Стефан Продев си беше левент и тогава, с
красиво, до стъкло гладко избръснато лице, малко пренапрегнат, както ми се стори. Като
се ръкуваше с всекиго от нас, включително и с отговорния секретар, красивият
лейтенант изричаше отчетливо, натъртено: "Продев! Продев". Така остана с фамилното си име в трите години
съвместна работа. Нямаше нито един от редакционния ни колектив, включително главният
редактор, който да се обръща към него на малкото му име Стефан. Беше
сърдечен, мил и внимателен колега, но не беше склонен към бързо сближаване...
Като изключение, сприятеляването ни стана вътре в
няколко дни, защото се оказа, че бащите ни са железничари. Понятието "железничар" вече е излязло от употреба; сега се казва "служител по транспорта"
или нещо подобно, а някога "железничар" звучеше над петолинието в
обществото. Разбрахме, че и двамата сме израснали сред всекидневните
разговори на бащите ни за локомотиви, гари, железници, семафори, разписания
на влакове, това бе вселената на детското ни съзнание...*
ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (6)
Продължение от 01.01.2000.
Парадокс ли е, че –
израснал и възпитан в силно религиозна среда, Маркс е
родоначалник на идея, която не би била приета сериозно при отсъствието на
злостно противоборство? Любовта е ключово понятие в християнската етика; омразата е основа, върху която се гради Марксистката утопия. Тази омраза е класово
обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпни, а ги определя наедро като
противостоящи си обществени маси, жестоки и зли една към друга, всяка държи нож зад гърба си и мечтае унищожението на врага**.
Оттук несекващото
разпалване на бесове в т.нар. комунистическа литература и публицистика. За жреците
на Партията-ръководителка именно спокойният разум е Сатаната;
другото име на Дявола – да не забравяме! – е Луцифер, т.е. Носещия
светлина, според латинската, или Прометей – ако пови се нрави
древногръцката версия.
Есеистът вижда у богочовека партиец-конспиратор; негова
си – на г-н Продев, работа, ала Иисус според библейската легенда не е действал
подмолно. Стефан Продевият лъже-Исус рецитира: "политическите ми беседи с
народа", и то е пак преиначаване, просто няма такова животно
"политически беседи" в библейските притчи. Да, говори се за
фарисеи и книжници, за търгаши в храма на вярата, но... пътят към духовното
остава отворен пред всекиго, въпрос на личен избор.
"Който търси истината, не може да бъде добър!"; "Превърнат във фикция, мен могат да ме
използват за всичко";"В живота няма нищо по-опасно от преиначена мисъл, камо ли от едно преиначено учение"... Цитираните
находки (вж. с. 165 от цит.съч.) подсказват за добре осъзната ловкост да се
жонглира с понятия и тези. Случайно ли е това?
"Потърсих ви не за защита, а за мъст" – плещи партийната "Мария Магдалена"; от символ на
милосърдието онази, на която Иисус е въздал в най-голяма степен любовта си,
чудесният есеист е преработил в символ на мъстта. Но "омразата
и ревността (бел.м., tisss – на фанатика партиец) не се
интересуват от истината" – ползвам словесен бисер, цитат от книгата му (с. 171).
У партиеца, независимо дали има талант, като че липсва сетиво да
проумее Христос. Бедата не е в атеизма му, а че му липсва смирение. Самонадеяността
у този тип хора мен лично ме плаши. Публицистът споменава "съвест", оказва се обаче в представите му понятието съвест са партийната централа и вождът, който му задават клишетата като лозунги и под формата на апокалиптични видения, както е при неграмотния четирийсетгодишен Мохамед Пророкът.
Лайтмотив на есето "Стадионът" е: Ех, защо не
можем да забраним ходенето по стадионите, както забранихме влизането в
черква! Преди години Георги Джагаров ни пазеше от "идеологическата диверсия", тук
партийците се заели да ни пазят от глътката свобода. Пазеха ни, като да
бяхме пациенти в "Палата № 6" на Антон П. Чехов или като харем на султана. Властта редовно ни
подстригваше, проверяваше ни за въшки, подравняваше ни в удобни за
манипулация редници; сърцеведи със стоманени очи и партиен билет денонощно се грижеха да мислим и се вълнуваме правилно. Впрочем, за този кич в сферите на духа всичко е казано в романа "1984" от следвоенната 1948 г. на британския писател Джордж
Оруел (1903-1950).
В есето "За какво говорят къщите?" елементарно понятието "недоволство" се бърка с понятието "неудовлетворение" (с. 224). Дали това е lapsus linguae*** поради паронимия**** или е лична
философия? Пример: "Недоволството движи живота (...) Във
всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". Друга грешка, този път лексикална – в есето "Двете
дами" (с. 226): "Докато в нея (бел.м., tisss – катедралата "Нотр дам дьо Пари") ще видите
културата, в мен (бел.м. – т.е. в Айфеловата кула) ще откриете
цивилизацията". Ами понятието "цивилизация" обхваща и понятието
"култура". Да възправя "културата" срещу "степента в развитие на едно общество", т.е. културата срещу "степента
култура" е безсмислица. Но така е според маркс-лениновата идея, където
непрекъснато се говори за "двете култури" и пр., докато Историята на човечеството всъщност е низ от преливащи,
възкачващи се една въз друга цивилизации. Цивилизацията на инките, например,
продължава да излъчва духовни енергии, макар и всмукана в съвременния глобален
modus vivendi*****.
Френската революция от 1789 г. е сред свещените
крави за партийния лъже-морал и публицистика. Есето "Революцията", например, е интересно с образите на Робеспиер, Дантон, Марат. Ето моя си приписка към
това "изследване" на Продев върху психологията на фанатизма.
Отбелязал съм си: Стихия на партийността като философска система е
разединението, блокиране на националното, унищожение на традицията, ликвидация
на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната инициатива.
Легиони нископлатени войничета, жени за разплод и наемни работници – това проектират партийните кардинали.
Горкиевото "Човек звучи гордо" стои кощунствено в тезите им, понеже именно тези "инженери на човешката душа" експериментираха
с милиони (някъде, както в Китай – с над милиард) човешки същества, планираха
превръщането на планетата в концлагер за непретенциозен човешки материал с промито съзнание,
т.е. за хора безлични, изтръгнати от отечество, род, потомство, имот.
Ако не вярвате, отгърнете първоизвора 1848 г. "Комунистическия
манифест" от 1848 г. на Карл Маркс. Книжлето на Партиздат от 1985
г. в луксозна подвързия ми е настолно четиво в моменти, когато ми писне от романтични лакърдии на господата от преустроените бивши и пръкналите се нови. Този манифест е
тяхното евангелие, жалон, ориентир. Отрекоха се от Владимир
Илич, от Маркс няма да се отрекат, пред Маркс като пред
върховния бог се кълнат, владишки свещи пред иконата му палят. Та нека се чете профилактично този велик опус на Маркс против
разстройство след мазни приказки откъм чалмалиите агитатори в целия наш политически спектър.
И тъй, Робеспиер-Дантон-Марат са Светата
Троица за есеиста Продев, може би и за самите партийци. Три
велики личности, обладани от амбицията да управляват съдбата на собствения си
народ, т.е. да управляват неуправляемото. Струва ми се, в днешно време сциентизмът, генното
инженерство и пр. експерименти напомнят този род крайности при издевателствата над
човешката природа.
* * *
Стремя се да пиша сдържано, като обсъждам този сборник. "Говори,
за да те видя!" – сентенция на Сократ, публицистът извел на показ за мото на есетата си. В никакъв случай не ми е необходима
конфронтация; за мен личността на автора е значителна според мащабите на
съвременната родна публицистика. Инак, да не го ценях – не бих се
захващал с текстовете му. В известен смисъл пред нас е образцов пример за участта
на български интелигент, онази част от мнозинството даровити
българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си, сами себе си
закопчаха в оковите на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат
живота не в цялата му пъстрота, суета и веселие, насилиха се да го представят този живот по начин,
по който са го съзерцавали в младежките си съновидения. "Вие сте
твърде дребни, за да бъдете справедливи" – изповядва есеистът Продев; и защо бърза да елиминира всеки,
който не би бил съгласен с него?!
Да, прав е, според мен, когато твърди: "Подлостта
винаги е била по-хитра от вярата" (Познавам подлец, който пише сносни стихове, но успя да
ме завлече със сума пари, уж да ми отпечата ръкописа "Ламски", казано между другото.),
но това несекващо ние-ние-ние ме кара да мисля: партийната
публицистика и литература все е размишлявала панелно, наедро, което напомня Романтизма като естетическа постановка. За разлика от наивността на
Романтизма обаче, днешният партиец в изкуството и публицистиката съзнателно опростява многообразието на
живота в общество до схватки между "онези там, враговете" и "ние, най-готините", между
"другите" и "нашата партия" (била тя БСП, СДС, в най-свежата й версия – ДСБ, с кресливите им свахи и сплетни, добавено на 3 октомври 2006 г. – бел.м., tisss).
Детайл... Защо е, например, контрастът между "нежните
пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите
селски крака" на разпнатия партиен лъже-Исус (от с. 157)? Внушението иде от средата, в която се е формирала личността на автора: нежното очевидно е било съмнително за израсналия край едрите мазолести крайници на
човека.. "от народа". Кому служи това противопоставяне, дявол
знае. Мистерия! Или иде от посредственост, от която не са
лишени и най-големите умове.
И се връщам към онова, с което започнах тези приписки по белите
полета на сборника есета "Разказът на палача". В последното есе
(с. 303) чрез изреченото от обречения да бъде екзекутиран Франсоа
Бабьоф авторът обобщава: "Не друго, а
частната собственост е причина за всички злини на земята"... Да! За
праведния партиец от 1989 г. и през следващите десетилетия у нас най-неприятната частна собственост беше, и до днес е
собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Чувам днес този зов и откъм други, вече антикомунистически, партийни
минарета: значи, партийният член може да разполага единствено само с партийна
съвест, зорко охранявана от съответния
партиен апаратчик.
По какво т.нар. демократи се отличават от онези партийни праведници? Че те си приличат като еднояйчни
близнаци по дух и стил!
В заключение... Говори, за да те видя! И виждам не
познатия Стефан Продев, а разтерзан човек. Говори гръмко: тъпани лумкат,
пищи кларнет, издува духовата музика розови бузки... а долавям смут и шепот на наранено
честолюбие, тъгата на родения в полуградска Банишора – една от бедняшките
махалици на някогашната София. Част от нещата съобщава с езопов език, ала независимо от политическите му пристрастия, чувствам го близък по съдба този творец с познатия ми до сълзи наш роден, български рефлекс към света: твърдоглав, инат докрай в заблудата. Кой знае! – може и да е прав. Ала тогава, при положение че е прав, светът би трябвало да е твърде скучно място за
живеене и кукери като типичните партийци Александър Йорданов, Антон Тодоров или Спас Гърневски би продължавали да се надсмиват над цялата ни несрета, възторжено квакайки от трибуната на Народното събрание с възгласа на типично парвеню: "Хубав ден за Българската демокрация, драги българи" или с Ода в чест на новия властник.
Пловдив
– европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 19 fev. 2018
___
* Вж. https://www.sbj-bg.eu/index.php?t=37913 ** Както писал в импресията си 18-годишният юнкер Христо
Смирненски, "два свята, единият е излишен". *** Грешка на езика (лат.). **** (от гр.) Външна прилика между думи с различен смисъл. ***** (лат.) Начин на живеене, съжителство и пр. Бел.м., tisss.
Работеше в учебно заведение като
заместник-директорка, а за да й се трупа стаж на даскалица, преподаваше и по два
учебни часа седмично История на Българската държава... жена обичлива на име
Райна. На средна възраст, не съвсем прецъфтяла. С богат и всякакъв опит. Първи
клас квалификация, въобще прогресивна, или както казват турците – ачигьоз. Съпругът на тази жена бе военен, тоест шапкар,
както им викат по нашия край; предстоеше му да излезе в
пенсия. Полковникът яко го измъчваше напоследък, и особено насаме със себе си, деликатният въпрос какво да си отмъкне, както казват нашенци, какво да си гепи за спомен от службата в авиационното
поделение край град П. Значи, това пищови, автоматично оръжие,
зенитки, гаубици, снаряди, радио-управляеми ракети, бомби, са все опасни работи, че да послужат за каквото и да било на виличката. А полковникът си беше миролюбив, никому не желаеше злото, пък не може да реши какво да си вземе за вярната служба на Отечеството. Една заран, както се бореха двамата под юргана, на Райна Попгеоргиева й мина през ум, че утре пак й
се налага да преподава Априлското въстание на питомци от шести клас, и
тутакси й... просветна. – А бре, Кочо! – като милваше олисялото от офицерската капа Ботевско чело на любимия. – Що стана с копринените байраци, дет ги бракувахте лани? – Кво? Зарад спукания кенеф мухлясват в
склада, кво! И значи, от копринените байраци плаха начална даскалица нелегално изработи за г-н Кочо Честименски
и г-жа Райна Попгеоргиева (по баща) завески с бродирани
на оверлог монограми Kocho& Rajna в разкошна драперия като
за кралска спалня, покривчици с нежен златист кант, дамски и мъжки халат, два броя нощници алени с изящна
бродерия, плюс за специални нужди два чифта (мъжки и дамски) кюлоти със сърп и чук отзад, а пък петолъчка отпред току над израз "Наша гордост". Изпълни се точ в точ, както казват по
нашенско, изреченото преди години от наивник, загинал за Идеята, на когото тук казват загубеняк: "От кървавите си ризи шихме знаме, подире ни дойдоха едни хора, дето от байряка си шият ризи и гащи".
Пловдив
– европейска културна столица 2019
Plovdiv, jan. 1990 – edited18 fev.2018
–––
* На жаргон в Пловдив ще рече "Афиф работа". Бел.м., tisss.
Днес ми е ден, и тази вечер много ми се ще
да си ми под ръка, да те нацелувам.
Днес ми беше труден ден, обаче тази вечер
много ми се ще да си ми под ръка, да те целувам.
Да си в рокля с хиляда и едно малки копченца
и едно по едно бавно да ги разкопчавам...
Тази вечер хич не ми се ще и да ме гледаш във очите,
понеже ситен дъжд вали и Господ гръб ми е обърнал.
Никой толкова уют в самотността не е съзирал
повече от мен, мисля си – до днес... Да, никой.
Сраснал съм се с кожата си даже, от себе си навън не мърдам.
Тази нощ навярно пак ще те сънувам, ала
всъщност
ти не си ми и нужна толкоз много.
Нужна ми е смешната илюзия, която си посяла мимоходом
с решителност, каквато само страстните момичета владеят.
Време е да се оттегля оттук на хиляди години
разстояние
и хубавичко да си помечтая, далеч от врявата на тези дни.
мъж и млада жена си бъбрят в нощта. Те си нямат идея за какво са си нужни, и греши, който смята, че това е любов.
За какво му е тя? За какво й е той? Тя си има у дома един красив Аполон. Той си има своето тихо Разочарование, изворът на неговите тъмни страдания, поради което се налага тя да му звъни и да си мисли за него в почивните дни, когато ех, няма как,
ох, просто няма как да му звънне тайно сред нощния мрак и да започнат онази безкрайна верига въздишки и думи, взети сякаш от книга.
Полегнала гола върху плюшения диван, за всичко, за всичко иска да му разкаже, от което пък мъжът се чувства по-важен и въобще, и изобщо – мъничко поласкан.
Да, обаче когато съпругът е вкъщи, тя все намира за какво да се мръщи, и щом го отпрати от семейния им дом, като орел се спуска върху онзи телефон и задъхана от вълнение, съобщава нещо
особено важно, от което на мъжа отсреща
му става горещо и влажно.
И към Небесата очите тъжни обърнал, пита Господ печален, адски посърнал:
– Исусе Христе! Какво става с нея? Какво става с мен? По никое време какъв е този проблем!? Ами тя не е моя, тя значи е чужда, пък от моето сърдито момиче си имам нужда. Но момичето ми с някакъв ръб ми изневерява и значи, онези там двамата какво да ги правя, освен да си посипя кратуната с пепел и света да започна да гледам свирепо и да грача във здрача, и да казвам: "О не, нищо ми няма!" – когато свят ми се вие от тази измяна.
…И авторът, като вижда така разклонени рогата му, Боже мой! – ей такива големи, се пита: ще издържи ли човекът, и докога на онзи мъж да не сложи подобни рога?
От есето "Миналото ли?" "Хлапаците се смееха искрено над
тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За
тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно
връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора,
жълти звезди (еврейският знак – бел.м., tisss), миризма на
маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен, а колко различни асоциации.
Много често миналото иде до настоящето със своята сантиментална
бутафория"...
Партийната тенденциозност иде далеч преди Гьобелсовата
пропаганда, предполагам, не е изобретена и от Владимир Илич, който с господата
Маркс, Енгелс и при съдействие на всички онези древни титани на лицемерието, от
всеобщия хаос създал хармоничния свят, за всички се погрижил като бог-отец.
Партийната тенденциозност, мисля, идва и отпреди нещастния италиански обущар от ХV век, който лепял по градските стени и порти жлъчни епиграми,
творения на ненавистта. Стила на обущаря Паскуино днешните ни лидери,
адвокатите и слугите им тук и в чужбина усъвършенстваха като инструмент за манипулация
на масовото съзнание, на тълпата, на сганта, на туземното местно население.
Идиотизмът се състои в очертаване символи на вражеското. Такъв знак става романтична песничка за войнишката
несрета, която първоначално била любим шлагер на английските, по-сетне: и на
немските фронтоваци. Не знам какво мизерно открива Стефан Продев в
сълзливия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, а
може би любимият няма да се върне жив от бойните фронтове:
песничка за любовта и дълга, за нетрайността на любовната клетва и за
жестокостта на войната...
Аналогичен случай ми иде наум. Значителен англоезичен поет,
приятелят на Хемингуей Езра Паунд (1885-1972), подозиран в симпатии към
нацизма, е неизвестен сред масовия читател. Партийното тесногръдие не успява да
проумее как тъй един творец хем ще е враг, хем може да е
талантлив. Любомир Левчев (1935) преди години в патетична поема бе писал: "посредствеността е фашизъм", пак запева: "ние, талантливите" и "онези,
тъпаците", т.е. всичко наше е прогресивно, всичко тяхно – ретроградно,
все онзи съдбовно, до болка необходим за партиеца Образ на врага. Без враг,
партийният агитатор става несъстоятелен, пренебрежима величина, понеже нищо
градивно не предлага всъщност.
Този тип партийни пропагандатори ни оградиха, образно казано,
с бодлива тел от света, копаха дълбоки ровове, пълниха ги с помия от омраза,
вдигнаха каменни зидове пред всичко, което не беше в съответствие с техния
"правилен" светоглед. И за да не изглежда казаното дотук за
есеиста Продев пак в типичния негов маниер тесногръдо, да попитам: Защо моето
поколение българи така оскъдно научаваме за фашизираните тълпи в четиридесетте
години на века у нас, особено през периода, когато нацистка Германия и
болшевишка Русия са си сътрудничили, въоръжавайки се усърдно и рамо до рамо с
идеята за нов ред на планетата?
Печалният навик да си рушим паметниците, с лошото, убогото да
отричаме и положителното от Миналото; Сегашното да рисуваме винаги като епична схватка,
където положителните млади побеждават отрицателните стари; вариант от този преиначен пейзаж е, например, изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – младите припрени и уседналите заможни стари – се състезават кое
да надделее в националното ни пробуждане и отърсване от ориенталщините. Едните ги представят за ангели небесни, другите – караконджули църни.
"А да не говорим колко евтино се продаваха
добродетелите", и по-нататък: "днес нещата така са се
изменили". Подтекстът: в обновена България най-после добродетелите
се ценят високо. Няма светиня родна, която партийците да не преразказаха
като елемент от разцвета на партията им. Ботев, без око да им трепне,
обявиха за комунист, Пейо Крачолов – за изкушен от социалистическата
идея, но за съжаление кривнал от правия път, та известно време партийната критика
в първите години след Девети септември (1944) отмята в
читанките Яворов като буржоазен, по същата логика по която
Йовков е хем буржоазен, хем и шовинистично настроен, както шовинистки бил настроен и
Иван Вазов от чорбаджийски род, между другото, понеже писал цели цикли патриотична лирика. Учителката ни по литература
в гимназията Емилия Карапанчева, например, обясняваше през учебната 1961-1962
г. колко неправилна от идеологическа гледна точка била онази част от
поемата "Левски" – ключова творба, с която се открива
цикълът "Епопея на забравените":
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...
"Вазов ли, Вазов бил тесногръд да разбере класовата борба,
защото произлиза от чорбаджийски род" – говореше ласкаво
ухилена някогашната ни даскалица в час по Българска
литература. Примерите не са един и два, ще спомена още само едного от любимия за обикновените българи автор на сюжети из нашенския бит от селото и от малките градчета на дълбокия прованс, майстора на меката шега Димитър Чорбаджийски (1890-1967). Знаят ли
сегашните млади българи, че Чудомир, с което име е известен в литературата този български писател, е турено не от каприз, а за да избегне дразнещото партийната лит. критика фамилно име Чорбаджийски. "Аха-а,
Чорбаджийски, значи, де й гиди, класов враг по произход. Че как ще му дадем път в
литературата?" Подшушнали му приятели от
Писателския съюз да си измисли псевдоним. Да плачеш ли, или да се смееш? Сред партийните цензори на партията са и персони, като да речем Пантелей Зарев, по чиято "Панорама на българската литература" в казармата се готвих за кандидатстудентския си изпит в Софийския университет, имал съм го за светило в литературната историография и анализ. По-късно, като студент от випуск 1967-1971, съм си водил прилежно записки, докато четеше като селски бакалин лекциите си от огромен опърпан тефтер.
Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства спрямо
националното ни битие и духовност? Не знам, но този опит трябва да се припомня
на всяко младо поколение българи.
В "Евангелие от Матея" (с. 156-184)
есенцията от кончината на Сократ Продев ни е представил с такава скучна, клиширана
реч: "Умрях със съзнанието (бел.м., tisss – казва
разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е
имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото
си. Аз само повторих неговия пример".
Смъртта на Сократ носи съвсем друг тип послание – че
достойнството у човека е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Ни Иисус, още
по-малко древният елин Сократ, са професионални конспиратори, каквито партийният "корифей, повелител на словото, флагман на публицистиката" се пробвал да ги опише. Ако политиката е
изкуство да се извлича материална изгода, философията – особено пък у Сократ и
Иисус, е стремеж към духовни висини. "Бунтът, за който
работех" префасониран по шаблон бръщолеви Продевият бог – и
за партиеца вероятно то е в реда на нещата: на агитпропчика все му
се привиждат бунтове, барикади, куршуми и гробокопачи там, където проблемите са на по-горно
ниво от тъжната представа за живота като тържество на материализма у партийната членска маса. Та под пищната драперия на всички демократични ценности на света,
като развява като прани гащи червен, син, тъмносин, зелен, виолетов или
оранжев байряк, богът на Продев се кани да е антипод на християнския
светоглед. А неговите пророци и полит-агитатори ни се хилят от афишите, с които
са облепени партийните минарета.
БЕЛЕЖКА:
Ай, как им се ще да приемем партията им за модернизирана в
съответствие с човеколюбието! А там е работата, че
нищо ново не са научили, няма и да се поучат от греховете, които поколения
партийци, предходници на всички днешни партии у нас, нанесоха на Българската
кауза. Покаяние?! Що да се покайват! Нали винаги гръмко по площадите са се клели в България, чийто народ превърнаха в тълпа, бленуваща друг да й оправи дереджето.
.jpg)
.jpg)
.jpg)