Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 21 февруари 2018 г.

Публицистика – МИШО, ЮЛИЯ И... ДРУГИТЕ

МИШО, ЮЛИЯ 
И... ДРУГИТЕ
     

      Бил съм като че по-луд, по-злобен от фанфароните наоколо, но това беше покрито с непроницаем пласт от свенливост и тишина. Заралията Михаил Берберов, тринайсет години по-възрастен от мен, имаше слабост към това мое поведение. Въпреки разликата в годините ни, усещах го духом по-нежен, макар известен и вероятно далеч повече преживял.

     
За първи път това нещо го усетих в хотелчето насред Стоб край град Рила, когато местна жрица на културата, изкуството и любовта се лепеше по мен, докато Мишо я следваше по петите, без да обръща внимание на прехласнатия от нимбата му на известен писател съпруг-рогоносец. 

     Още поне пет случая ме водят до този извод.

     
1. Когато млад поет, горе-долу на моя възраст, му лепеше тапетите в антрето и кухничката, пък тъкмо бях долетял с
жигулата си от Пловдив да бъбрим за мои си домашни дертове и усетих, че му е не особено драго да го видя в ролята на ухажвана особа.

     2. На Архангеловден 1985 г., именния му ден, когато гостувах на семейството му в софийския квартал Павлово, без да предположа дори, че му е празник, и когато в следобеда се обадиха само двама от многото му уж приятели по телефона да му честитят, и някъде към девет вечерта внезапно в унилата обстановка, докато жена му Антония се мотаеше из другите стаи и ни беше зарязала, рече: "Сега ще поканя един рядко хубав човек да разнообразим компанията", и по същия телефон говори с някого, и след десетина минути на вратата цъфна Юлия*. "Запознайте се!" – прави галантен жест Мишо, а Юлия ми се усмихва: "Ами че ние вече се познаваме". 

     И после се качихме с разкошната Юлия на по-горния етаж да варим уж чай, един от шестнайсетте чешита вносен чай, който имала, и подир час и половина, а може би подир два часа, след като ни чай, ни дявол, някъде към полунощ, чувам гласа на Мишо в слушалката: "Слушай, решавай къде ще спиш тази нощ! Защото не слезеш ли до десетина минути, удрям ключа на вратата".

     Когато слязох, беше се понапил; запъти се към терасата
пред хола, а там като прожектор, по-точно като лице на млада знойна жена над Витоша светеше огромна жълта месечина; и като ръкомахаше почти театрално, с ръждив тенекиен глас Мишо заговори на месечината за дивата човешка неблагодарност. Много добре разбирах кого има предвид и за кого говори, разбирах, говори за мен, но не взех да се извинявам, само го успокоявах с гузен, затова пък звънлив, та и преливащ от щастие глас, че нищо, ама нищичко не се е случило, за което да се тревожи, че там горе, през един етаж над същия хол като хола в неговия апартамент, сме обсъждали стихове, изкуство ивъобще, бъбрили сме си само за изкуство, демек: приказвали сме си с дяволитата Юлия, позната ми от студентските години в университета, за крайно интересната картина на пловдивския художник Владимир Щербак (1947)**, която Юлия наскоро си била купила за триста лева, представяш ли си, за толкова пари: триста лева, а пък аз я заяждах, че картината на художника Щербак и с краката наопъки да я обърнеш, пак не стои зле на стената, и това, значи, може само да я изпълва с гордост, че успяла да си купи тази толкова ценна цапаница!

    А той, като ме изслуша най-внимателно, привел едното си ухо към мен, продължи подхванатия монолог: "Това сме ний, българите! Българинът е неблагодарник. Ти му даваш
комат хляб да не пукне от глад, а първата му работа, като се наяде, е да ти захапе ръката". После, заекващ и хълцукащ от изпития коняк и като посочи розовобузата месечина над Витоша, рече: "Ти с-с-си с-с-социален поет. Добър, обаче с-с-социален. Пък аз с-с-съм трансцедента-а-а-ален. Ама що ли се занимавам с теб, да ме пита човек!"

    Като се прибрах на другия ден в Пловдив, първата ми работа бе да се спусна като лешояд към Речника за чуждите думи в български език: що ще рече "трансцендентален". Тъй де, "социален поет", което инак не стои зле, дали да не го приема за обида, при положение че не ми е възможно да съм трасцендентален?***

   
3. За погребението на баща му Ангел, към когото в мухабетите Мишо не криеше неприязненото си чувство.
Реши, че именно моя милост трябва да произнесе надгробно слово за баща му, въпреки че неговият баща ми бе почти непознат. 

    И тогава там, в пловдивските централни гробища току покрай големия булевард, по който прелитаха с колите си, ханъмите и ситните си дечица турските гастарбайтери, идещи претоварени с всякакъв багаж от Западна Европа на път към своята любима Анадола, пред трийсетина непознати с интелигентно-печалните им дежурни физиономии рекох няколко приказки: за следите в росата, по която току-що минал човек, които следи изчезват в
хубавия слънчев ден както се топят спомените по отишлия си от живота. Но... на това място замълчах като артист, едва затаил ехидна усмивчица заради клишето, което му предстои да изрече: Но остават децата на този отишъл си от нас човек, в чиито дела той продължава да живее.

   4. На маса сред кафенето на СБП (прословутия Съюз на българските писатели), улица "Ангел Кънчев" 5 в София, когато пред петима-шестима зяпнали го в устата отчаяни поклонници, уж начеващи, а не дотам млади поети, Мишо, доста фиркан, заби пръст в гърдите ми и с другата лапа ме гушна, че и ме тупа по рамо (единствен от цялата тържествена компания не пиех, че жигулата си я бях паркирал наблизичко, край Американското посолство на пъпа на София, даже имах наглостта да уговоря постовия – височък момък в новичка милиционерска униформа, да й хвърля по едно око на безценната ми жигула.): "Виждате ли го ей тоя тук! – сочи ме Мишо. – Аз го виждам от трибуната на Писателския съюз, млад и красив, да сече с думи като с меч".

   Ирония ли бе, шегичкаили 100% Мишова фанфаронщина?

   
5. Когато двамата с дървения Иван Сарандев в редакционното стайче на някогашния вестник "Народна култура", вестника на Тодор Абазов или на Иван Руж, обсъждаха дали
си струва риска да замина учител в Гурково край Балчик, в непознатата ми Добруджа и подир мнението на Иван, че не бива да оставам даскал повече от една учебна година и че даскалуването е въртене на изтъркана грамофонна плоча, смърт за литературния талант, ей на! гледай Йовков (Пак някакво тяхно театро!), Мишо рече: "Остави го. Да върви. Той си знае какви ги върши. Имам чувството, че зад гърба му са много хора". Става този мухабет в светая светих на соц.културата, там, на третия етаж над софийското кино "Култура" в дъждовната есен на 1971 г.

    Никой не е ми бил зад гърба ни тогава, ни по-късно, но милият приятел Мишо се оказа прав, едва сега разбирам. Зад гърба ми е непресъхващата трагична памет на Българския ми корен – от изкланите до крак през Април 1876 г. мои предци от по-стария, заможния Хаджирендафилов род в разграбена, опожарена, превърната от мюсюлмани в руини Перущица до петима братя сърцати българи и четирите им сестри от Керемидовия род (керемидарна край село имали). Керемидови са от онези най-стари четири рода, побягнали от ислямските кланета в някогашната столица Търново, за да вдигнат християнския манастир "Свети Никола" в полите на Средна гора, над цъцрещата река Тополница, след като първо си устроили дом и черква сред селище с многозначителното име Калугерово.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 13 uli 1997 – edited 21 fev. 2018
На снимката долу: 
Младият Михаил Берберов (1934-1988)
____
* По онова време Юлия водеше в Софийския университет курс лекции по Украйнска литература. 
** Владимир Щербак (1947): "Художник с душа на философ, концептуалист. С диплом от Гърция, отличен като живописец в Малта, посвещава живота и творчеството си на Пловдив, рисува картини, в които сблъсква реално с фантастичното, духовното с материално. Магьосникът с четка рисува дявола с ирония, хищника облагородява с целувка, за десерт залива творбата си с хумористични настроения. Вж. автентичния панегирик за този велик провинциален художник:
https://arhiv.marica.bg/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D1%89%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B0%D0%BA--%D1%85%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84-news257239.html
*** Който е извън опита, извън познанието, извън пределите на съзнанието, демек, недостижим за простосмъртния напорист млад артист, според внушението на великия ми приятел. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар