Публицистика – МРЪСНИ ДНИ

МРЪСНИ ДНИ* 

    21.12.2004.

    Втори ден подир Игнажден, от т.нар. мръсни или бесовски дни преди Бъдни вечер, според поверието, наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да се мисля за религиозен, откривам християнската философия далеч по-възвишена от претенциозното невежество, от озлоблението и алчността. Не съм се прекръстил. Нямам намерение да се кръстя пред олтар, свещ, икона, защото не съм религиозен. Но съм вярващ. Вярвам в моята България, особено като виждам младите българи застрашени от натрапвано чрез медиите духовно невежество и стремеж към успеха на всякаква цена.

    Но как да обясня на моите дванайсетокласнички (19 девойчета), че между управници и учител противостоенето е открай време? Искат от мен високи оценки, а смятат, че със записване на това, което им казвам по Роден език и Литература, се изчерпва ученето. Към света и помежду си, меко казано, не са за пример. Домашно възпитание им липсва, но и какво ли добро са видели досега извън дома си за своите осемнайсет години, какво ли по-гръмко заявено, освен наглост и простотия! А то си е фронт между духовност и гавра с Десетте Божи заповеди у нас. Понякога в океан от помия се усещам островче, случаен минувач покрай магазин с лъскави пластмасови кукли и дрънкулки. Понякога, казвам, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни инак сантиментално добри душици – Катя, Елена, Ширин, Милена; защо обаче назлобяват срещу самото учене.

   Не можеш насила да си им Учител. Учител насила не се става. То е като любовта. Ако не те приемат като знания и опит, ако не те разбират, когато показваш разликата между добро и зло, между натрапено и естествено, нормално е да те гледат с дебели очи – и теб, и Училището. Първият от двата ми учебни часа в дванайсети клас вчера мина да ги слушам как се джафкат помежду си, да ги успокоявам, да си изясняваме какво общо има между Паисиевото "о неразумни и юроде" и "българино, знай своя род и език" и онези така любими за младото моме кремчета, мазилца, гримчета, аксесоарите от просто тенеке и пласмаса или злато, дрешки, прически, особено – със заетия от естрадните глезли непукизъм.

    Що да им река! Травеститът Азис ги очаровал с песните, с костюмите, с циркаджилъците, нали е икона на непукизма, успехите си по света, в топ-класацията на еМ-Ти-Ви бил, научавам. Надупеният срещу лобното място на Васил Левски костинбродски мазен Азис им бил на сърце.

   Мога и да отстъпвам, но как да приема за нормално пренебрежението към естественото и естетичното! Кога са станали варвари в храма, питам. Та тези момета – утрешни майки на следващото поколение българчета, са прекият обект на пошлостта. Пошлостта царствено шества из България: от Митю Пищова, Лорд Бул, Денди, Фънки до висшите етажи на властта. Как да възприемат любовта като висша духовност и нормално отношение към света, а не като бяс за консумиране, това ми е проблемът.

   28.12.2004.

   Рефлексът за писане, в смисъл – сътворяване на свят от чувства, образи и размишления, е вроден не у всекиго, макар у всеки да я има открита възможността да усеща тъй нежните духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които ми представиха "стихчета"; от тях едната, според мен, е талант и предстои да се развие. Съпоставянето между лъже-творец и роден талант, между докоснат от бог и стихоплетци не само тук, но и в медиите, напоследък ми вади очите.

   Странно наглед, у т.нар. поетеси (набедени за поетеси от колегите им, но без дарба, според мен) прави впечатление добре подредената форма, зад която бледнее тривиално съдържание, каквито и вопли или радостни трели да пунтира писаното от тях. У талантливия съдържанието по-често пренебрегва формата, стихът сякаш не е стих, погледнато отгоре-отгоре; обаче атмосферата му е интензивна и вълнува: лицето, нрава на твореца, неявните затаени очаквания съзирам, каквото и на повърхността да ми казват стиховете.

   Сиви дни. Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и не ми спори. Едва напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: можеш ли да си щастлив с измама, че си поет, писател, философ, психолог. Опитът да издам книга на мои разноски ми бе крайно нужен. Доста неща в текста (факти, образи на политици, сюжет) са взети от реалността, описал съм, по-точно казано, предугадил съм ги в книга, която още не е на бял свят.

    17.01.2005.

   Нормалният простосмъртен учител е малко самотник, вероятно защото съвестта му е спокойна и честта му си зависи единствено от него; той не е многословен, не се обяснява надълго и нашироко пред света, не громи врага, не се бие с юмрук в гърдите колко е велик, не бръмчи като латерна: аз съм философ и психолог, аз съм новатор, имам отличия, аз съм умен, аз съм роден само за учител и на това съм си обрекъл живота и съм този, който ще ви свърши работа. Уви! Около такъв нещастник трева не никне, хората го избягват, защото носи у себе си наказанието заради надменност и елементарно неумение дори озлоблението си да поприкрие. Които пък му повярват и ги обземе съчувствие, тепърва ще има да берат ядове.   

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2004/ 2005 – edited 20 maj 2018

–––

* Наричат се мръсни, тъй като това е време след раждането, което е нечисто. Известни са и като Некръстени дни, Глухи дни, Поганци, Караконджови дни. Навръх Коледа светът е нов, но граничи все още с другия свят на тъмни зли сили. Оттам към нас прииждат нощни гости: караконджули, бродници, всякакви ужасни твари. Земята ще се отграничи от нечистото, ще се затвори за злото чак на Йордановден. До 6 януари са дванайсет дни, когато водата още „не е кръстена“, и затова има някои забрани за човека. Вярва се, че всеки, който пристъпи забраните, ще се разболее. Бел.м., tisss.

Публицистика – ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (2.)

    – Харесва ми нервно-публицистичният изказ. Тази нетърпимост е обладала цяла България и не знам защо само онези, към които е насочена, се правят на неразбрали.

   – Свикнах с усещането, че съм сред глухи и слепи; колкото и странно, този факт ми действа окуражаващо. Подразнил се някой на опитващия се да каже нещо лично, подразнил се, че това му се сторило празен брътвеж. Е, всички стигаме до там, където ни позволи собственото ни невежество. 

ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (2.)

    Продължение от 05.02.1999.

   Какво откривам ли! Ами откривам, че цивилизацията открай време се основава върху чувството на преклонение. Само че ако християнството дори при онзи първи стадий, Стария завет, все пак споменава Небесата, Космоса над нас, т.е. нещо далечно като красота, а заплашително близко като влияние, но и неособено познато, в древното индуско мировъзрение човешкият разум шета направо сред гигантските силуети на религиозна менажерия, изтегляща нишки много по-отдалече – от великата бездна на разумността и познанието, от космоса – в буквалния смисъл на думата, чието значение човечеството пришива към понятието "красота".

   Израснал съм от прахоляка на Тракийската низина, та не се стъписвам пред гурута, авторитети, божества, вождове, лидери на партии и партийни глутници. Вероятно да не приемаш религиозния екстаз като инструмент на познание е отново вид религиозен фанатизъм, макар и с обратен знак. Разочарованието от кресливите възгласи "Ние строим пътя, пътят строи нас!", "Да построим живота нов!", "Човек за човека е брат!", "Всичко за човека, всичко в името на човека!", "Човек, това звучи гордо!" и други подобни, превърнати в емблема на епоха, надъхана с дива омраза към най-човешкото ни качество: да чувстваме, когато мислим и обмисляме... Та ето как разочарованието от такъв тип бодрячество у моето поколение източни европейци, и като страничен ефект – погнусата от лицемерието, ме подсеща да търся в основата на която и да е религия или философска идея какво допринася тя на Адам – наметка от кактуси, трънен венец от високопарни приказки, или състрадание, не почукване с пръст по челото, а любов към човека. 

   Индуизмът, появил се като религия едва през VІ век, основаващ се върху браманизма и будизма, представя нещо далеч по-мащабно от нашето добре познато християнство. Докато Иисус стъпва по грешната камениста земя като човек между човеците, образите във ведическите текстове, от които взема сила индуизмът, бродят като представи за йерархия в Космоса и фокусирана върху източник на гигантски духовни протуберанси над представата ни за Човека и Света. Ако не е продукт на извънземен разум, това какво е!

   Самите манускрипти с носещите се към нас из недрата на Древността облаци от послания не се съобразяват с каквато и да е хронология или консеквентност (последователност), а твърдо настояват: става въпрос не за наслагващи се един върху друг пластове от знания и прозрения, а за информация, получена накуп в строго определен миг от Миналото, т.е. изправяме се пред взривно дошли до човешкия ни род знания за света.

   Любопитна ми е йерархичната структура на въпросните представи, която у мен, скарания с математиката, напомня математически модел, подчинен на предварително зададена формула. Популярна мисъл на евреина Айнщайн витае в кабинетите по физика из училищата по света: най-озадачаващ за нас е фактът, че Вселената се поддава на строги и безчувствени математически формули.

    В музиката – най-експресивното, най-имагинерното и достъпно сред изкуствата, това личи най-отчетливо. В стереометрична (пространствена) проекция изкачването от невежествената първична глина към билото на информационните масиви и технологии е пирамида от хиляди етажи над човешкото ни съзнание и бит.

   Друго съществено... Не само в ортодоксията (православието) и не в католицизма или протестантството, но и във всякакви други религии и религиозни школи – при тях понякога в по-жесток вариант – страданието, бичуването на плътта, самоунижението, колениченето пред личност, обявена за върховен авторитет, целуването на ръка, забиването на лице в патъците на Вишестоящия, пълзенето по колене и лакти, гърчът, миенето на нечий чужди нозе и лапи, цитатничеството до полуда, до изпадане в транс... на текстове от някое обявено за свещено откровение (обикновено то е компилация), книжле, изпълзяло изпод ръката на банален някой Баща на народите*, Велик кърмчия**, Архитект на мира***, както пише преди век и нещо още Христо Ботев, "нов месия в нова полуда**** или Велик Идиот отвъд Атлантика или от Ислямския Близък Изток, зовящ към ритуални самоубийства и клане на неверници в името на висша някоя цел, всички издевателства над естествения начин на живеене ни ги пробутват като преддверие към духовното просветление, а пък тук направо се говори за коренно противоположните, спорещите помежду си, отричащите се едно друго Дух и Материя, като Духът, разбирай: вселенското енергийно ядро, е непознаваем за сетивата и си длъжен, заповядват ти да му се довериш.

   Към самата ни природа тук долу, на Земята тези странни хора гледат като към експеримент на Свръхразума-демиург. Ужасно! Не ми се нрави човека да го виждам като играчка в изящните длани на Твореца. Иисусе, върни ми уюта на Любовта! Макар да не вярвам, че съществуваш, с Теб, братко, поне мога да разговарям и споря. А как да разговарям, например, с Монт Еверест, когато е тъй мразовит, толкова недостъпен и съвършен, забил нос отвъд очертанията на света, който познавам, в който несносно битувам, обаче съм жив, Боже мой, жив съм!

   Дали пък християнството не е опит за очовечаване на послания откъм извънземните ни родители, популярно, чрез притчи за мен, грешния Адам, за мен елементарния тип мислеща тръстика?

   Пет хиляди години назад в Миналото отмества знанията ни за начало на поредица от цивилизации тук, на планетата; всъщност, опитах се чрез недоволство да смиря възхитата си от въпросната прабаба на всичките философии. Още веднъж: изяществото в тази кристална в яснотата си математическа пирамида, както и нейното пренебрежение към понятието "време" за мен се явяват следа от надчовешка гледна точка.

   Следователно, категорично не искам да я знам! Защо ми е рентгеново зрение?! Не ми е драго вместо пухкавия сиамец, който обикновено ми се усуква, мъркайки в нозете ми или – както прави сега, бута ме с муцунка, озадачен от какъв зор съм се разскърцал, поради каква причина шумоля по нощите... не ми е драго вместо гальовния сиамец да виждам ноктест скелет на хищник за мишленцата по света.

   Колко нежна е несъвършената ни човешка природа! И литературата дали не е веселото мостче (както и другите изкуства), прехвърлено над скалистата бездна между Живота и Смъртта, между Тук и Отвъд, между горещите ни чувства и хладния Свръх-разум? Знам, животът бълбука из въртопите на ручеи от делничното ни битие, докато високо изявилият се Разум лепи огромни некролози по тарабите на световните гробища.

   Ако Алберт Айнщайн (1879-1955) не се беше изплезил към безмилостно строгите, съвестните в преследване на дяволитата ни човешка природа филистери*****, нямаше да ми е толкова симпатичен като учен, може би точно защото хал-хабер си нямам от математика и физика. Ала жестът му в този случай ми казва повече от всякакви формули и чудесии на Разума.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 fev. 1999 – edited 19 maj 2018

____
* Й. В. Джугашвили (Сталин).
** Мао Дзедун.
*** Л. И. Брежнев.
**** В "Елегия" на Христо Ботев: "...предател верен и жив предвестник/ на нови тегла за сиромаси,/ нов кърджалия в нова полуда,/ кой продал брата, убил баща си..."
***** От староеврейски през немски: 1. Човек с ограничен кръгозор, стари възгледи и лицемерно поведение. 2.Всеки, който не е приет за студент (според схващанията на някогашните немски студенти).  

Публицистика – ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

   Умът – това не е ерудиция, не е умението да участваш във всеки разговор; тъкмо обратното е… (Михаил Жванецки, 1934)*

Древен египетски митар (чиновник, записващ изплатените данъци)

ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

   

    Да простя ли? Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от моите си собствени грешки и пристрастия. Какво си мислите! Че като ми опростите някоя гадост, ще отчета вашето великодушие, ще си взема бележка и ще се променя? Това ли очаквате! Съжалявам, ще ви разочаровам. Защото грехове, симпатии, антипатии в живота, именно те съставляват моя стил.

       В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят мизерии лукановци, татарчевци, иван-костовци, ахмед-догановци, мама цецки и бойко-борисовци, всякаква пасмина от по-едри или по-дребни тарикати, казвам си; нека си въобразяват, че ще им се прости, ще се разминат с онзи върховен миг, когато иде разплащането за натрупани лихви. Всичко, всичко рано или късно излиза наяве. 

    Глупаци! Облякоха се в разкош и власт, ограбиха и продължават да грабят, да мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Децата им се разприпкаха като козлета по света, обучават ги и ги възпитават в най-най-престижни западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им е до колене, Памир им е бащиния; и сред апостолите на Исус остана да си имат свое лоби, бъдещето им, постлано с персийски килим от проектирани успехи, и цялата световна информационна мрежа ни проглушава кога си лягат с любовница, кога вземат душ, кога хапче срещу запек, какво ядат и пият, какво обличат и какво смятат да си купят.

    Аман от суета! Глупци. Превъзнасят се, сякаш са Монт Еверест на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги забравил, та започваме да се питаме: "Да, бе! Името познато, но как изглеждаше, кой всъщност беше този непрежалим покойник?" Остават само натворени от алчност нелепости, за да ни напомнят колко жалки са били именно когато са се възгордявали в цялото свое велико невежество.

    Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, за да бъдат задминати на свой ред от идещите подире им… Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око вирус или жалко едноклетъчно е в състояние да ги разкатае. Как да простиш на такива наивници!

    Ала кой ли го е еня, та да ни го каже? Отвориш ли уста, спускат се самозванците: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. Не усещат как – безмълвна, цялата природа се е затаила, отвръща се от всички нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. И всичко е явно. Всяко посегателство към живота, към човечността понася отровното драконово семе на предстоящото уравняване на сметки". Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с тази уста, но думите от другиго са наредени; той ни гледа от космичната бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, Божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам ще носи последствията, че посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не е ясно, че това дотук е болка от обич, чудя се – по какъв начин трябва да ни се каже, че да го проумеем.

    Няма да престана да се учудвам... В едно състояние на "снежна вода": ни сняг, ни вода, т.е. без определени желания, тъкмо изплувал от сън по никое време, преди обяд, към единайсет, ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми иде наум. Вземам ръкописа на книгата "Ламски", прелистям, хваща ме досада, че тези 125 (сто двайсет и пет) илюстрации ще трябва да рисувам наново, оставям "Ламски", захващам напосоки да чета от този опърпан бележник... Не. И това не ми е интересно.

    Ще ми се да изляза; денят е слънчев, първият хубав ден от седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни оттук-насетне. Звъня на художника Пламен Желязков – г-н Памполин, оказва се, набирал съм стария му телефонен номер; старче от другия край на телефонната линия бая вежливо ми обяснява, че няма такова лице... Откривам все пак новия телефонен номер на Пампо, набирам; отвръща, "заето". Значи не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката с книги, повечето от тях купувани от антикварните магазинчета в София, Пловдив или Варна.

    Отдавна си търся сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години кротко чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките", научна студия на Иван Маразов, и пак нещо, свързано с траките, но в по-четивна форма – "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писания за траките винаги присъства и известна мистична представа, до тези две добавих нещо и за Христос, "Тибетското евангелие". Аха-а! – казвам си, моите предци траките са били отпреди християнството! С тържествено злорадство си го казвам; т.е. ние, натиканите в задния двор българи, сме в гените си отпреди христовата религия... И в този момент ми идва на ум, че знойната Re. преди година ми беше връчила "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клател бръсната си кратунка) или дявол знае какъв зомби я изнудил да си купи. Точно туй мизерно книжле! Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега пък къде се затри?! Явно и книгите водят специален и таен свой личен живот. Habent fata sua libelli.**

   Ето че подир половинчасово ровичкане из библиотеката си откривам и тези "очерци" с ухилен плешивко върху титулната страница. Ухиленият, който е самият автор, сякаш ми се радва, а зъбките му – ситни, равни, два реда царевични зърна, и още по-веселичко... под картинката: Сатсварупа даса Госвами; чета буквално:"евам парампара-праптам". Викам си, какви са тези щуротии! И като знам, че заможният Запад, особено хората отвъд океана, са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и разни разклонения и версии на древната индийска религия, реших, вече съвсем определено! – да огледам по-внимателно и туй книжле.

   Защо надълго и нашироко, едва ли не тщеславно разказвам за процеса на избиране? Може би – за да покажа първо на себе си, сетне – и на света, че – каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър на материалното, като че обезателно се появяват в състояние на безволевост и аморфност: просто Някой или Нещо те улавя за ръчица и те води при извора.

   Следва 

    Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 jan./5 fev. 1999 – edited 18 maj 2018

_____

Илюстрацията долу: 

Май 1933 г., излет край Харманли. Бъдещият ми баща – крайният вляво от редицата прави хлапета, учил поднешному едва до VІІ клас, че били изключително бедни, макар баща му (дядо ми Георги) цял живот да бил бирник, което ще рече държавен или общински данъчен чиновник.
* Вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B8%D0%B9,_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87
** Лат. сентенция: Книгите имат своя съдба.