Публицистика – МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

МИШО, ЮЛИЯ 

И... ДРУГИТЕ

     

   Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но то беше покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет години по-възрастен от мен, май имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял. За първи път това нещо усетих в хотелчето насред Стоб край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по пети, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. Още поне пет случая ме водят до този извод.

  1. Когато младичък поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, пък тъкмо бях долетял с жигулата си от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е не особено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

  2. Навръх Архангеловден от 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да предположа дори, че му е празник, и когато в следобеда се обадиха само двама от многото му уж приятели по телефона да му честитят и някъде към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антоанета се мотаеше из другите стаи и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един хубав човек да разнообразим компанията", и по същия онзи телефон говори с някого, и след някакви си десетина минути на вратата цъфна Юлия*. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами ние вече се познаваме". 

  После се качихме с разкошната Юлия на по-горния етаж да варим ужким чай, един от шестнайсетте чешита вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ниго чай, ни дявол, някъде към полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Слушай, решавай къде ще спиш тази нощ! Защото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

  Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата пред хола им, а там като прожектор, по-точно като лице на млада знойна жена над Витоша светеше огромната розова месечина; и като ръкомахаше почти театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивната човешка неблагодарност. Много добре разбирах кого има предвид и за кого говори, разбирах, говори за мен, но не взех да се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, преливащ от щастие глас, че нищо, нищичко не се е случило, за което си струва да се тревожи, че там горе, един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, само сме обсъждали стихове, картини, изкуство и въобще, бъбрили сме демек за изкуство, приказвали сме си с дяволитата Юлия, едно от най-готините момичета на випуска ни, позната от студентските ми години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)**, която чудна картина Юлия наскоро била купила за триста лева, представяш ли си – за толкова пари: триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката наопъки да я обърнеш, и на една страна да я туриш да полегне, и на друга страна, пак не стои зле на стената, и това, значи, може да я изпълва с гордост, че успяла да купи тази толкова ценна цапаница!

  А той, като ме изслуша най-внимателно, привел едното си ухо към мен, продължи подхванатия монолог: "Това сме ние, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката". После – заекващ и хълцукащ от изпития коняк и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече с тенекиения си ръждив глас: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър си, обаче си с-с-социален. А аз съм трансцедента-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

  Като се прибрах на другия ден у дома в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в български език: ба си, що ли ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не ми е възможно да съм трасцендентален?***

  3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите Мишо не криеше неприязненото си чувство. Реши, че именно моя милост трябва да произнесе надгробно слово в чест на баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. И тогава там – в пловдивските централни гробища току покрай големия булевард, по който прелитаха в огромни мерцедеси с ханъмата си, бебетата и дечицата турските гастарбайтери, пренатоварени с всякакъв багаж втора употреба от Западна Европа на път към своята любима Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им дежурни физиономии рекох няколко приказки: за следите в росата, по която току-що минал човек, които следи изчезват в хубавия слънчев ден на слънчева Тракия както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... на това място замълчах като артист, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което му предстои да изрече: Но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее.

  4. На маса сред кафенето на СБП (прословутия им Съюз на българските писатели),на улица Ангел Кънчев 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, начеващи уж, а не дотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби показалец в гърдите ми и с другата лапа ме гушна, посегна и да ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата я бях паркирал в улиците наблизичко, край Американското посолство на пъпа на София, че даже и имах наглостта да уговоря постовия – височък момък в новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула.): "Виждате ли го ей тоя тук! – сочи ме Мишо. – Пък аз тоя го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч".

  Ирония ли бе, шегичка… или 100% Мишова фанфаронщина?

  5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в редакционното стайче на някогашния вестник "Народна култура" – вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха приятелски дали си струва риска да замина учител в Гурково край Балчик, в непознатата ми онази Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива все пак да оставам даскал повече от една година и че даскалуването си е въртене на грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! – гледай го Йовков (Пак някакво тяхно театро!), Мишо рече: "Остави го! Да върви. Той си знае какви ги върши. Имам чувство, че зад гърба му стоят много хора". Става този приятен мухабет в светая светих на соц.културата, там – на третия етаж над софийското кино "Култура" в дъждовната есен на 1971 г.

  Никой не е ми бил зад гърба тогава, ни тогава, нито по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега наистина разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен, от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от заможния Хаджи-Трендафилов род на разграбена, опожарена, превърната от главорези мюсюлмани в купища руини Перущица до петимата братя сърцати млади българи и четирите им сестрици от Керемидовия род (керемидарна край селото били построили). Керемидови са от старите четири рода, избягали от ислямските кланета в някогашно Търново, за да вдигнат подир кирпичената си къщурка мъжкия християнски манастир "Свети Никола" тук, в полите на Средна гора и над цъцрещата в ниското река Тополница, след като първом си устроили дом и после черква насред селище с многозначителното име... Калугерово.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uli 1997 – edited by 29 dec. 2018

На снимката долу: 

Младият Михаил Берберов (1934-1988)

____

* По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс от лекции по Украйнска литература. 

** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция и отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реалното с фантастичното и духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения..." Вж. целия красив панегирик за този велик художник на моя роден град Пловдив:

https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html

*** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ПОПУЛАЦИЯ НА ВРАБЦИТЕ

ПОПУЛАЦИЯ 

НА ВРАБЦИТЕ

Врабците тези дни ме навестиха 

с присъщата си врява и кавги 

и жилището ми, до вчера тихо, 

от врабешките препирни ехти. 

Къде, приятели, сте ми се крили, 

навярно покрай някой стар комин, 

та сажди в църно ви пооцветили 

в нюансите на бедност и на дим! 

Подскача, виждам, нов един едничък, 

на човката му жълто – хем напук, 

изглежда ми направо фантастичен 

в одежда чистичка от фин памук. 

Нахално гласовит и неуместен, 

на моето балконче долетял 

като поет световно неизвестен... 

Дали пък сам не съм си го избрал?

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 3 apr. 2014 – edited 20 fev. 2018

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (6)

   Стефан Продев си беше левент и тогава, с красиво, до стъкло гладко избръснато лице, малко пренапрегнат, както ми се стори. Като се ръкуваше с всекиго от нас, включително и с отговорния секретар, красивият лейтенант изричаше отчетливо, натъртено: "Продев! Продев". Така остана с фамилното си име в трите години съвместна работа. Нямаше нито един от редакционния ни колектив, включително главният редактор, който да се обръща към него на малкото му име Стефан. Беше сърдечен, мил и внимателен колега, но не беше склонен към бързо сближаване...

   Като изключение, сприятеляването ни стана вътре в няколко дни, защото се оказа, че бащите ни са железничари. Понятието "железничар" вече е излязло от употреба; сега се казва "служител по транспорта" или нещо подобно, а някога "железничар" звучеше над петолинието в обществото. Разбрахме, че и двамата сме израснали сред всекидневните разговори на бащите ни за локомотиви, гари, железници, семафори, разписания на влакове, това бе вселената на детското ни съзнание...*

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (6)

     Продължение от 01.01.2000.

   Парадокс ли е, че – израснал и възпитан в силно религиозна среда, Маркс е родоначалник на идея, която не би била приета сериозно при отсъствието на злостно противоборство? Любовта е ключово понятие в християнската етика; омразата е основа, върху която се гради Марксистката утопия. Тази омраза е класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпни, а ги определя наедро като противостоящи си обществени маси, жестоки и зли една към друга, всяка държи нож зад гърба си и мечтае унищожението на врага**.

   Оттук несекващото разпалване на бесове в т.нар. комунистическа литература и публицистика. За жреците на Партията-ръководителка именно спокойният разум е Сатаната; другото име на Дявола – да не забравяме! – е Луцифер, т.е. Носещия светлина, според латинската, или Прометей – ако пови се нрави древногръцката версия.

   Есеистът вижда у богочовека партиец-конспиратор; негова си – на г-н Продев, работа, ала Иисус според библейската легенда не е действал подмолно. Стефан Продевият лъже-Исус рецитира: "политическите ми беседи с народа", и то е пак преиначаване, просто няма такова животно "политически беседи" в библейските притчи. Да, говори се за фарисеи и книжници, за търгаши в храма на вярата, но... пътят към духовното остава отворен пред всекиго, въпрос на личен избор.

   "Който търси истината, не може да бъде добър!"; "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко"; "В живота няма нищо по-опасно от преиначена мисъл, камо ли от едно преиначено учение"... Цитираните находки (вж. с. 165 от цит.съч.) подсказват за добре осъзната ловкост да се жонглира с понятия и тези. Случайно ли е това?

   "Потърсих ви не за защита, а за мъст" – плещи партийната "Мария Магдалена"; от символ на милосърдието онази, на която Иисус е въздал в най-голяма степен любовта си, чудесният есеист е преработил в символ на мъстта. Но "омразата и ревността (бел.м., tisss – на фанатика партиец) не се интересуват от истината" – ползвам словесен бисер, цитат от книгата му (с. 171).

   У партиеца, независимо дали има талант, като че липсва сетиво да проумее Христос. Бедата не е в атеизма му, а че му липсва смирение. Самонадеяността у този тип хора мен лично ме плаши. Публицистът споменава "съвест", оказва се обаче в представите му понятието съвест са партийната централа и вождът, който му задават клишетата като лозунги и под формата на апокалиптични видения, както е при неграмотния четирийсетгодишен Мохамед Пророкът.

   Лайтмотив на есето "Стадионът" е: Ех, защо не можем да забраним ходенето по стадионите, както забранихме влизането в черква! Преди години Георги Джагаров ни пазеше от "идеологическата диверсия", тук партийците се заели да ни пазят от глътката свобода. Пазеха ни, като да бяхме пациенти в "Палата № 6" на Антон П. Чехов или като харем на султана. Властта редовно ни подстригваше, проверяваше ни за въшки, подравняваше ни в удобни за манипулация редници; сърцеведи със стоманени очи и партиен билет денонощно се грижеха да мислим и се вълнуваме правилно. Впрочем, за този кич в сферите на духа всичко е казано в романа "1984" от следвоенната 1948 г. на британския писател Джордж Оруел (1903-1950).

   В есето "За какво говорят къщите?" елементарно понятието "недоволство" се бърка с понятието "неудовлетворение" (с. 224). Дали това е lapsus linguae*** поради паронимия**** или е лична философия? Пример: "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". Друга грешка, този път лексикална – в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (бел.м., tisss – катедралата "Нотр дам дьо Пари") ще видите културата, в мен (бел.м. – т.е. в Айфеловата кула) ще откриете цивилизацията". Ами понятието "цивилизация" обхваща и понятието "култура". Да възправя "културата" срещу "степента в развитие на едно общество", т.е. културата срещу "степента култура" е безсмислица. Но така е според маркс-лениновата идея, където непрекъснато се говори за "двете култури" и пр., докато Историята на човечеството всъщност е низ от преливащи, възкачващи се една въз друга цивилизации. Цивилизацията на инките, например, продължава да излъчва духовни енергии, макар и всмукана в съвременния глобален modus vivendi*****.

   Френската революция от 1789 г. е сред свещените крави за партийния лъже-морал и публицистика. Есето "Революцията", например, е интересно с образите на Робеспиер, Дантон, Марат. Ето моя си приписка към това "изследване" на Продев върху психологията на фанатизма. Отбелязал съм си: Стихия на партийността като философска система е разединението, блокиране на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната инициатива. Легиони нископлатени войничета, жени за разплод и наемни работници – това проектират партийните кардинали.

   Горкиевото "Човек звучи гордо" стои кощунствено в тезите им, понеже именно тези "инженери на човешката душа" експериментираха с милиони (някъде, както в Китай – с над милиард) човешки същества, планираха превръщането на планетата в концлагер за непретенциозен човешки материал с промито съзнание, т.е. за хора безлични, изтръгнати от отечество, род, потомство, имот.

   Ако не вярвате, отгърнете първоизвора 1848 г. "Комунистическия манифест" от 1848 г. на Карл Маркс. Книжлето на Партиздат от 1985 г. в луксозна подвързия ми е настолно четиво в моменти, когато ми писне от романтични лакърдии на господата от преустроените бивши и пръкналите се нови. Този манифест е тяхното евангелие, жалон, ориентир. Отрекоха се от Владимир Илич, от Маркс няма да се отрекат, пред Маркс като пред върховния бог се кълнат, владишки свещи пред иконата му палят. Та нека се чете профилактично този велик опус на Маркс против разстройство след мазни приказки откъм чалмалиите агитатори в целия наш политически спектър.

   И тъй, Робеспиер-Дантон-Марат са Светата Троица за есеиста Продев, може би и за самите партийци. Три велики личности, обладани от амбицията да управляват съдбата на собствения си народ, т.е. да управляват неуправляемото. Струва ми се, в днешно време сциентизмът, генното инженерство и пр. експерименти напомнят този род крайности при издевателствата над човешката природа.

   * * *

   Стремя се да пиша сдържано, като обсъждам този сборник. "Говори, за да те видя!" – сентенция на Сократ, публицистът извел на показ за мото на есетата си. В никакъв случай не ми е необходима конфронтация; за мен личността на автора е значителна според мащабите на съвременната родна публицистика. Инак, да не го ценях – не бих се захващал с текстовете му. В известен смисъл пред нас е образцов пример за участта на български интелигент, онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си, сами себе си закопчаха в оковите на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат живота не в цялата му пъстрота, суета и веселие, насилиха се да го представят този живот по начин, по който са го съзерцавали в младежките си съновидения. "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – изповядва есеистът Продев; и защо бърза да елиминира всеки, който не би бил съгласен с него?!

   Да, прав е, според мен, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата" (Познавам подлец, който пише сносни стихове, но успя да ме завлече със сума пари, уж да ми отпечата ръкописа "Ламски", казано между другото.), но това несекващо ние-ние-ние ме кара да мисля: партийната публицистика и литература все е размишлявала панелно, наедро, което напомня Романтизма като естетическа постановка. За разлика от наивността на Романтизма обаче, днешният партиец в изкуството и публицистиката съзнателно опростява многообразието на живота в общество до схватки между "онези там, враговете" и "ние, най-готините", между "другите" и "нашата партия" (била тя БСП, СДС, в най-свежата й версия – ДСБ, с кресливите им свахи и сплетни, добавено на 3 октомври 2006 г. – бел.м., tisss).

   Детайл... Защо е, например, контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите селски крака" на разпнатия партиен лъже-Исус (от с. 157)? Внушението иде от средата, в която се е формирала личността на автора: нежното очевидно е било съмнително за израсналия край едрите мазолести крайници на човека.. "от народа". Кому служи това противопоставяне, дявол знае. Мистерия! Или иде от посредственост, от която не са лишени и най-големите умове.

   И се връщам към онова, с което започнах тези приписки по белите полета на сборника есета "Разказът на палача". В последното есе (с. 303) чрез изреченото от обречения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята"... Да! За праведния партиец от 1989 г. и през следващите десетилетия у нас най-неприятната частна собственост беше, и до днес е собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Чувам днес този зов и откъм други, вече антикомунистически, партийни минарета: значи, партийният член може да разполага единствено само с партийна съвест, зорко охранявана от съответния партиен апаратчик.

   По какво т.нар. демократи се отличават от онези партийни праведници? Че те си приличат като еднояйчни близнаци по дух и стил!

   В заключение... Говори, за да те видя! И виждам не познатия Стефан Продев, а разтерзан човек. Говори гръмко: тъпани лумкат, пищи кларнет, издува духовата музика розови бузки... а долавям смут и шепот на наранено честолюбие, тъгата на родения в полуградска Банишора – една от бедняшките махалици на някогашната София. Част от нещата съобщава с езопов език, ала независимо от политическите му пристрастия, чувствам го близък по съдба този творец с познатия ми до сълзи наш роден, български рефлекс към света: твърдоглав, инат докрай в заблудата. Кой знае! – може и да е прав. Ала тогава, при положение че е прав, светът би трябвало да е твърде скучно място за живеене и кукери като типичните партийци Александър Йорданов, Антон Тодоров или Спас Гърневски би продължавали да се надсмиват над цялата ни несрета, възторжено квакайки от трибуната на Народното събрание с възгласа на типично парвеню: "Хубав ден за Българската демокрация, драги българи" или с Ода в чест на новия властник.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 19 fev. 2018

___
* Вж. https://www.sbj-bg.eu/index.php?t=37913
** Както писал в импресията си 18-годишният юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". 
*** Грешка на езика (лат.). 
**** (от гр.) Външна прилика между думи с различен смисъл. 
***** (лат.) Начин на живеене, съжителство и пр. Бел.м., tisss. 

Story – МАЙНА Й РАЙНА

МАЙНА Й РАЙНА*

По действителен случай

   Работеше в учебно заведение като заместник-директорка, а за да й се трупа стаж на даскалица, преподаваше и по два учебни часа седмично История на Българската държава... жена обичлива на име Райна. На средна възраст, не съвсем прецъфтяла. С богат и всякакъв опит. Първи клас квалификация, въобще прогресивна, или както казват турците – ачигьоз.

   Съпругът на тази жена бе военен, тоест шапкар, както им викат по нашия край; предстоеше му да излезе в пенсия. Полковникът яко го измъчваше напоследък, и особено насаме със себе си, деликатният въпрос какво да си отмъкне, както казват нашенци, какво да си гепи за спомен от службата в авиационното поделение край град П. Значи, това пищови, автоматично оръжие, зенитки, гаубици, снаряди, радио-управляеми ракети, бомби, са все опасни работи, че да послужат за каквото и да било на виличката. А полковникът си беше миролюбив, никому не желаеше злото, пък не може да реши какво да си вземе за вярната служба на Отечеството.

   Една заран, както се бореха двамата под юргана, на Райна Попгеоргиева й мина през ум, че утре пак й се налага да преподава Априлското въстание на питомци от шести клас, и тутакси й... просветна.

   – А бре, Кочо! – като милваше олисялото от офицерската капа Ботевско чело на любимия. – Що стана с копринените байраци, дет ги бракувахте лани?

   – Кво? Зарад спукания кенеф мухлясват в склада, кво!

   И значи, от копринените байраци плаха начална даскалица нелегално изработи за г-н Кочо Честименски и г-жа Райна Попгеоргиева (по баща) завески с бродирани на оверлог монограми Kocho & Rajna в разкошна драперия като за кралска спалня, покривчици с нежен златист кант, дамски и мъжки халат, два броя нощници алени с изящна бродерия, плюс за специални нужди два чифта (мъжки и дамски) кюлоти със сърп и чук отзад, а пък петолъчка отпред току над израз "Наша гордост".

   Изпълни се точ в точ, както казват по нашенско, изреченото преди години от наивник, загинал за Идеята, на когото тук казват загубеняк: "От кървавите си ризи шихме знаме, подире ни дойдоха едни хора, дето от байряка си шият ризи и гащи".

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, jan. 1990 – edited 18 fev. 2018

–––

* На жаргон в Пловдив ще рече "Афиф работа". Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ВРЪЩАМ СЕ

ВРЪЩАМ СЕ

И изниза се петък, дъждовно,
и си тръгвам отново пак сам,
и над мен прелетя като спомен
твоят образ, едва очертан.

Петък вечер, събота, неделя
ще съм само един силует –
мъж случаен току на предела
между мил и ужасно проклет.

Ще поспоря наум със жените,
от които обичан съм бил,
и една по една ще ги питам
колко мъка съм им причинил,

та заслужих това наказание –
да се връщам сам у дома,
да ближа сам старите рани
и да знам, че и ти си сама,

че не мога нищо да сторя
в този кротък вечерен дъжд,
с тези улици, къщи и хора –
просто тъжен, отчаян и мъж.

Цял подгизнал от спомени стари,
три дни да си мисля напук
как седиш зад стъклото, навярно
подпряла брадичка с юмрук.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 22 noe. 2006 – edited 17 fev. 2018

Ars Poetica – ТАЗИ ВЕЧЕР ХИЧ НЕ МИ СЕ ЩЕ

ТАЗИ ВЕЧЕР 

ХИЧ НЕ МИ СЕ ЩЕ

Днес ми е ден, и тази вечер много ми се ще
да си ми под ръка, да те нацелувам.

Днес ми беше труден ден, обаче тази вечер
много ми се ще да си ми под ръка, да те целувам.
Да си в рокля с хиляда и едно малки копченца
и едно по едно бавно да ги разкопчавам...

Тази вечер хич не ми се ще и да ме гледаш във очите,
понеже ситен дъжд вали и Господ гръб ми е обърнал.

Никой толкова уют в самотността не е съзирал
повече от мен, мисля си – до днес... Да, никой.
Сраснал съм се с кожата си даже, 
от себе си навън не мърдам.

Тази нощ навярно пак ще те сънувам, 
ала всъщност
ти не си ми и нужна толкоз много.
Нужна ми е смешната илюзия, която си посяла мимоходом
с решителност, каквато само страстните момичета владеят.

Време е да се оттегля оттук на хиляди години разстояние
и хубавичко да си помечтая, далеч от врявата на тези дни.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 fev. 2012 – edited 16 fev. 2018

Ars Poetica – РОГАТА

РОГАТА

Скрити в здрач от погледи любопитни,

мъж и млада жена си бъбрят в нощта.
Те си нямат идея за какво са си нужни,
и греши, който смята, че това е любов.

За какво му е тя?
За какво й е той?
Тя си има у дома един красив Аполон.
Той си има своето тихо Разочарование,
изворът на неговите тъмни страдания,
поради което се налага тя да му звъни
и да си мисли за него в почивните дни,
когато ех, няма как,

ох, просто няма как
да му звънне тайно сред нощния мрак
и да започнат онази безкрайна верига
въздишки и думи, взети сякаш от книга.

Полегнала гола върху плюшения диван,
за всичко, за всичко иска да му разкаже,
от което пък мъжът се чувства по-важен
и въобще, и изобщо – мъничко поласкан.

Да, обаче когато съпругът е вкъщи,
тя все намира за какво да се мръщи,
и щом го отпрати от семейния им дом,
като орел се спуска върху онзи телефон
и задъхана от вълнение, съобщава нещо

особено важно,
от което на мъжа отсреща

му става горещо и влажно.

И към Небесата очите тъжни обърнал,
пита Господ печален, адски посърнал:

– Исусе Христе!
Какво става с нея?
Какво става с мен?
По никое време какъв е този проблем!?
Ами тя не е моя,
 тя значи е чужда,
пък от моето сърдито момиче си имам нужда.
Но момичето ми с някакъв ръб ми изневерява
и значи, онези там двамата какво да ги правя,
освен да си посипя кратуната с пепел
и света да започна да гледам свирепо
и да грача във здрача,
и да казвам: "О не, нищо ми няма!" –
когато свят ми се вие от тази измяна.

…И авторът, като вижда така разклонени
рогата му, Боже мой! – ей такива големи,
се пита: ще издържи ли човекът, и докога
на онзи мъж да не сложи подобни рога? 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 noe. 1992 – edited 15 fev. 2018