Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 19 февруари 2018 г.

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (6)

   Стефан Продев си беше левент и тогава, с красиво, до стъкло гладко избръснато лице, малко пренапрегнат, както ми се стори. Като се ръкуваше с всекиго от нас, включително и с отговорния секретар, красивият лейтенант изричаше отчетливо, натъртено: "Продев! Продев". Така остана с фамилното си име в трите години съвместна работа. Нямаше нито един от редакционния ни колектив, включително главният редактор, който да се обръща към него на малкото му име Стефан. Беше сърдечен, мил и внимателен колега, но не беше склонен към бързо сближаване...

   Като изключение, сприятеляването ни стана вътре в няколко дни, защото се оказа, че бащите ни са железничари. Понятието "железничар" вече е излязло от употреба; сега се казва "служител по транспорта" или нещо подобно, а някога "железничар" звучеше над петолинието в обществото. Разбрахме, че и двамата сме израснали сред всекидневните разговори на бащите ни за локомотиви, гари, железници, семафори, разписания на влакове, това бе вселената на детското ни съзнание...
*
ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (6)

     Продължение от 01.01.2000.

   Парадокс ли е, че – израснал и възпитан в силно религиозна среда, Маркс е родоначалник на идея, която не би била приета сериозно при отсъствието на злостно противоборство? Любовта е ключово понятие в християнската етика; омразата е основа, върху която се гради Марксистката утопия. Тази омраза е класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпни, а ги определя наедро като противостоящи си обществени маси, жестоки и зли една към друга, всяка държи нож зад гърба си и мечтае унищожението на врага
**.

   Оттук несекващото разпалване на бесове в т.нар. комунистическа литература и публицистика. За жреците на Партията-ръководителка именно спокойният разум е Сатаната; другото име на Дявола – да не забравяме! – е Луцифер, т.е. Носещия светлина, според латинската, или Прометей – ако пови се нрави древногръцката версия.

   Есеистът вижда у богочовека партиец-конспиратор; негова си – на г-н Продев, работа, ала Иисус според библейската легенда не е действал подмолно. Стефан Продевият лъже-Исус рецитира:
"политическите ми беседи с народа", и то е пак преиначаване, просто няма такова животно "политически беседи" в библейските притчи. Да, говори се за фарисеи и книжници, за търгаши в храма на вярата, но... пътят към духовното остава отворен пред всекиго, въпрос на личен избор.

   
"Който търси истината, не може да бъде добър!"; "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко"; "В живота няма нищо по-опасно от преиначена мисъл, камо ли от едно преиначено учение"... Цитираните находки (вж. с. 165 от цит.съч.) подсказват за добре осъзната ловкост да се жонглира с понятия и тези. Случайно ли е това?

   
"Потърсих ви не за защита, а за мъст" – плещи партийната "Мария Магдалена"; от символ на милосърдието онази, на която Иисус е въздал в най-голяма степен любовта си, чудесният есеист е преработил в символ на мъстта. Но "омразата и ревността (бел.м., tisss – на фанатика партиец) не се интересуват от истината" – ползвам словесен бисер, цитат от книгата му (с. 171).

   У партиеца, независимо дали има талант, като че липсва сетиво да проумее Христос. Бедата не е в атеизма му, а че му липсва смирение. Самонадеяността у този тип хора мен лично ме плаши. Публицистът споменава "съвест", оказва се обаче в представите му понятието съвест са партийната централа и вождът, който му задават клишетата като лозунги и под формата на апокалиптични видения, както е при неграмотния четирийсетгодишен Мохамед Пророкът.

   Лайтмотив на есето "Стадионът" е: Ех, защо не можем да забраним ходенето по стадионите, както забранихме влизането в черква! Преди години Георги Джагаров ни пазеше от "идеологическата диверсия", тук партийците се заели да ни пазят от глътката свобода. Пазеха ни, като да бяхме пациенти в "Палата № 6" на Антон П. Чехов или като харем на султана. Властта редовно ни подстригваше, проверяваше ни за въшки, подравняваше ни в удобни за манипулация редници; сърцеведи със стоманени очи и партиен билет денонощно се грижеха да мислим и се вълнуваме правилно. Впрочем, за този кич в сферите на духа всичко е казано в романа "1984" от следвоенната 1948 г. на британския писател Джордж Оруел (1903-1950).

   В есето "За какво говорят къщите?" елементарно понятието "недоволство" се бърка с понятието "неудовлетворение" (с. 224). Дали това е lapsus linguae
*** поради паронимия**** или е лична философия? Пример: "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". Друга грешка, този път лексикална – в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (бел.м., tisss – катедралата "Нотр дам дьо Пари") ще видите културата, в мен (бел.м. – т.е. в Айфеловата кула) ще откриете цивилизацията". Ами понятието "цивилизация" обхваща и понятието "култура". Да възправя "културата" срещу "степента в развитие на едно общество", т.е. културата срещу "степента култура" е безсмислица. Но така е според маркс-лениновата идея, където непрекъснато се говори за "двете култури" и пр., докато Историята на човечеството всъщност е низ от преливащи, възкачващи се една въз друга цивилизации. Цивилизацията на инките, например, продължава да излъчва духовни енергии, макар и всмукана в съвременния глобален modus vivendi*****.

   Френската революция от 1789 г. е сред свещените крави за партийния лъже-морал и публицистика. Есето "Революцията", например, е интересно с образите на Робеспиер, Дантон, Марат. Ето моя си приписка към това "изследване" на Продев върху психологията на фанатизма. Отбелязал съм си: Стихия на партийността като философска система е разединението, блокиране на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната инициатива. Легиони нископлатени войничета, жени за разплод и наемни работници – това проектират партийните кардинали.

   Горкиевото "Човек звучи гордо" стои кощунствено в тезите им, понеже именно тези "инженери на човешката душа" експериментираха с милиони (някъде, както в Китай – с над милиард) човешки същества, планираха превръщането на планетата в концлагер за непретенциозен човешки материал с промито съзнание, т.е. за хора безлични, изтръгнати от отечество, род, потомство, имот.

   Ако не вярвате, отгърнете първоизвора 1848 г. "Комунистическия манифест" от 1848 г. на Карл Маркс. Книжлето на Партиздат от 1985 г. в луксозна подвързия ми е настолно четиво в моменти, когато ми писне от романтични лакърдии на господата от преустроените бивши и пръкналите се нови. Този манифест е тяхното евангелие, жалон, ориентир. Отрекоха се от Владимир Илич, от Маркс няма да се отрекат, пред Маркс като пред върховния бог се кълнат, владишки свещи пред иконата му палят. Та нека се чете профилактично този велик опус на Маркс против разстройство след мазни приказки откъм чалмалиите агитатори в целия наш политически спектър.

   И тъй, Робеспиер-Дантон-Марат са Светата Троица за есеиста Продев, може би и за самите партийци. Три велики личности, обладани от амбицията да управляват съдбата на собствения си народ, т.е. да управляват неуправляемото. Струва ми се, в днешно време сциентизмът, генното инженерство и пр. експерименти напомнят този род крайности при издевателствата над човешката природа.

   * * *

   Стремя се да пиша сдържано, като обсъждам този сборник. "Говори, за да те видя!" – сентенция на Сократ, публицистът извел на показ за мото на есетата си. В никакъв случай не ми е необходима конфронтация; за мен личността на автора е значителна според мащабите на съвременната родна публицистика. Инак, да не го ценях – не бих се захващал с текстовете му. В известен смисъл пред нас е образцов пример за участта на български интелигент, онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си, сами себе си закопчаха в оковите на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат живота не в цялата му пъстрота, суета и веселие, насилиха се да го представят този живот по начин, по който са го съзерцавали в младежките си съновидения.
"Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – изповядва есеистът Продев; и защо бърза да елиминира всеки, който не би бил съгласен с него?!

   Да, прав е, според мен, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата" (Познавам подлец, който пише сносни стихове, но успя да ме завлече със сума пари, уж да ми отпечата ръкописа "Ламски", казано между другото.), но това несекващо ние-ние-ние ме кара да мисля: партийната публицистика и литература все е размишлявала панелно, наедро, което напомня Романтизма като естетическа постановка. За разлика от наивността на Романтизма обаче, днешният партиец в изкуството и публицистиката съзнателно опростява многообразието на живота в общество до схватки между "онези там, враговете" и "ние, най-готините", между "другите" и "нашата партия" (била тя БСП, СДС, в най-свежата й версия – ДСБ, с кресливите им свахи и сплетни, добавено на 3 октомври 2006 г. – бел.м., tisss).

   Детайл... Защо е, например, контрастът между
"нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите селски крака" на разпнатия партиен лъже-Исус (от с. 157)? Внушението иде от средата, в която се е формирала личността на автора: нежното очевидно е било съмнително за израсналия край едрите мазолести крайници на човека.. "от народа". Кому служи това противопоставяне, дявол знае. Мистерия! Или иде от посредственост, от която не са лишени и най-големите умове.

   И се връщам към онова, с което започнах тези приписки по белите полета на сборника есета "Разказът на палача". В последното есе (с. 303) чрез изреченото от обречения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът обобщава:
"Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята"... Да! За праведния партиец от 1989 г. и през следващите десетилетия у нас най-неприятната частна собственост беше, и до днес е собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Чувам днес този зов и откъм други, вече антикомунистически, партийни минарета: значи, партийният член може да разполага единствено само с партийна съвест, зорко охранявана от съответния партиен апаратчик.

   По какво т.нар. демократи се отличават от онези партийни праведници? Че те си приличат като еднояйчни близнаци по дух и стил!

   В заключение... Говори, за да те видя! И виждам не познатия Стефан Продев, а разтерзан човек. Говори гръмко: тъпани лумкат, пищи кларнет, издува духовата музика розови бузки... а долавям смут и шепот на наранено честолюбие, тъгата на родения в полуградска Банишора – една от бедняшките махалици на някогашната София. Част от нещата съобщава с езопов език, ала независимо от политическите му пристрастия, чувствам го близък по съдба този творец с познатия ми до сълзи наш роден, български рефлекс към света: твърдоглав, инат докрай в заблудата. Кой знае! – може и да е прав. Ала тогава, при положение че е прав, светът би трябвало да е твърде скучно място за живеене и кукери като типичните партийци Александър Йорданов, Антон Тодоров или Спас Гърневски би продължавали да се надсмиват над цялата ни несрета, възторжено квакайки от трибуната на Народното събрание с възгласа на типично парвеню: "Хубав ден за Българската демокрация, драги българи" или с Ода в чест на новия властник.
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 19 fev. 2018
___
* Вж. 
https://www.sbj-bg.eu/index.php?t=37913
** Както писал в импресията си 18-годишният юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". 
*** Грешка на езика (лат.). 
**** (от гр.) Външна прилика между думи с различен смисъл. 
***** (лат.) Начин на живеене, съжителство и пр. Бел.м., tisss. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар