Публицистика – МРЪСНИ ДНИ

МРЪСНИ ДНИ* 

    21.12.2004.

    Втори ден подир Игнажден, от т.нар. мръсни или бесовски дни преди Бъдни вечер, според поверието, наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да се мисля за религиозен, откривам християнската философия далеч по-възвишена от претенциозното невежество, от озлоблението и алчността. Не съм се прекръстил. Нямам намерение да се кръстя пред олтар, свещ, икона, защото не съм религиозен. Но съм вярващ. Вярвам в моята България, особено като виждам младите българи застрашени от натрапвано чрез медиите духовно невежество и стремеж към успеха на всякаква цена.

    Но как да обясня на моите дванайсетокласнички (19 девойчета), че между управници и учител противостоенето е открай време? Искат от мен високи оценки, а смятат, че със записване на това, което им казвам по Роден език и Литература, се изчерпва ученето. Към света и помежду си, меко казано, не са за пример. Домашно възпитание им липсва, но и какво ли добро са видели досега извън дома си за своите осемнайсет години, какво ли по-гръмко заявено, освен наглост и простотия! А то си е фронт между духовност и гавра с Десетте Божи заповеди у нас. Понякога в океан от помия се усещам островче, случаен минувач покрай магазин с лъскави пластмасови кукли и дрънкулки. Понякога, казвам, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни инак сантиментално добри душици – Катя, Елена, Ширин, Милена; защо обаче назлобяват срещу самото учене.

   Не можеш насила да си им Учител. Учител насила не се става. То е като любовта. Ако не те приемат като знания и опит, ако не те разбират, когато показваш разликата между добро и зло, между натрапено и естествено, нормално е да те гледат с дебели очи – и теб, и Училището. Първият от двата ми учебни часа в дванайсети клас вчера мина да ги слушам как се джафкат помежду си, да ги успокоявам, да си изясняваме какво общо има между Паисиевото "о неразумни и юроде" и "българино, знай своя род и език" и онези така любими за младото моме кремчета, мазилца, гримчета, аксесоарите от просто тенеке и пласмаса или злато, дрешки, прически, особено – със заетия от естрадните глезли непукизъм.

    Що да им река! Травеститът Азис ги очаровал с песните, с костюмите, с циркаджилъците, нали е икона на непукизма, успехите си по света, в топ-класацията на еМ-Ти-Ви бил, научавам. Надупеният срещу лобното място на Васил Левски костинбродски мазен Азис им бил на сърце.

   Мога и да отстъпвам, но как да приема за нормално пренебрежението към естественото и естетичното! Кога са станали варвари в храма, питам. Та тези момета – утрешни майки на следващото поколение българчета, са прекият обект на пошлостта. Пошлостта царствено шества из България: от Митю Пищова, Лорд Бул, Денди, Фънки до висшите етажи на властта. Как да възприемат любовта като висша духовност и нормално отношение към света, а не като бяс за консумиране, това ми е проблемът.

   28.12.2004.

   Рефлексът за писане, в смисъл – сътворяване на свят от чувства, образи и размишления, е вроден не у всекиго, макар у всеки да я има открита възможността да усеща тъй нежните духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които ми представиха "стихчета"; от тях едната, според мен, е талант и предстои да се развие. Съпоставянето между лъже-творец и роден талант, между докоснат от бог и стихоплетци не само тук, но и в медиите, напоследък ми вади очите.

   Странно наглед, у т.нар. поетеси (набедени за поетеси от колегите им, но без дарба, според мен) прави впечатление добре подредената форма, зад която бледнее тривиално съдържание, каквито и вопли или радостни трели да пунтира писаното от тях. У талантливия съдържанието по-често пренебрегва формата, стихът сякаш не е стих, погледнато отгоре-отгоре; обаче атмосферата му е интензивна и вълнува: лицето, нрава на твореца, неявните затаени очаквания съзирам, каквото и на повърхността да ми казват стиховете.

   Сиви дни. Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и не ми спори. Едва напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: можеш ли да си щастлив с измама, че си поет, писател, философ, психолог. Опитът да издам книга на мои разноски ми бе крайно нужен. Доста неща в текста (факти, образи на политици, сюжет) са взети от реалността, описал съм, по-точно казано, предугадил съм ги в книга, която още не е на бял свят.

    17.01.2005.

   Нормалният простосмъртен учител е малко самотник, вероятно защото съвестта му е спокойна и честта му си зависи единствено от него; той не е многословен, не се обяснява надълго и нашироко пред света, не громи врага, не се бие с юмрук в гърдите колко е велик, не бръмчи като латерна: аз съм философ и психолог, аз съм новатор, имам отличия, аз съм умен, аз съм роден само за учител и на това съм си обрекъл живота и съм този, който ще ви свърши работа. Уви! Около такъв нещастник трева не никне, хората го избягват, защото носи у себе си наказанието заради надменност и елементарно неумение дори озлоблението си да поприкрие. Които пък му повярват и ги обземе съчувствие, тепърва ще има да берат ядове.   

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 2004/ 2005 – edited 20 maj 2018

–––

* Наричат се мръсни, тъй като това е време след раждането, което е нечисто. Известни са и като Некръстени дни, Глухи дни, Поганци, Караконджови дни. Навръх Коледа светът е нов, но граничи все още с другия свят на тъмни зли сили. Оттам към нас прииждат нощни гости: караконджули, бродници, всякакви ужасни твари. Земята ще се отграничи от нечистото, ще се затвори за злото чак на Йордановден. До 6 януари са дванайсет дни, когато водата още „не е кръстена“, и затова има някои забрани за човека. Вярва се, че всеки, който пристъпи забраните, ще се разболее. Бел.м., tisss.