а отваря рани, раздухва пожари и братоубийствени войни. 

   Трудно ли е да се разбере! – за да имаш правото да осъдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да не е с гняв, а импулс, роден от любов към съдения...

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост 
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави. 
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост, 
наистина ли през отлъката не ме забрави, 
нима наистина не съм ти отмилял? 
Грижовна моя! (...) 
Недей ме пита! Замълчи! 
За пътя извървян, за моята тегоба 
не всеки има майчините укорни очи. 

   Аргументът ми е от най-неочаквано място (П. Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.) и не ме интересува чия тъпа идея е преследвал авторът на тези стихове, откривам рядка житейска мъдрост: най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на блудния. То е укорно, мълчаливо, грижовно. Питам се, колцина сред майсторите на гневни речи умеят да се погледнат отстрани, та да успокоят в себе си разбеснялото се – отблъскващо, а не приобщаващо, отрицание. И вместо да помогнат, пречат ни, задръстват с пози гръмотевични пътеките към покаяние. 

   Боже мой, защо все напират да ни назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приковаваш към стената, ако си наистина демократ, християнин, философ и психолог с диплома или, изобщо казано, добронамерен съдник? Но не, те въсят чело. Тровят се взаимно. Блъскат по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от устата им. И от цялото театро научаваш единствено колко са се озлобили, колко честолюбиви и суетни, колко безпомощни са духом.

   Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 noe. 1999 – edited 18 avg. 2018

   Илюстрации:

– На курорт в Чепино (Велинград), пред ез. Клептуза, август 1954 г. (горе);

– Ресторант "Голям Бунарджик", жертва на Десети ноември 1989 г. (долу). 

–––

* Текстът е писан в навечерието на 2000 г. Бел.м., tisss.

Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (1.)

На внука Борко (10 г.) и правнучката Вики (3 г.)*

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ**

       1.

   Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държи тънка  шперплатова лентичка, тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. Пък майка хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, обаче от дръжката по-малко боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях чак в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.

   Да съм бил, да съм бил... не повече от осем-деветгодишен.

   В десетата ми година се разболях от жълтеница. Първо решиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в кремавобяла шкода с два хубави яркочервени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мен ме поведоха като арестант из огромни полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в огромно фаянсово корито и три сериозни лелки ме сапунисваха, триха, поливаха. Вонеше гадно, лютеше ми на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, преди да влезем при хепатитните.

    Сложиха ме под прозореца вдясно в стая с четири легла. Вляво лежи беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, още помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, на около трийсетте. С него играехме шах... Шаха си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които картончета се придвижваха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява онази сестра с инжекциите, лицето му става напрегнато, а шегите си изрича с крива усмивчица: "Аман бе, сестро, станал съм на решето. Сестро, могат да ме ползват за сито".

   Четвъртият бе Яшара – черен сух циганин на неопределена възраст. Мълчаливец беше, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва из завивките или като се връща от тоалетната, притиснал с две ръце корема си, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

   Онзи, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в хубавите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите все нещо си бъбрят, без особено да се съобразяват, че съм още хлапе: от бъбрежа научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е, живот си живеем, но виж, при тифозните всеки ден някого отнасят върху носилка с болничната количка почернял, изсъхнал като чироз, с метнат върху муцуната чаршаф.

   Няколко пъти майка и татко ми идваха на гости, т.е. на свиждане. Все заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не се потя, да не шетам из коридора, да си изяждам храната. Накъсо, свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско невсякога бе на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са учителите или не са харни. Другият, който легна в неговото легло, него не си го спомням – вероятно е лежал като някои от по-тежките случаи: часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

   Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, която ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две от сестрите се умъкнаха подир него. Тримата поседяха покрай леглото до вратата, шепнешком нещо си рекоха и излязоха. Дойде старата санитарка, разгъна параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни помахваше за сбогом, вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Сетне сгънаха паравана, наредиха ни да излезем двамата с бате Наско и напръскаха пода и стените до вратата. Като се върнахме след около час, вътре свети от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара – с новичко одеяло застлано.

   Другаде ще разкажа по-подробно може би за хубавата сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз се влюбих. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме отведе в стаята си там, на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе режат човешки трупове. От онази махала под Джендема бях, до Държавна болница; колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там вътре, зад белосаните с боя стъкла, и нищо особено не бяха съзрели трескавите ни любопитни очи. Особени бяха само разказите за възкръснали, които се събуждали голи-голенички насред шестте циментови корита на моргата с картонче, привързано за палеца на десния крак. 

   Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, круши, сушени сливи, грозде, бисквитки; току се обърне към двете си съквартирантки – и те като нея медицински сестри: "Вижте го. Ама не е ли сладък, а! Не е ли сладичък?" И трите следят как се храня или се въртя на стола и си бъркам в носа.

   Двайсетина години по-късно – вече млад мъж, женен и с две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", и пак в таванска стая, само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". И пак в компания на съквартирантка ме посреща една четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Ала й останал още онзи до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя... Две години по-късно сестра Колева се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както бъбреха жените из махалата, а десетина месеца по-късно върху тухлената колонка край тенекиената врата на къщата срещу старото ми училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

   Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към майка ми и баща ми. Ами че аз израснах, сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане". И като го споменах след години в есе за местния всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. 

   Не мога обаче да престана да ги обичам. И колкото повече години ме делят от смъртта им, толкова по-близки в сърцето си ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от този, непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш. И значи, така младият Лъв заяква от усилието непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

         Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2 dec. 2000 – edited 17 avg. 2018

   Июстрации:

   – На улица "Ниш", 6-годишно хлапе от забавачката (горе);

   – Джендемът, най-магнетичният хълм на Пловдив (долу).

___
* Посвещението е от 17 август 2018 г. На 18 август е десетият рожден ден на внука ми.

** Ап. Павел, І посл. до коринтяни, 13:2. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ТРИГОРЦИ КРАЙ БАЛЧИК

 ТРИГОРЦИ

КРАЙ БАЛЧИК

За по-напряко минах през нивята.
Бе Добруджа като зелен килим...
Фазан се вдигне, заек се премята
и щъркелът кръжи в простора син.

Завърнал се след тридесет години, 
пък младостта уж вчера отлетя – 
сърна покрай пътеката ми мине,
и аз направо стъпвам по цветя.

Обрасла в бурен, тъничка пътека
отвежда ме при стария геран.
За̀суха! Където смях шуртеше,
останал само орехът голям.

Под него запладняваха овцете,
понякога засвирваше кавал, 
по клоните му шетаха момчета...
И аз от него орехи съм ял.

На хвърлей ей го – гробището тихо:
низ кръстове, покрити с лишей чер; 
тук много сълзи в угарта попиха, 
за пръв път тук видях се кавалер.

Не кавалер на ордени, медали,
а с простичка мотика из калта 
отварям вада, като че едва ли
от мен зависеше светът.

Пловдив – eвропейска културна столица 2019

 Plovdiv, 25 maj 2007 – edited 16 avg. 2018

Ars Poetica – ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ

ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ

Заплетените възли не разсичай!
Съвсем негероично е, уви! –
гнева си сдържай в тихото безличие,
когато цял от раните кървиш,

и вместо с жест решителен на меча,
в сияние изваян като връх,
ти сричай болката с усмивка мека,
докрай отпий горчивата си смърт.

О, да, това не всеки тук го може;
далеч по-лесен – показният жест,
и ето, ръкопляскат всички ложи
в Театъра на показната чест.

Светът обича гордия Палячо,
а ти си просто тъй обикновен,
че театралното за теб то просто значи
единствено жест строго забранен.

Ехти Театърът, тресе се, тръпне даже
от ръкопляскания из основи чак,
а зад кулисите стоиш като прокажен
ти истински, макар останал в мрак.

Заплетените възли не разсичай.
Достойнство ли? Не, слабост е това
да режеш там, където те изпитват
за стойността на гръмките слова.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 12 uli 2011 – edited 15 avg. 2018, т.нар. Голямата Богородица

Ars Poetica – ПРЕЖАЛИЛ СЕ

ПРЕЖАЛИЛ СЕ

Най-после престраши се Джон, реши да се ожени:
уши си риза, панталон, бельо копринено, премени,

муцуната си освежи, брадата остра сам обръсна,
подряза дългите коси и ето го красив възкръснал,

достоен мъж, и даже горд, хидалго сякаш от Ла Манча,
занемарения си двор премете, прекопа и значи,

свил дланите на колене, отпред в очакване приседна
мома с разтупкано сърце да се яви тук ненагледна.

Моми дал бог, но тез моми защо към него не поглеждат,
замятат мрежи отстрани към глупавичките младежи –

кикотят се, въртят поли, косите им свистят лъстиво;
не знаят ли как го боли мъжа, усмихнал се накриво,

открил внезапно може би, че времето му е изтекло?
Суетен е все пак, уви! – сезонът шумен, мимолетен

на сълзи, флиртове, мечти, на подвизи и грешки,
когато някой Джон седи накипрен и ужасно смешен.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 dec. 2006 – edited 15 avg. 2018

Документи – ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ

     Отдел "Средношколска младеж" оглави Г. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.

  Из документалната книга на Върба Чавдарова* "Индекс 21361 – сантиментално посвещение на някогашния младежки вестник "Комсомолска искра"

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**

  Звучи камбанката на черквата "Свети Илия" край най-голямото циганско гето на Балканския полуостров и изобщо в Европа. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети иззад облаци, рехави и на валма като непрана овча вълна. Наоколо е пренаселено от селски люде. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство нашенци е по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се в големия тракийски град народ живее несносно сред собствените си битови отпадъци, крачи по разнебитените улици наоколо. В жежките летни нощи екарисажът, отстоящ на не повече от 3 км. по въздуха, ни облива с мъртвешка воня. Въздухът става лепкав, плътен, мазен; колкото и дъх да си поемеш, въздух не ти достига. Екарисажът е причина да ме уволнят през лятото на 1981 г. от пловдивския младежки вестник. Писах, че обслужващият пет окръга екарисаж усмърдява нощем не само нашия гъстонаселен работнически район, но че и чак Червеният площад в Пловдив смърди на леш. След две или три наказания*** за т.нар. груба политическа грешка този път не ми се размина, ядосал ми се някой там горе, самият първи секретар на ОК на БКП Иван Панев (1933-1990) и...

  Привикаха ме в ОК на ДКМС**** – другарите отгоре искат подмладяване на щатния състав на редакцията. Важното научавам от секретаря по ИВД (идейно-възпитателна дейност): Партията вдигнала доверието си от мен, и значи налага се веднага да напусна. "Най-добре сам си напиши молба за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" – общо взето, това е лайтмотивът на онзи разговор с тримата секретари на ОК на ДКМС, начело с Нели Пеевска, пряко наблюдаваща как се списва вестникът.

  "Заради ценните идеи в твоите статии" – както се изрази вторият в онази висша местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме учител по български език и литература в току-що построено училище в Кичукпариж. "Колективът е все от млади даскалици, надявам се да ти хареса. Дерзай, млади човече!" Ай, каква картинка сме били: Димов, едър като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната си лапа, другата – изпъната към сияйното бъдеще, и аз, Блудният син, когото Партията, макар подразнена, шамаросва го, но и по йезуитски продължава да си го приласкава!

  Че не заслужавам доверие, три пъти на разни места ми го съобщават, но най-пряко го изрече 77-годишният Андон Тодоров от нашия квартал "Димчо Дебелянов". Като един от баш-организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931 г., на този Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават, в буквалния смисъл, костите със сапове за мотика; година и половина по чудо оцелелият Андон носел метален корсет под дрехата си, та по соца го водеха "активен борец против фашизма и капитализма" и не можеха да не се съобразяват с него. Странно, ала бай Андон, от когото заради чепатия му нрав партайците бягаха като дяволи от тамян, усещах особено близък, суров, но и верен приятел, който ме пази от мекерета и нагаждачи. Около четирийсет години по-възрастен от мен, през ден ме навестяваше в канцеларийката (2х3 метра) на кварталното ОФ-е, уж да бъбрим, по-скоро – да ме поучава като новооглашен председател на кварталния комитет на Отечествения фронт с 23 низови организации, най-многолюдната по онова време ОФ-организация в Пловдив, около 10 хил. гласоподаватели по изборите, нагласени да бъдат неизменно печелени от кандидатите на БКП само с няколко десети под стоте процента.

  – Ти се благодари – отпусна се веднъж, – че между капките си минал!

  – Какви капки, истината писах! – ядосвам се.

  А той, триж по-ядовит:

  – Какво искаш! В отсрещния край на Европа подстрекатели като теб изкараха по улиците работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, барикади ги подкокоросаха да вдигат срещу властта.

  И понеже гръб съм му обърнал и тишината в стайчето става все по-тягостна, продължава по-меко:

  – Млад си, зелен си, имаш прекрасни две момиченца. За тях мислиш ли!

  Декември 1989 г. Съседи ми дават акъл: Що се не пишеш и ти дисидент! Нали зарад онази статия ти биха шута! Един от тях – заслужилият майстор на спорта Веселин Чаушев, върхове катерил нейде в Памир, на висок глас се възмущава:

  – Не виждаме ли, че си червен! Да не си комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник! Кой по празник окачва знаме, а! Кой?

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат и сега 4-метровия български трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата пък – Слави Бахчевански от близкото до Пловдив село Динк; описах го в ръкописа Историйките на ученика Ламски*****, се изцепил пред белотаджиите, сврели се с трилитрово пластмасово шише домашна ракия и тава мезе в избата за парната инсталация към съседния вход:

  – Не знаете ли, бе? На Жоро баща му в шумата се крил, партизанин, по мандрите пити кашкавал обирал. Не му е чист косъмът, нали ви казвам!

  Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя весел и готин народ.

  Не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно съм се мислил за повече комунист от хората с партийна членска книжка... та до онази критична статия от май 1981 г. "Примери с обратен знак", опната върху част от първа и върху цялата трета страница на "Комсомолска искра". След като ме пропъдиха от младежкия вестник, шест месеца, кажи-речи, боледувах, та жена ми зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Ала в горните три версии, особено при последните две – съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини не се прощава! Мнозина от съседите ми са в големия град чрез партийното си членство, непонятно им е как така ще допусне някой там отгоре да пиша в комунистическия вестник и да се движа сред "едрите червени паламуди", пък да не съм партаец. Че то е фантастика, и не единствено според тях! Питат понякога и досега: Ти не беше ли комуняга, не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, демократ да се изпедепцаш?

  Те никога не са вярвали в комунизма; аз вярвах. Да, вярвах... поне до есента на 1981 г. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията бяха гледали практично, като нелоша сделка да се устроят в града и да си подредят живота. Този род сънародници и сега гласуват за пребоядисалите се във всички цветове на дъгата партийни дружинки с красни имена. За тях то е в съответствие със сключен преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-глутница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум апашко, тарикатско, лицемерно, изнудваческо.

  Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута, щом както кирлив турски фес са те изритали от стройните редички на праведниците, значи си нарушил някакъв договор, сине майчин! Не знам оправдава ли ги невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мен нищо не ме оправдава, освен фактът че – откакто петгодишен съм тръгнал на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година умът ми е системно промиван с внимателно подбрани късчета полуистина.

  Роден съм три години след Девети септември 1944 г., как да знам какво се случило в тази България, преди да се появи моето поколение българи? До 1981 г. бях убеден, че водата иде бистра отгоре; и ако има нечистотия, несправедливост – неприятни хора тук, на местна почва мътят водата. Така повярвах и на едни eнтусиасти, които подир Десети ноември 1989 г. се обявиха за антикомунисти и демократи. Известно време, година, година и половина, наредих се до тези пламенни приятели, ръкоплясках им в пълните с народ пловдивски киносалони, когато патетично развенчаваха комунизма, размечтах се, ръцете ме засърбяха отново да правя вестник, истински вестник, за какъвто съм си мечтаел от 13-годишен, когато правех стен-вестничето "Бодливата писалка" с мои си карикатури и епиграмки, което окачвах в класната стая на VI-a клас в някогашното ми училище "Сашо Димитров". И се писах сред учредителите на първата обновена след Десети ноември в България Демократическа партия, да, онази Демократическа партия в Пловдив с председател неизвестен ми до онзи ден преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът!

  От градската интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкналите се като гъби след дъжд партии с гръмки и сладки имена. И с развълнувания простодушен народ бях готов да приема (с вътрешна ирония все пак) тези патетични обещания за светло бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова е по-истински демократ!... В това отношение бившата обществена управа бе произвела полк сладкодумни демагози. Казионните БКП, БЗНС, ОФ, КНСБ, ДКМС не бяха ли школа за политически тарикати? Лесно е да се каже сега, разбирам, затова спирам по тази тема... Засега!

  Артисти, като проф. Михаил Неделчев, наистина бяха зле ударени от комунизма в България, ъхъм! Не е редно светът да се прави, че не им съчувства, когато толкова напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други като тях "инакомислещи" кой да влезе, кой да не влезе в съдбовния Списък на привилегированите персони******, при положение че дори лютите реплики на общопризнат свободомислещ – Радой Ралин, се обсъждаха от властта като интелигентска поза на объркал се другар сред най-достойните от партизанския отряд "Чавдар". Е, за каква опозиция срещу комунистическата върхушка в България тогава да говорим?

   Животът всяко нещо поставя на мястото му. Децата ни не ни приличат. Изглеждат твърде прагматични, очевидно не са склонни да бъдат лъгани със сладки приказки за утрешния светъл ден, и май са прави. Криво ми е все пак за моето поколение на сантиментални идеалисти с розови очила, каквито излязохме от средните училища и университета на онази соц.-България. Бяхме ловко употребени, но нима в доверчивостта не сме били по-близо до духовността на християнството от днешните материалисти и идейни борци за висок пост, слава и финикийски знаци? Божественото у човека е в готовността му да живее за другите. Това има ли го някъде? Да, в отделни изключения го има, които изключения – уверяват ни древните мъдреци, подкрепят правилото. Тогава какво ли друго ти остава освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на този живот, да поправяш само онези кривици, които са в кръга на ограничените ти човешки възможности? В библейски план всеки е гол-голеничък под небето. Колективна вина, колективна отговорност ли? Я пак да помислим!

   Кротко пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето на Балканите и Европа. Докато има кой да пали свещ и да дърпа връвта на камбанката, все си е жива надеждицата да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат и да пият, и да износват новите си дрехи, както и да се доверяват сляпо на злополучни, оплискани в кръв идеи за световно щастие или демокрация, поднесена на тепсия от лицемерни чужденци, а всъщност завоеватели на света.

   Илюстрации:

1. 1983 г. Председател на кварталния комитет на ОФ в най-многолюдния район на Пловдив, в квартал Изгрев с моите сътрудници инж. Иван Попов – бивш шеф на каскада "Въча", Иван Папазов – монтьор в автосервиз "Тракия", и учителя по музика в училище "Симон Боливар" Атанас Младенов (горе).

2. 1980 г. В Стария Пловдив. Иван Панев – първи секретар на ОК на БКП, Кирчо Атанасов – директор на математическата гимназия, днес бивш зам.министър в образователното министерство), аз (от "Комсомолска искра") и Методи Танев – т.нар. вътрешнополитически наблюдател във вестник "Отечествен фронт", един от петте официоза по време на соца (долу).

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 24 avg. 1998 – edited 13 avg. 2018

___

* Върба Чавдарова (1929), с която делях в течение на девет години (1972-1981) редакционна стая; неин е лафът: "Пък Жоро Бояджиев заема тук мястото на някое наше момче", след като по Радио Свободна Европа бяха цитирали моя статия в пловдивския младежки вестник.

** Сентенция на Шекспир (1564-1616). Сложил я бях за девиз на вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), политическа трибуна на първата след Десети ноември 1989 г. Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров (1949).

*** Чрез намаляване за три месеца заплатата ми на лит. сътрудник (105 лв.). Случаят, както ми го предаде по онова време асеновградчанинът Крум Марков – инструктор в ОК на БКП, е следният... Кани Т. Живков любимеца си Панев в своя кабинет, посочва разтворения върху масата вестник: "И какво чета, Иване, във вашия младежки вестник? На Червеният площад в Пловдив вони на леш"... Връща се Иван от София и привиква сътрудниците си, между които Спас Беловски и Крум Марков. Накъсо казано, думите му били: Авторът на статията защо е в редакционния състав; в средствата за масова информация този повече да няма достъп. За Крум, който на четири очи ми разправи това, е текст от сб. "Сутрин рано" (1983) на местното издателство "Христо Г. Данов" под надслов "Разбирам, че е прав, но много съм малък, за да му помогна" (думите му пред колегата Иван Желязков по повод случая). И други хора с власт в Пловдив тогава знаеха, че съм писал истината в "Искрата", но умно си замълчаха: Спас Беловски – зав. сектор "Средства за масова информация" в ОК на БКП, Йорданка Аначкова – шеф на РТЦ (Радио-телевизионен център Пловдив), Върба Чавдарова, която ме споменава в патетичната си книга за "Комсомолска искра" като пъзлю, случайно попаднал в журналистиката. 

     РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, НО МНОГО 

     СЪМ МАЛЪК, ЗА ДА МУ ПОМОГНА

     Прав си, както винаги, другарю:

     малък си пред истината ти!

     Аз и на това съм благодарен –

     че страхливо не ме защити.

     Виждам как костюмчето си носиш,

     как се извиняваш, сгърбен цял,

     и гърмят в сърцето ми въпроси...

     Колко ли мечти си надживял?

     Колко ли красиво са те били?

     Как ли нощем хленчел си от страх?

     Как ли коленичил си безсилен?

     Как забравил си да ходиш прав?

От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", 1983 г.

**** Окръжен комитет на комунистическия младежки съюз. 

***** Глава ХСIX "Фотография" от част IV на ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

****** Версия на т.нар. Активни борци против фашизма и капитализма при управлението на Живков. Бел.м., tisss.