Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 18 май 2018 г.

Публицистика – ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

   Умът – това не е ерудиция, не е умението да участваш във всеки разговор; тъкмо обратното е… (Михаил Жванецки, 1934)*


Древен египетски митар (чиновник, записващ изплатените данъци)
ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

   
    Да простя ли? Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава греховете, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от моите си собствени грешки и пристрастия. Какво си мислите! Че като ми опростите някоя гадост, ще отчета вашето великодушие, ще си взема бележка и ще се променя? Това ли очаквате! Съжалявам, ще ви разочаровам. Защото грехове, симпатии, антипатии в живота, именно те съставляват моя стил.

       
В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен егоист, точно така. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят мизерии лукановци, татарчевци, иван-костовци, ахмед-догановци, мама цецки и бойко-борисовци, всякаква пасмина от по-едри или по-дребни тарикати, казвам си; нека си въобразяват, че ще им се прости, ще се разминат с онзи върховен миг, когато иде разплащането за натрупани лихви. Всичко, всичко рано или късно излиза наяве. 

   
 Глупаци! Облякоха се в разкош и власт, ограбиха и продължават да грабят, да мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Децата им се разприпкаха като козлета по света, обучават ги и ги възпитават в най-най-престижни западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им е до колене, Памир им е бащиния; и сред апостолите на Исус остана да си имат свое лоби, бъдещето им, постлано с персийски килим от проектирани успехи, и цялата световна информационна мрежа ни проглушава кога си лягат с любовница, кога вземат душ, кога хапче срещу запек, какво ядат и пият, какво обличат и какво смятат да си купят.

   
 Аман от суета! Глупци. Превъзнасят се, сякаш са Монт Еверест на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги забравил, та започваме да се питаме: "Да, бе! Името познато, но как изглеждаше, кой всъщност беше този непрежалим покойник?" Остават само натворени от алчност нелепости, за да ни напомнят колко жалки са били именно когато са се възгордявали в цялото свое велико невежество.

   
 Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, за да бъдат задминати на свой ред от идещите подире им… Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око вирус или жалко едноклетъчно е в състояние да ги разкатае. Как да простиш на такива наивници!

   
 Ала кой ли го е еня, та да ни го каже? Отвориш ли уста, спускат се самозванците: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. Не усещат как – безмълвна, цялата природа се е затаила, отвръща се от всички нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. И всичко е явно. Всяко посегателство към живота, към човечността понася отровното драконово семе на предстоящото уравняване на сметки". Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с тази уста, но думите от другиго са наредени; той ни гледа от космичната бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, Божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам ще носи последствията, че посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не е ясно, че това дотук е болка от обич, чудя се – по какъв начин трябва да ни се каже, че да го проумеем.

    Няма да престана да се учудвам... В едно състояние на "снежна вода": ни сняг, ни вода, т.е. без определени желания, тъкмо изплувал от сън по никое време, преди обяд, към единайсет, ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми иде наум. Вземам ръкописа на книгата "Ламски", прелистям, хваща ме досада, че тези 125 (сто двайсет и пет) илюстрации ще трябва да рисувам наново, оставям "Ламски", захващам напосоки да чета от този опърпан бележник... Не. И това не ми е интересно.

    Ще ми се да изляза; денят е слънчев, първият хубав ден от седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни оттук-насетне. Звъня на художника Пламен Желязков – г-н Памполин, оказва се, набирал съм стария му телефонен номер; старче от другия край на телефонната линия бая вежливо ми обяснява, че няма такова лице... Откривам все пак новия телефонен номер на Пампо, набирам; отвръща, "заето". Значи не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в библиотеката с книги, повечето от тях купувани от антикварните магазинчета в София, Пловдив или Варна.

    Отдавна си търся сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години кротко чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките", научна студия на Иван Маразов, и пак нещо, свързано с траките, но в по-четивна форма – "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писания за траките винаги присъства и известна мистична представа, до тези две добавих нещо и за Христос, "Тибетското евангелие". Аха-а! – казвам си, моите предци траките са били отпреди християнството! С тържествено злорадство си го казвам; т.е. ние, натиканите в задния двор българи, сме в гените си отпреди христовата религия... И в този момент ми идва на ум, че знойната Re. преди година ми беше връчила "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клател бръсната си кратунка) или дявол знае какъв зомби я изнудил да си купи. Точно туй мизерно книжле! Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега пък къде се затри?! Явно и книгите водят специален и таен свой личен живот. Habent fata sua libelli.
**

   Ето че подир половинчасово ровичкане из библиотеката си откривам и тези "очерци" с ухилен плешивко върху титулната страница. Ухиленият, който е самият автор, сякаш ми се радва, а зъбките му – ситни, равни, два реда царевични зърна, и още по-веселичко... под картинката: Сатсварупа даса Госвамичета буквално:"евам парампара-праптам"Викам си, какви са тези щуротии! И като знам, че заможният Запад, особено хората отвъд океана, са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и разни разклонения и версии на древната индийска религия, реших, вече съвсем определено! – да огледам по-внимателно и туй книжле.

   Защо надълго и нашироко, едва ли не тщеславно разказвам за процеса на избиране? Може би – за да покажа първо на себе си, сетне – и на света, че – каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър на материалното, като че обезателно се появяват в състояние на безволевост и аморфност: просто Някой или Нещо те улавя за ръчица и те води при извора.

   Следва 

    Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 jan./5 fev. 1999 – edited 18 maj 2018
_____
Илюстрацията долу: 
Май 1933 г., излет край Харманли. Бъдещият ми баща – крайният вляво от редицата прави хлапета, учил поднешному едва до VІІ клас, че били изключително бедни, макар баща му (дядо ми Георги) цял живот да бил бирник, което ще рече държавен или общински данъчен чиновник.
* Вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B8%D0%B9,_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

** Лат. сентенция: Книгите имат своя съдба. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар