Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 13 август 2018 г.

Документи – ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ

     Отдел "Средношколска младеж" оглави Г. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.
  Из документалната книга на Върба Чавдарова* "Индекс 21361 – сантиментално посвещение на някогашния младежки вестник "Комсомолска искра"


ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**

  Звучи камбанката на черквата "Свети Илия" край най-голямото циганско гето на Балканския полуостров и изобщо в Европа. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети иззад облаци, рехави и на валма като непрана овча вълна. Наоколо е пренаселено от селски люде. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство нашенци е по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се в големия тракийски град народ живее несносно сред собствените си битови отпадъци, крачи по разнебитените улици наоколо. В жежките летни нощи екарисажът, отстоящ на не повече от 3 км. по въздуха, ни облива с мъртвешка воня. Въздухът става лепкав, плътен, мазен; колкото и дъх да си поемеш, въздух не ти достига. Екарисажът е причина да ме уволнят през лятото на 1981 г. от пловдивския младежки вестник. Писах, че обслужващият пет окръга екарисаж усмърдява нощем не само нашия гъстонаселен работнически район, но че и чак Червеният площад в Пловдив смърди на леш. След две или три наказания*** за т.нар. груба политическа грешка този път не ми се размина, ядосал ми се някой там горе, самият първи секретар на ОК на БКП Иван Панев (1933-1990) и...

  Привикаха ме в ОК на ДКМС**** – другарите отгоре искат подмладяване на щатния състав на редакцията. Важното научавам от секретаря по ИВД (идейно-възпитателна дейност): Партията вдигнала доверието си от мен, и значи налага се веднага да напусна. "Най-добре сам си напиши молба за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" – общо взето, това е лайтмотивът на онзи разговор с тримата секретари на ОК на ДКМС, начело с Нели Пеевска, пряко наблюдаваща как се списва вестникът.

  "Заради ценните идеи в твоите статии" – както се изрази вторият в онази висша местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме учител по български език и литература в току-що построено училище в Кичукпариж. "Колективът е все от млади даскалици, надявам се да ти хареса. Дерзай, млади човече!" Ай, каква картинка сме били: Димов, едър като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната си лапа, другата – изпъната към сияйното бъдеще, и аз, Блудният син, когото Партията, макар подразнена, шамаросва го, но и по йезуитски продължава да си го приласкава!

  Че не заслужавам доверие, три пъти на разни места ми го съобщават, но най-пряко го изрече 77-годишният Андон Тодоров от нашия квартал "Димчо Дебелянов". Като един от баш-организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931 г., на този Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават, в буквалния смисъл, костите със сапове за мотика; година и половина по чудо оцелелият Андон носел метален корсет под дрехата си, та по соца го водеха "активен борец против фашизма и капитализма" и не можеха да не се съобразяват с него. Странно, ала бай Андон, от когото заради чепатия му нрав партайците бягаха като дяволи от тамян, усещах особено близък, суров, но и верен приятел, който ме пази от мекерета и нагаждачи. Около четирийсет години по-възрастен от мен, през ден ме навестяваше в канцеларийката (2х3 метра) на кварталното ОФ-е, уж да бъбрим, по-скоро – да ме поучава като новооглашен председател на кварталния комитет на Отечествения фронт с 23 низови организации, най-многолюдната по онова време ОФ-организация в Пловдив, около 10 хил. гласоподаватели по изборите, нагласени да бъдат неизменно печелени от кандидатите на БКП само с няколко десети под стоте процента.

  – Ти се благодари – отпусна се веднъж, – че между капките си минал!

  – Какви капки, истината писах! – ядосвам се.

  А той, триж по-ядовит:

  – Какво искаш! В отсрещния край на Европа подстрекатели като теб изкараха по улиците работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, барикади ги подкокоросаха да вдигат срещу властта.

  И понеже гръб съм му обърнал и тишината в стайчето става все по-тягостна, продължава по-меко:

  – Млад си, зелен си, имаш прекрасни две момиченца. За тях мислиш ли!

  Декември 1989 г. Съседи ми дават акъл: Що се не пишеш и ти дисидент! Нали зарад онази статия ти биха шута! Един от тях – заслужилият майстор на спорта Веселин Чаушев, върхове катерил нейде в Памир, на висок глас се възмущава:

  – Не виждаме ли, че си червен! Да не си комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник! Кой по празник окачва знаме, а! Кой?

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат и сега 4-метровия български трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата пък – Слави Бахчевански от близкото до Пловдив село Динк; описах го в ръкописа Историйките на ученика Ламски*****, се изцепил пред белотаджиите, сврели се с трилитрово пластмасово шише домашна ракия и тава мезе в избата за парната инсталация към съседния вход:

  – Не знаете ли, бе? На Жоро баща му в шумата се крил, партизанин, по мандрите пити кашкавал обирал. Не му е чист косъмът, нали ви казвам!

  Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя весел и готин народ.

  Не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно съм се мислил за повече комунист от хората с партийна членска книжка... та до онази критична статия от май 1981 г. "Примери с обратен знак", опната върху част от първа и върху цялата трета страница на "Комсомолска искра". След като ме пропъдиха от младежкия вестник, шест месеца, кажи-речи, боледувах, та жена ми зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Ала в горните три версии, особено при последните две – съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини не се прощава! Мнозина от съседите ми са в големия град чрез партийното си членство, непонятно им е как така ще допусне някой там отгоре да пиша в комунистическия вестник и да се движа сред "едрите червени паламуди", пък да не съм партаец. Че то е фантастика, и не единствено според тях! Питат понякога и досега: Ти не беше ли комуняга, не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, демократ да се изпедепцаш?

  Те никога не са вярвали в комунизма; аз вярвах. Да, вярвах... поне до есента на 1981 г. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията бяха гледали практично, като нелоша сделка да се устроят в града и да си подредят живота. Този род сънародници и сега гласуват за пребоядисалите се във всички цветове на дъгата партийни дружинки с красни имена. За тях то е в съответствие със сключен преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-глутница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум апашко, тарикатско, лицемерно, изнудваческо.

  Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута, щом както кирлив турски фес са те изритали от стройните редички на праведниците, значи си нарушил някакъв договор, сине майчин! Не знам оправдава ли ги невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мен нищо не ме оправдава, освен фактът че – откакто петгодишен съм тръгнал на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година умът ми е системно промиван с внимателно подбрани късчета полуистина.

  Роден съм три години след Девети септември 1944 г., как да знам какво се случило в тази България, преди да се появи моето поколение българи? До 1981 г. бях убеден, че водата иде бистра отгоре; и ако има нечистотия, несправедливост – неприятни хора тук, на местна почва мътят водата. Така повярвах и на едни eнтусиасти, които подир Десети ноември 1989 г. се обявиха за антикомунисти и демократи. Известно време, година, година и половина, наредих се до тези пламенни приятели, ръкоплясках им в пълните с народ пловдивски киносалони, когато патетично развенчаваха комунизма, размечтах се, ръцете ме засърбяха отново да правя вестник, истински вестник, за какъвто съм си мечтаел от 13-годишен, когато правех стен-вестничето "Бодливата писалка" с мои си карикатури и епиграмки, което окачвах в класната стая на VI-a клас в някогашното ми училище "Сашо Димитров". И се писах сред учредителите на първата обновена след Десети ноември в България Демократическа партия, да, онази Демократическа партия в Пловдив с председател неизвестен ми до онзи ден преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът!

  От градската интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкналите се като гъби след дъжд партии с гръмки и сладки имена. И с развълнувания простодушен народ бях готов да приема (с вътрешна ирония все пак) тези патетични обещания за светло бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова е по-истински демократ!... В това отношение бившата обществена управа бе произвела полк сладкодумни демагози. Казионните БКП, БЗНС, ОФ, КНСБ, ДКМС не бяха ли школа за политически тарикати? Лесно е да се каже сега, разбирам, затова спирам по тази тема... Засега!

  Артисти, като проф. Михаил Неделчев, наистина бяха зле ударени от комунизма в България, ъхъм! Не е редно светът да се прави, че не им съчувства, когато толкова напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други като тях "инакомислещи" кой да влезе, кой да не влезе в съдбовния Списък на привилегированите персони******, при положение че дори лютите реплики на общопризнат свободомислещ – Радой Ралин, се обсъждаха от властта като интелигентска поза на объркал се другар сред най-достойните от партизанския отряд "Чавдар". Е, за каква опозиция срещу комунистическата върхушка в България тогава да говорим?

   Животът всяко нещо поставя на мястото му. Децата ни не ни приличат. Изглеждат твърде прагматични, очевидно не са склонни да бъдат лъгани със сладки приказки за утрешния светъл ден, и май са прави. Криво ми е все пак за моето поколение на сантиментални идеалисти с розови очила, каквито излязохме от средните училища и университета на онази соц.-България. Бяхме ловко употребени, но нима в доверчивостта не сме били по-близо до духовността на християнството от днешните материалисти и идейни борци за висок пост, слава и финикийски знаци? Божественото у човека е в готовността му да живее за другите. Това има ли го някъде? Да, в отделни изключения го има, които изключения – уверяват ни древните мъдреци, подкрепят правилото. Тогава какво ли друго ти остава освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на този живот, да поправяш само онези кривици, които са в кръга на ограничените ти човешки възможности? В библейски план всеки е гол-голеничък под небето. Колективна вина, колективна отговорност ли? Я пак да помислим!

   Кротко пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето на Балканите и Европа. Докато има кой да пали свещ и да дърпа връвта на камбанката, все си е жива надеждицата да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат и да пият, и да износват новите си дрехи, както и да се доверяват сляпо на злополучни, оплискани в кръв идеи за световно щастие или демокрация, поднесена на тепсия от лицемерни чужденци, а всъщност завоеватели на света.


   Илюстрации:

1. 1983 г. Председател на кварталния комитет на ОФ в най-многолюдния район на Пловдив, в квартал Изгрев с моите сътрудници инж. Иван Попов – бивш шеф на каскада "Въча", Иван Папазов – монтьор в автосервиз "Тракия", и учителя по музика в училище "Симон Боливар" Атанас Младенов (горе).

2. 1980 г. В Стария Пловдив. Иван Панев – първи секретар на ОК на БКП, Кирчо Атанасов – директор на математическата гимназия, днес бивш зам.министър в образователното министерство), аз (от "Комсомолска искра") и Методи Танев – т.нар. вътрешнополитически наблюдател във вестник "Отечествен фронт", един от петте официоза по време на соца (долу).

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 24 avg. 1998 – edited 13 avg. 2018

___
Върба Чавдарова (1929), с която делях в течение на девет години (1972-1981) редакционна стая; неин е лафът: "Пък Жоро Бояджиев заема тук мястото на някое наше момче", след като по Радио Свободна Европа бяха цитирали моя статия в пловдивския младежки вестник.
** Сентенция на Шекспир (1564-1616). Сложил я бях за девиз на вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), политическа трибуна на първата след Десети ноември 1989 г. Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров (1949).
*** Чрез намаляване за три месеца заплатата ми на лит. сътрудник (105 лв.). Случаят, както ми го предаде по онова време асеновградчанинът Крум Марков – инструктор в ОК на БКП, е следният... Кани Т. Живков любимеца си Панев в своя кабинет, посочва разтворения върху масата вестник: "И какво чета, Иване, във вашия младежки вестник? На Червеният площад в Пловдив вони на леш"... Връща се Иван от София и привиква сътрудниците си, между които Спас Беловски и Крум Марков. Накъсо казано, думите му били: Авторът на статията защо е в редакционния състав; в средствата за масова информация този повече да няма достъп. За Крум, който на четири очи ми разправи това, е текст от сб. "Сутрин рано" (1983) на местното издателство "Христо Г. Данов" под надслов "Разбирам, че е прав, но много съм малък, за да му помогна" (думите му пред колегата Иван Желязков по повод случая). И други хора с власт в Пловдив тогава знаеха, че съм писал истината в "Искрата", но умно си замълчаха: Спас Беловски – зав. сектор "Средства за масова информация" в ОК на БКП, Йорданка Аначкова – шеф на РТЦ (Радио-телевизионен център Пловдив), Върба Чавдарова, която ме споменава в патетичната си книга за "Комсомолска искра" като пъзлю, случайно попаднал в журналистиката. 

     РАЗБИРАМ, ЧЕ Е ПРАВ, НО МНОГО 
     СЪМ МАЛЪК, ЗА ДА МУ ПОМОГНА

     Прав си, както винаги, другарю:
     малък си пред истината ти!
     Аз и на това съм благодарен –
     че страхливо не ме защити.

     Виждам как костюмчето си носиш,
     как се извиняваш, сгърбен цял,
     и гърмят в сърцето ми въпроси...
     Колко ли мечти си надживял?

     Колко ли красиво са те били?
     Как ли нощем хленчел си от страх?
     Как ли коленичил си безсилен?
     Как забравил си да ходиш прав?

От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", 1983 г.

**** Окръжен комитет на комунистическия младежки съюз. 
***** Глава ХСIX "Фотография" от част IV на ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).
****** Версия на т.нар. Активни борци против фашизма и капитализма при управлението на Живков. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар